О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
гр.София, 09.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия 2-ро отделение в закрито заседание на девети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
секретар
с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя /съдията/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 414/2009 година
Производството е по чл.288 във вр.с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Г” Е. гр. С. подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ю. Вардева от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ВК, ІV-Д състав № 450/26.11.2008 год. постановено по гр.д. № 2397/2008 год. в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски районен съд, 40 състав от 21.03.2008 год. по гр.д. № 14586/2007 год. в частта, с която е осъден „ЧВО” Е. гр. С. да заплати на „Г” Е. на основание чл.232 ал. 2 ЗЗД сумата над 1261.94 лева – наемна цена за периода до 29.08.2004 год. и на основание чл.92 ал.1 ЗЗД сумата 1100.38 лева неустойка за забавено плащане, въззивният съд е отхвърлил като неоснователни претенциите на ищеца-касатор за разликата до присъдените от първоинстанционния съд 2134 лева – наемна цена до 26.10.2004 год. и съответната неустойка за забавено плащане в размер на 1902.10 лева. Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение в посочената осъдителна част както следва: 1261.94 лева – наемна цена по чл.232 ал.1 ЗЗД и 1100.38 лева – неустойка за забавено плащане по чл.92 ЗЗД на посочената главница.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че недопустимо във въззивното производство са били приети доказателства, които не са нови и ответникът е могъл да ги представи пред първоинстанционния съд. Допуснато е нарушение и на разпоредбата на чл.188 ал.1 ГПК /отм./ като съдът не е изследвал комплексно и подробно доказателствения материал по делото, както и на материалноправните норми уреждащи наемните правоотношения и тяхното прекратяване.
В допълнително изложение към касационната жалба отново се правят оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение. Посочва се, че е налице общият критерий за допускане на касационно обжалване – съдът е разгледал съществен въпрос свързан със ползуването на вещта след прекратяването на наемния договор, за което бившия наемател следва да обезщети собственика. Недопустима според касатора се явява въззивната жалба, към която са приложени доказателства, които не са били нови. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.208 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК като се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и съдилищата по поставените правни проблеми. Приложени са р. № 2/15.12.2008 год. по гр.д. № 2131/2007 год. на РС-Пловдив, р. от 22.04.2005 год. по т.д. № 741/2004 год. на ВКС-ТК и р. № 1903/08.01.2002 год. по гр.д. № 1549/2001 год. на ВКС – ГК, ІV го..
Ответникът по касационната жалба „ЧВО” Е. гр. С. не ангажира становище по наведените основания за допускане на касационно обжалване и оплакванията на касатора.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК представляващи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част въззивният съд е отхвърлил иска на касатора по чл.232 ал.2 ЗЗД за част от претендираната наемна цена като е приел, че наемният договор между страните е прекратен автоматично на 29.08.2004 г. по силата на чл.30 б.”в” от същия с изтичане на предвидените 10 дни от първото предизвестие на наемодателя, което е получено лично от наемателя на 19.08.2004 год., а не от второто предизвестие от 13.10.2004 год. получено на 15.10.2004 год. При тези фактически данни е направен извода, че се дължи претендирания наем за периода от 01.07.2004 год. до 29.08.2004 год. в размер на сумата 1261.94 лева до момента на прекратяване на договора, за която сума предявеният иск по чл.232 ал.2 ЗЗД се явява основателен. За ползуването на имота след тази дата бившият наемател дължи обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД, което не е предмет на предявения иск по чл. 232 ал.2 ЗЗД, с който се претендира заплащането на наемна цена. Поради тази причина е отхвърлен иска за наемна цена над посочения размер, тъй като обхваща периода след прекратяването на наемния договор. В тази връзка, с оглед данните по делото, искането за присъждане на договорна неустойка за забавено плащане на наемната цена съобразено с размера на главното вземане се явява основателно за сумата 1100.38 лева, по отношение на която е оставено в сила първоинстанционното осъдително решение по иска по чл.92 ал.1 ЗЗД, като е отхвърлен иска над посочения размер от въззивния съд. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след цялостно обсъждане на събраните по делото доказателства при съобразяване с разпоредбите на чл.188 ал.1 и чл.127 ал.1 от действуващия към момента на гледане на делото ГПК /отм./ и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи като е приложил точно материалния закон.
Жалбоподателят не конкретизира същественият материалноправен въпрос, за който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като посочва най-общо, че се касае до неправилно приложение на нормите уреждащи наемните отношения и тяхното прекратяване. Подробно развитите оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за отмяната му по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед данните по делото настоящият съдебен състав счита, че същественият с оглед изхода на спора материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд е че, наемодателят няма право да претендира наемна цена за ползуването на имота след прекратяване на наемния договор. Даденият в обжалваното решение отговор на този въпрос е изцяло в съответствие с постоянната практика на ВКС, която е в смисъл, че наемната цена се дължи за периода на действие на наемния договор, като за ползуването на наетия обект след прекратяване на наемните правоотношения въпреки противопоставянето на наемодателя, последният има право на обезщетение по чл.236 ал.2 ГПК. В този смисъл са решенията по т.д. № 939/2005 год., по т.д. № 196/2008 год., по т.д. № 19/1995 г., т.д. № 95/2005 год. и др. на ВКС – ТК. В случая, обаче, предмет на делото е иск по чл.232 ал.2, а не по чл.236, ал.2 ЗЗД. Представените към касационната жалба три съдебни решения са неотносими към настоящия спор, тъй като р. от 22.04.2005 год. по т.д. № 741/2004 г. на ВКС – ТК касае задължението за връщане на наетата вещ след прекратяване на наемния договор, а р. № 1903/08.01.2002 г. по гр.д. № 1594/2001 г. на ВКС – ІV г.о. касае иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползуване без основание на недвижим имот. По отношение на р. № 2/15.02.2008 год. по гр.д. № 2131/2007 год. на Районен съд-Пловдив липсват данни, че същото е влязло в законна сила.
Изцяло погрешно е поддържаното от касатора становище за недопустимост на въззивното решение поради забрана към въззивната жалба да се представят доказателства, които страната е могла да представи пред първоинстанционния съд. Съгласно т.6 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл.205 ал.1 ГПК /отм./ пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това поради виновното си процесуално поведение. С това в отменения ГПК е възприет модела на пълното въззивно обжалване, който се характеризира с неограничена възможност делото да се попълва с нови доказателства и да се изследват нови обстоятелства от въззивния съд. По този начин чрез въззивното обжалване се цели не само поправяне на грешките и пропуските на първоинстанционния съд, но и тези на заинтересованата страна по делото. В тази връзка по отношение на поставения от касатора процесуален въпрос не са налице основания за допустимост по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ВК, ІV-Д отделение № 450/26.11.2008 год. постановено по гр.д. № 2397/2008 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: