6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 228
гр. София, 21.01.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 995/2011 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. И. Ш. от [населено място] и [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 173 от 01.04.2011 г. по т. д. № 1236/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
Касационната жалба на Н. И. Ш. е насочена срещу частта от решението, с която след частична отмяна на решение № 96 от 25.10.2010 г. по т. д. № 1006/2010 г. на Старозагорски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка, уговорена в договор за покупко – продажба на недвижим имот във формата на нотариален акт № 148/12.06.2009 г., н. д. № 124/2009 г. на нотариус К. К. с рег. № 441, за разликата над сумата 15 000 лв. до претендираните с иска 63 000 лв. В жалбата са наведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението в обжалваната част и е направено искане решението да бъде отменено, а искът – уважен изцяло.
С касационната жалба на [фирма] е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 15 000 лв. и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ищеца. К. поддържа, че въззивният съд неправилно е уважил иска за неустойка като е нарушил закона и необосновано е приел, че съдържащата се в т.ІІІ от договора за продажба уговорка за неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави и със закона и че е налице виновна забава в изпълнението на обвързаното с неустойка договорно задължение.
С определение № 363 от 22.05.2012 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Производството по делото е образувано по предявен от Н. И. Ш. против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 63 000 лв., уговорена в т.ІІІ на сключения между страните договор за покупко – продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 148/12.06.2009 г. Ищецът е основал иска си на твърдения, че ответникът – продавач не е изпълнил поетото с т.ІІІ от договора задължение да заличи в срок до 30.10.2009 г. вписаната върху закупените имоти /апартамент и гараж/ ипотека в полза на [фирма], поради което дължи предвидената в т.ІІІ неустойка за неизпълнение.
Първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е уважил изцяло иска, излагайки съображения за неговата основателност.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът за неустойка е уважен до размер на сумата 15 000 лв., и след отмяна на решението в останалата част е отхвърлил иска за разликата до пълния размер от 63 000 лв.
За да уважи частично иска, въззивният съд е приел, че ответникът – продавач следва да заплати на ищеца – купувач уговорената в клаузата на т.ІІІ неустойка поради доказаното в хода на делото неизпълнение на задължението да заличи в срок до 30.10.2009 г. вписаната ипотека върху продадените имоти, учредена в полза на [фирма] като обезпечение по договор за банков кредит. Като неоснователно е преценено възражението на ответника за нищожност на уговорката за неустойка поради противоречието й със закона и с добрите нрави. Решаващият въззивен състав е изложил съображения, че макар да е уговорена в размер, равен на продажната цена по договора, неустойката не излиза извън присъщите й по закон функции, а придаването на по-голяма тежест на обезщетителната и на санкнционната й функции е израз на автономията на волите на договарящите страни, които са се съгласили да гарантират евентуалните вреди за купувача от невъзможността да упражнява пълноценно правото си на собственост върху закупените имоти поради угрозата те да станат обект на принудително изпълнение въз основа на вписаната и незаличена ипотека. Въпреки приетия за доказан факт, че ипотеката е заличена на 05.02.2010 г., въззивният съд не е съобразил своевременно направените от ответника твърдения и доводи, че страните са постигнали допълнително съгласие за продължаване на срока за заличаване на ипотеката до края на м. февруари 2010 г. и че след като ипотеката е заличена преди изтичане на този срок, не се дължи неустойка.
Въззивният съд е счел за основателно другото защитно възражение на ответника – за прекомерност на неустойката. При произнасянето по възражението за прекомерност съдът е изходил от разбирането, че независимо от търговското качество на ответника и търговския характер на договора за продажба забраната на чл.309 ТЗ за намаляване на неустойката не следва да се прилага, доколкото ищецът не е търговец. Като е съобразил цената на договора, периода на забавата /четири месеца/ и липсата на ангажирани от ищеца доказателства за претърпени вреди от забавеното изпълнение, въззивният състав е направил извод, че неустойката следва да бъде намалена на основание чл.309 ТЗ до сумата 15 000 лв., и е отхвърлил иска за разликата над тази сума до претендираните 63 000 лв.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение от задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на І т. о. и в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС при разрешаване на значимите за изхода на делото правни въпроси за допустимостта да се намалява на основание чл.309 ТЗ неустойка, уговорена в едностранна търговска сделка, по възражение на страната – търговец и за действителността на съдържащата се в т.ІІІ от договора за покупко – продажба уговорка за неустойка. Поради преюдициалното му значение за спора поставеният от касатора – ответник въпрос за нищожността на уговорката за неустойка следва да бъде разгледан преди повдигнатия от касатора – ищец въпрос, отнасящ се до приложението на чл.309 ТЗ.
Неустойката, съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват от кредитора. Освен обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката има и санкционна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойка е израз на признатата в чл.9 ЗЗД свобода на договарянето и ако страните са я предвидили при сключване на договора, виновното неизпълнение на обвързаното с неустойка задължение поражда за изправната страна право да претендира заплащането й, съгласно чл.92 ЗЗД. За да възникне правото на неустойка, уговорката за неустойка не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл.26, ал.1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е позовал формално на задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, но не е преценил правилно фактите по делото, които имат значение за действителността на конкретната клауза за неустойка, и функциите на неустойката.
В границите на чл.9 ЗЗД страните са уговорили неустойката като санкция за неизпълнение на задължението на продавача да заличи в срок до 30.10.2009 г. вписаната върху продадените имоти ипотека. Така, както е уговорена, неустойката има мораторен, а не компесаторен характер, тъй като е предназначена да санкционира продавача за виновното неспазване на срока за заличаване на ипотеката и същевременно да обезщети купувача за предполагаеми вреди в случай на забава. Задължението за заличаване на ипотеката има вторичен характер и забавянето му не рефлектира по никакъв начин върху същинското задължение на продавача за прехвърляне на собствеността, което поради консенсуалната и формална природа на сключения договор е изпълнено още с подписването на нотариалния акт на 12.06.2010 г. Въпреки естеството на задължението и вида на неизпълнението, за което е предвидена, страните са уговорили неустойката в размер, равен на продажната цена по договора и покриващ вредите, които биха настъпили за купувача в хипотезата на пълно неизпълнение на основното задължение на продавача за прехвърляне на собствеността. Действително, заличаването на ипотеката гарантира купувача срещу евентуална евикция в случай на пристъпване към изпълнение върху имотите въз основа на вписаната ипотека. Неустойката обаче не е уговорена като обезпечение на задължението на продавача да прехвърли имотите чисти от вещни тежести и права на трети лица – нотариалният акт за продажба не предвижда такова задължение, доколкото купувачът доброволно се е съгласил да закупи имотите с учредените в полза на ипотекарния кредитор ипотечни права. В тази хипотеза размерът на неустойката би бил напълно справедлив с оглед законовите последици за купувача от евикцията и изцяло платената от него цена на стойност 63 000 лв., но очевидно страните не са имали воля да предвидят неустойката за случай на евикция. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената мораторна неустойка е в очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, тъй като не е съобразен нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с възможните вреди от неспазването на срока за заличаване на ипотеката. Неустойката има подчертано санкционен характер и както основателно поддържа касаторът – ответник, присъждането й би довело до несправедливия правен резултат купувачът да получи обратно цялата платена цена под формата на неустойка, въпреки изправността си в прехвърлянето на собствеността върху придобитите от купувача имоти. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, доколкото още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на купувача за сметка на продавача. Поради това и с оглед указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съдържащата се в т.ІІІ на договора за продажба неустойка следва да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Нищожността на неустоечната клауза изключва възникването на претендираното с иска по чл.92 ЗЗД вземане за неустойка и обуславя неоснователност на исковата претенция в пълния й размер. Отделен е въпросът дали изобщо има основание за търсене на неустойка, предвид признанието на ищеца по реда на чл.176, ал.1 ГПК за постигнато от страните съгласие заличаването на ипотеката да стане до края на м. февруари 2010 г. и безспорния по делото факт, че заличаването е извършено преди изтичане на този срок на датата 05.02.2010 г.
Като е уважил иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 15 000 лв., въпреки нищожността на съдържащата се в т.ІІІ от договора уговорка за неустойка, Пловдивски апелативен съд е нарушил разпоредбите на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД и е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в осъдителната част, а искът – отхвърлен за посочената сума.
Предвид констатираната от настоящата инстанция нищожност на уговорката за неустойка не е необходимо да се обсъждат останалите доводи на касатора – ответник за неправилност на въззивното решение в неговата осъдителна част.
Признаването на неустоечната клауза за нищожна налага въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната от касатора – ищец част, с която искът по чл.92 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния размер от 63 000 лв. Правните последици от нищожността правят безпредметно произнасянето по втория поставен в производството по чл.288 ГПК въпрос – за допустимостта неустойката да бъде намалена на основание чл.309 ТЗ, и изключват необходимостта от разглеждане на наведените в касационната жалба на ищеца доводи за неправилност на въззивното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД.
В зависимост от окончателния изход на делото въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, като на основание чл.78, ал.3 ГПК на касатора [фирма] се присъдят направените пред трите инстанции разноски в размер общо на 13 990 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 173 от 01.04.2011 г. по т. д. № 1236/2010 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 96 от 25.10.2010 г. по т. д. № 1006/2010 г. на Старозагорски окръжен съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на Н. И. Ш. сумата 15 000 лв., на основание чл.92 ЗЗД, ведно със законната лихва от 09.11.2009 г. до окончателното плащане, както и в частта относно присъдените на Н. И. Ш. разноски в размер на 5 173 лв., и вместо това постановява :
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], ет.1, Офис С, против Н. И. Ш. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.3, ап.6, иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 15 000 лв. – част от неустойка, уговорена в т.ІІІ на договор за покупко – продажба на недвижим имот във формата на нотариален акт № 148/12.06.2009 г., н. д. № 124/2009 г. на нотариус К. К. с рег. № 441.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 173 от 01.04.2011 г. по т. д. № 1236/2010 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която искът с правно основание чл.92 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до предявения размер от 63 000 лв.
ОСЪЖДА Н. И. Ш. да заплати на [фирма] сумата 13 990 лв. /тринадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет лв./ – разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :