О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Nо 44
София, 27.01.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело N 598/2008 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Л” АД, гр. С. срещу решение № 19 от 21.07.2008 г. по гр. д. № 2079/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд решение от 30.08.2007 г. по т. д. № 1752/2004 г. С първоинстанционното решение са уважени изцяло предявените от “К” О. , гр. С. против “Л” АД, гр. С. обективно съединени искове по чл. 266, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумите 23 780 лв. – възнаграждение по договор от 01.12.2000 г. и 2 378 лв. – неустойка за забава, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковата молба и до окончателното им изплащане.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, както и че същото е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения, подробно изложени в касационната жалба, се иска обезсилване на акта и прекратяване на производството по делото, респ. отмяната му и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане или решаване на спора по същество с отхвърляне на предявените искове.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение с твърдението, че същото касае съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, „свързани с точното и правилно приложение на такива важни и широко приложими разпоредби, каквито са нормите на чл. 29, ал. 1 и чл. 56, ал. 2 ЗДДС /отм./, чл. 111, б. “б” и чл. 114, ал. 4 ЗЗД, чл. 100, ал. 2, чл. 142 и чл. 154 ГПК /отм./”.
Според него, значим интерес в случая представлява въпросът за приложението на чл. 114, ал. 2 ЗЗД относно начина за определяне началната дата на давностния срок по искове за неустойки, по който въпрос липсва достатъчно съдебна практика. Освен това се поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и други съдилища и по-конкретно: в частта му, с която е допусната до разглеждане нередовна искова молба – същото противоречи на решение № 70 от 28.02.2007 г. на ВКС и на определение по гр. д. № 877/2004 г. на СГС, потвърдено с определение по гр. д. № 230/2004 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.; в частта му, с която е уважен главният иск – решението противоречи на решение № 3* по адм. д. № 12301/2007 г. на ВАС, І о.; решение № 7* по адм. д. № 12301/2007 г. на ВАС, І о. и мн. др., а в частта, с която е уважен искът за неустойка – решението е в противоречие с решение № 1* от 10.10.1995 г. по гр. д. № 2671/1994 г. на ВКС, V о.
Ответникът по касация – “К” О. , гр. С. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение, както и че депозираната срещу него жалба е неоснователна. Съображения в подкрепа на заявеното становище са развити в писмен отговор от 07.10.2008 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
За да остави в сила решението на Софийски градски съд по гр. д. № 1752/2004 г., въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че “Л” АД не е изпълнил част от задължението си по процесния договор за изработка от 01.12.2000 г. за заплащане на възнаграждение за извършените строително-монтажни дейности, а именно – сумата 23 780 лв., поради което предявеният за нея иск е основателен. С оглед това неизпълнение и предвид изрично уговорената между страните неустойка за забава на плащането на възнаграждението, решаващият състав е преценил за дължима и сумата 2 378 лв. Като неоснователни са счетени всички релевирани от страна на ответника възражения срещу предявените искове, в т. ч. и възражението за двойно начислен ДДС, за погасяване на претенциите по давност, а също и възражението за прихващане със сумите: 23 692.62 лв. – недължимо платен ДДС; 14 662.66 лв. – вземане за извършени СМР от самия възложител и 7 530 лв. – вземане за неустойка за забавено изпълнение на СМР.
Като неоснователно, решаващият състав е счел и основното оплакване във въззивната жалба – за недопустимост на първоинстанциононто решение, предвид произнасянето по нередовна искова молба, като е счел, че посочването на отделните СМР по пера не е необходимо, доколкото в случая не се касае за отделни искове, а за една искова претенция, почиваща на един договор, а не на отделни правоотношения между страните.
С оглед твърденията на касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Макар в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да не са формулирани изрично, с оглед практиката на която се позовава, следва да се приеме, че касаторът поставя следните въпроси: процесуалноправният въпрос за редовността на исковата молба като условие за допустимост на образуваното въз основа на нея производство и материланоправните въпроси – за начисляване на ДДС върху възнаграждението за извършени СМР и за началния момент, от който започва да тече давността за вземане за неустойка.
Доколкото тези въпроси са от значение за изхода на спора, същите се явяват съществени по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях обаче не са осъществени визираните от закона условия за допустимост на касационното обжалване.
На първо място, неоснователно е поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание би било налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. Във всички случаи обаче касаторът трябва да аргументира становището си защо счита, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Цитирането на правни норми, само по себе си, както и твърдението, че определен въпрос представлява “значим интерес в правнотеоретичен и практически смисъл” не е достатъчно, за да се счете, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не е обоснована конкретно връзката между даденото от съда разрешение на поставените въпроси и приложението на тези норми.
Освен това, напълно произволно се явява поддържаното от касатора, че липсва достатъчно практика по приложението на чл. 114, ал. 2 ЗЗД и по-конкретно – по въпроса за начина, по който се определя началната дата на давностния срок при искове за неустойки. От една страна, позоваването на цитираната норма в случая е неоснователно, тъй като тя е неприложима към възникналото между страните правоотношение, доколкото в процесния договор се съдържат конкретни уговорки относно изискуемостта на задълженията на всяка от тях, която обаче не е обвързана с отправянето на покана. От друга страна, разпоредбите на ЗЗД, касаещи института на погасителната давност, са ясни и по приложението им е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика, в т. ч. и по отношение началния момент на давността по чл. 114 ЗЗД.
На второ място, не може да бъде споделено и становището за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по поставените от касатора въпроси.
По отношение начисляването на ДДС касаторът изобщо не се позовава на практика на ВКС. Цитирана е само практика на Върховен административен съд, която обаче не следва да бъде обсъждана, тъй като съгласно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване може да бъде единствено противоречието с практика на Върховен касационен съд. Освен това, изводите на въззивния съд относно начина, по който е уговорен размерът на дължимото възнаграждение, т. е. относно невключването в него на ДДС, са резултат на конкретна преценка на фактите и доказателствата по делото, а не от приложението на чл. 56, ал. 2 ЗДДС /отм./. Що се отнася до обосноваността на тези изводи, то това е въпрос, относим към правилността на атакуваното решение, а не към допустимостта на касационното обжалване.
Не е налице противоречие на въззивното решение в частта му относно иска за неустойка и с цитираното от касатора решение № 1* от 10.10.1995 г. по гр. д. № 2671/1994 г. на ВКС, V о. Същото е неотносимо към настоящия случай, тъй като касае начисляването на неустойка за забавено плащане без определен краен срок, докато в процесния договор страните са уговорили неустойка с лимитиран размер, поради което изискуемостта й и съответно началният срок на давността за погасяването й не е в зависимост от последния ден, за който същата се начислява.
На последно място, неоснователно е също твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за редовността на исковата молба. Съдържащите се в цитираните решения изводи за нередовност на исковата молба са направени при факти, различни от тези по настоящото дело – различни са както предявените искове, така и дадените от съда указания по реда на чл. 100 във връзка с чл. 98 ГПК /отм./.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 19 от 21.07.2008 г. по гр. д. № 2079/2007 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: