2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
С., 17.01.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 444/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 101 от 25.01.2011 г., постановено по в. гр. д. № 3127/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2793 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 3589/2010 г. на Пловдивски районен съд и дружеството – касатор е осъдено да заплати на Н. Т. Д. и [фирма] разноски за въззивното производство в размер на сумата 5 300 лв. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от [фирма] против Н. Т. Д. и [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване установено, че в полза на ищеца съществува вземане към ответниците за сумата 21 964 лв., произтичащо от запис на заповед от 08.02.2006 г., ведно със законни лихви от 16.10.2008 г. и разноски, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 11.11.2008 г. и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 31644/2008 г. на Софийски районен съд, и с оглед изхода на делото са присъдени разноски на ответниците в размер на 2 867 лв.
Касационната жалба съдържа подробни оплаквания за недопустимост на въззивното решение, алтернативно – за неправилност поради необоснованост, нарушения на материалния и на процесуалния закон. К. поддържа, че въззивният съд е допуснал логически грешки при формиране на решаващия си извод за нищожност на записа на заповед, сочен като източник на установяваното с иска по чл.422 ГПК парично вземане, а оттук – и за несъществуване на самото вземане. Позовава се на допуснати нарушения на разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на съдържанието на записа на заповед като едностранна менителнична сделка и на разпоредбата на чл.513, ал.1 ТЗ във вр. с чл.537, ал.1 ТЗ, уреждаща солидарната отговорност на лицата, поели съвместно менителнично задължение посредством издаване на запис на заповед. В жалбата са наведени и доводи за недопустимост на решението вследствие нарушаване на съдопроизводствените правила за въззивното производство, довело до произнасяне извън очертаните с въззивната жалба негови предели. Като порок на решението в частта за разноските е посочено присъждането на адвокатско възнаграждение на насрещните страни в размер, прекомерен спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а като обуславящи за изхода на делото са формулирани следните въпроси : „1. Какво трябва да е съдържанието на мотивите на решението и конкретно какви са правилата, по които съдът трябва да изгради вътрешното си убеждение, в случая при установяване на фактически изводи; 2. Какви са правилата за тълкуване на договорите, в т. ч. и едностранните сделки; Когато тълкуваме воля на страна, изразена в писмен документ, ако изразът позволява двуяко тълкуване, не трябва ли да се даде превес на този начин, който обосновава действителност на договора и валидност на извършения акт; 3. Как се задължават лицата в едно менителнично правоотношение, ако са повече от едно, когато не е посочен начин за това; 4. Допустимо ли е решение, с което въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос /възражение срещу иска/, по който първоинстанционният съд е изразил отрицателно отношение в мотивите на решението си, този въпрос не е въведен като основание с въззивната жалба и наред с това няма насрещна въззивна жалба от другата страна, и не се ли разширява така предмета на спора /делото/ от съда.”. По отношение на първия въпрос се твърди, че е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За въпросите по п.2, п.3 и п.4 се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като самостоятелен въпрос е поставен и този за прекомерността на присъденото в полза на ответниците адвокатско възнаграждение, определен от касатора за „значим, с оглед последиците на процеса в частта за неговата санкция”.
Ответниците по касация Н. Т. Д. от [населено място] и [фирма] със седалище в [населено място] оспорват искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 22.03.2011 г.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 3589/2010 г. е образувано пред Пловдивски районен съд по предявен от [фирма] против Н. Т. Д. и [фирма] установителен иск за съществуване на вземане за сумата 21 964 лв., произтичащо от издаден на 08.02.2006 г. от двамата ответници запис на заповед с падеж 08.04.2006 г. Искът е предявен при предпоставките и в срока на чл.415 във вр. с чл.422 ГПК като в исковата молба са изложени твърдения, че въз основа на записа на заповед ищецът се е снабдил със заповед по чл.417 ГПК за незабавно изпълнение на задължението за плащане на сумата 21 964 лв., но заповедта е оспорена от ответниците – длъжници с възражение по чл.414 ГПК.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, след като е приел за доказани и основателни възраженията на двамата ответници, че записът на заповед от 08.02.2006 г. е издаден с цел обезпечаване на техни задължения към ищеца по договор за покупко – продажба на стоки, оформен с протокол № [ЕГН]/08.02.2006 г., и че поради цялостното погасяване на обезпечените задължения чрез плащане гаранционното задължение по абстрактната сделка също следва да се счита за погасено. Като неоснователно е преценено възражението на ответниците за формална нередовност на записа на заповед поради отсъствие на указания в съдържанието му относно начина на задължаване – солидарно или разделно, на двамата издатели Н. Д. и [фирма]. Записът на заповед е счетен за формално редовен с оглед наличието на всички изискуеми от чл.535 ТЗ реквизити, а непосочването на начина на задължаване на издателите е прието за ирелевантно с оглед правилото на чл.513, ал.1 ТЗ, предвиждащо законова солидарност в случаите на издаване на запис на заповед от няколко лица.
Решението е обжалвано от ищеца [фирма] с въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, които са насочени изцяло срещу изводите на първостепенния съд за съществуваща връзка между записа на заповед и договора за покупко – продажба и за погасяване на менителничното задължение като последица от погасяване на задълженията по каузалната сделка чрез плащане.
С обжалваното в настоящото производство въззивно решение Пловдивски окръжен съд е потвърдил решението за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК, но по съображения, различни от тези на първоинстанционния съд. Неоснователността на иска е мотивирана с извод за недействителност на записа на заповед от 08.02.2006 г. като са възприети доводите на ответниците за формална нередовност на менителничния ефект, изразяваща се в неопределеност на начина на задължаване на двамата издатели и липса на яснота относно качеството, в което всеки от тях е подписал записа на заповед. Прието е, че като последица от недействителността записът на заповед не е могъл да послужи като годно основание за задължаване на ответниците и за снабдяване със заповед по чл.147 ГПК за изпълнение на материализираното в съдържанието му парично задължение. Другото възражение на ответниците – за погасяване на вземането по записа на заповед като последица от погасяване на задълженията по договора за покупко – продажба, са счетени за недоказани и неоснователни. Изложени са аргументи, че доказателствата по делото не позволяват да се направи извод за извършено от Н. Д. и/или [фирма] плащане, довело до погасяване на задълженията към [фирма] по обезпечения със записа на заповед договор за продажба, в каквато насока са и релевираните във въззивната жалба на дружеството – ищец оплаквания срещу първоинстанционния съдебен акт.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол във връзка с поставения в п.4 от изложението процесуалноправен въпрос. Уточнен въз основа на обстоятелствата в изложението, въпросът се свежда до предметните предели на въззивното производство и приложението на установените в чл.269 ГПК процесуални правила в производството за разглеждане на иск по чл.415 във вр. с чл.422 ГПК за установяване на вземане, произтичащо от документ по чл.417 ГПК. Въпросът е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като пререшаването на спора относно действителността на записа на заповед от въззивния съд при отсъствие на въведени в тази насока оплаквания във въззивната жалба на ищеца – касатор, е обусловило отхвърлянето на иска по чл.422 ГПК. К. е обосновал приложното поле на касационния контрол по повод на разглеждания въпрос с доводи за вероятна недопустимост на атакуваното решение и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решението следва да се допусне до касация за проверка на процесуалната му допустимост независимо от допълнителните предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите въпроси в изложението, макар да са значими за конкретното дело, не са обуславящи за неговия изход и не попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. По същността си тези въпроси касаят правилността на въззивното решение от гледна точка на неговата обоснованост и правилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което подлежат на обсъждане в производството по чл.290 ГПК в зависимост от произнасянето по оплакването за недопустимост на решението. Предмет на производството по чл.290 ГПК е и въпросът за правилността на въззивното решение в частта за разноските.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 101 от 25.01.2011 г., постановено по в. гр. д. № 3127/2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] – [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 440.00 лв. /четиристотин и четиридесет лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :