О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
София, 12.02.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. N 674/2008 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “П” Е. , гр. С. срещу решение № 69 от 20.06.2008 г. по т. д. № 90/2008 г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила постановеното от Сливенски окръжен съд решение № 114 от 21.01.2008 г. по т. д. № 353/2005 г.
С първоинстанционното решение, в посочената му част, е уважен изцяло предявеният от “Д” ООД, гр. В. против “П” Е. , гр. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 000 лв., представляваща невъзстановен гаранционен депозит за участие в процедурата за възлагане на обществена поръчка, и частично е уважен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху първата сума за периода от 07.06.2001 г. до 05.05.2005 г. до размер на сумата 9 756 лв. Предмет на касационно обжалване е също и отхвърлянето като недопустимо на направеното от дружеството-касатор в хода на въззивното производство възражение за прихващане със сумите 18 369.87 лв. и 415 680.80 лв.
Касаторът поддържа становище, че в атакуваните му части въззивното решение е неправилно и моли за отмяната му и за отхвърляне на уважените срещу него искове. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че платената от „Д” ООД гаранция в размер на 25 000 лв. за участие в обществената поръчка е относима само към изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за покупко-продажба, но не и към задълженията, поети допълнително със сключения към същия договор анекс от 23.02.2001г. Освен това, според касатора решаващият състав необосновано е приел, че възражението за прихващане е недопустимо поради липса на безспорност на вземането, предмет на прихващането, като не е отчел, че нищожността на договорите, по които са били платени претендираните с възражението суми, е установена с решението по т. д. № 672/2004 г. на Сливенски окръжен съд, образувано по молба за откриване производство по несъстоятелност.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, като твърди, че всички посочени в горната разпоредба изисквания са налице по отношение на разрешения от въззивния съд съществен материалноправен въпрос, а именно – дали уговорената в договора гаранция за изпълнение на задълженията на продавача се дължи и за изпълнение на задълженията му по анекса. В подкрепа на становището за противоречие на атакуваното решение с практика на ВКС са цитирани /и приложени/ съответно: решение № 1* от 23.12.2003 г. по гр. д. № 411/2003 г. на ВКС, ТК, І о.; решение № 72 от 20.01.1967 г. по гр. д. № 2107/1966 г. на ВС, І г. о. и решение № 834 от 10.10.2005 г. по т. д. № 99/2005 г. на ТК, ІІ о., а в подкрепа на твърдението за противоречие в практиката на съдилищата е приложено решение от 09.12.2004 г. по гр. д. № 2109/2003 г. на ТК, ІІ о.
Ответникът по касация – “Д” ООД, гр. В. не заявява становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Настоящият състав счита обаче, че не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
За да остави в сила решението на Сливенски окръжен съд по т. д. № 353/2005 г. в частта, с която е уважен искът на „Д” ООД, гр. В. срещу „П” Е. , гр. С. за сумата 25 000 лв. – гаранционен депозит във връзка с участие в обществена поръчка и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забавено плащане на същата сума в размер на 9 756 лв., въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че след изпълнение на сключения по обществената поръчка договор, за предоставилия гаранцията е възникнало основание за нейното връщане. Като неоснователно е преценено основното възражение на възложителя „П” Е. в тази връзка, че гаранцията обезпечава изпълнението не само на задълженията по основния договор, но и тези по анекса към него, поради което неизпълнението на последните лишава предоставилия гаранцията от правото да иска нейното връщане.
Този именно въпрос – дали гаранцията за участие в процедурата по обществена поръчка, трансформирана впоследствие в гаранция за изпълнение на сключения въз основа на поръчката договор, се отнася и за задълженията по анекса към него – е посочен от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като съществен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, с твърдението, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият състав намира, че действително посоченият въпрос е от значение за изхода на конкретния спор по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което за доказана следва да се приеме главната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване – въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е съществен.
Не може да се счете обаче, че по отношение на този въпрос са осъществени останалите условия за допустимост на касационното обжалване, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Представените от касатора четири решения, постановени от ВС и ВКС, не могат да обосноват приложимост нито на основанието по т. 1, нито на основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първите три решения /цитирани в т. І на изложението/ са изцяло неотносими към поставения от касатора материалноправен въпрос, тъй като в тях са разрешени съвсем други въпроси, а именно – за невъзможността неизправната страна по една нищожна поради неспазване на формата търговска сделка да се освободи от задълженията си по нея /решение № 1* от 23.12.2003 г. по гр. д. № 411/2003 г. на ВКС, ТК, І о./; за формата на акта, с който се уговарят допълнителни облигационни задължения по сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот / решение № 72 от 20.01.1967 г. по гр. д. № 2107/1966 г. на ВС, І г. о./ и за обстоятелствата, които следва да се отчитат при извършване на преценката за изпълнение на програмите за инвестиции и трудова заетост по приватизационните договори / решение № 834 от 10.10.2005 г. по т. д. № 99/2005 г. на ТК, ІІ о./.
Що се отнася до решението от 09.12.2004 г. по гр. д. № 2109/2003 г. на ВКС, ТК, ІІ о., същото безспорно е относимо към настоящия казус, защото съдържа произнасяне по въпроса, който се поставя от касатора – дали неустойката, уговорена между страните в сключения между тях договор следва да се счита уговорена и за задълженията, поети с подписания по-късно анекс към този договор. Предвид обаче пълното съвпадение между отговора на посочения въпрос, даден от въззивния съд в атакуваното решение и този, съдържащ се в цитираното решение на ВКС, не може да се счете, че е налице противоречие с практиката на ВКС. От друга страна, поради неотносимостта на посочените по-горе три решения към спорния въпрос очевидно несъстоятелно е поддържаното от касатор становище, че същият е решаван противоречиво от съдилищата, т. е. не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
На последно място, касационното обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допуснато и на третото от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основания. Това основание би било налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. Сама по себе си обаче, липсата изобщо на практика или на достатъчно практика по определен въпрос, не е основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не съществува необходимост от тълкуване на дадена норма. Още повече, че в случая трансформирането на внесената гаранция за участие в процедурата по обществена поръчка в гаранция за изпълнение на задълженията по самия договор не е установено като задължително изискване в Закона за обществените поръчки /отм./, а е въпрос, който е предоставен на преценката и в компетентността на възложителя на обществената поръчка. Следователно, изводът дали тази гаранция следва да се счита относима само към задълженията по основния договор или и към поетите впоследствие допълнителни задължения, е резултат от конкретната преценка на съда на доказателствата по делото за поставените от възложителя условия и офертата на спечелилия поръчката, т. е. въпрос, който касае обосноваността и съответно правилността на решението, а не допустимостта на касационното обжалване, обусловена от наличието на основанията по т. 1 – 3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение№ 69 от 20.06.2008 г. по т. д. № 90/2008 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: