9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София, 11.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3018/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. П. Д. от [населено място] и [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 445 от 11.03.2013 г., постановено по гр. д. № 3339/2012 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
С касационната жалба на С. П. Д. е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3152 от 09.05.2012 г. по гр. д. № 3008/2011 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 36 000 лв. до претендираните 100 000 лв. К. поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Навежда оплаквания, че въззивният съд е занижил несправедливо размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, без да съобрази броя и вида на получените травматични увреждания, интензитета и продължителността на търпените по повод на тях болки и страдания, остатъчните последици от травмите и икономическите условия в страната като критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Излага доводи, че съдът е основал извода си за съпричиняване на вредоносния резултат на теоретични постановки в заключението на съдебно – медицинската експертиза.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, уточнено с допълнителна молба от 28.05.2013 г., касаторът – ищец е аргументирал искането си за допускане на касационно обжалване с неправилното прилагане на разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД като се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В подкрепа на твърдението, че практиката на съдилищата при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи е противоречива, е посочено решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и са представени решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд, определение по т. д. № 429/2010 г. на ВКС, І т. о. /постановено в производство по чл.288 ГПК/ и решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.
Касационната жалба на [фирма] е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в частта за осъждане на дружеството – касатор да заплати на ищеца обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 28 000 лв. до сумата 36 000 лв. Жалбата съдържа подробни оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия ищец под формата на изразено съгласие да пътува в автомобил, управляван от употребил алкохол водач; за нарушения на съдопроизводствените правила по чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК във връзка с доклада по делото и за процесуални нарушения при преценката и обсъждането на доказателства, относими към съпричиняването.
К. – ответник е обосновал приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси : 1. Правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК, респективно докладът му е непълен или неточен; 2. Наличието на задължение за съда служебно да изследва въпросите за съпричиняването на вредоносния резултат, съответно да събира доказателства; 3. Доказателственото значение на наличието на тежка степен на алкохолно опиване на виновния за настъпване на ПТП водач; Представлява ли тази степен на опиянение факт, ненуждаещ се от доказване за това, че алкохолното опиянение е било лесно разпознаваемо и очевидно за околните, включително и за пострадалия; 4. Възможността да бъдат ценени като доказателства документи в прокурорската преписка, съдържащи данни за тези обстоятелства. По отношение на първия въпрос касаторът сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ІІІ г. о. и решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ІІІ г. о. За втория въпрос поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК като се позовава на противоречие със задължителната практика в ППВС № 17/1963 г. и с практиката в решение № 3204/23.12.1974 г. по гр. д. № 2222/1974 г. на ВС, І г. о., и решение № 349/14.07.1989 г. по гр. д. № 311/89 г. на ВС, І г. о. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е заявено и във връзка с третия въпрос, който според касатора е решен противоречиво в обжалваното решение и в представеното с изложението решение от 10.01.2012 г. по гр. д. № 7436/2010 г. на Софийски градски съд, потвърдено с решение № 1193/09.07.2012 г. по гр. д. № 1051/2012 г. на Софийски апелативен съд. Четвъртият въпрос е обвързан бланкетно с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като е цитирано и определение № 171/07.02.2012 г. по гр. д. № 1099/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановено в производство по чл.288 ГПК.
В писмен отговор по чл.287 ГПК касаторът – ответник изразява становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част и за неоснователност на подадената от ищеца касационна жалба.
К. – ищец не заявява становище по искането на ответника за допускане на касационно обжалване и по основателността на депозираната от същия касационна жалба.
В срока по чл.287 ГПК не е постъпил отговор от третото лице – помагач на ответника Д. П. С..
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е постановил обжалваното решение, след като е приел, че в качеството на пострадал при пътно – транспортно произшествие, реализирано виновно и противоправно на 11.03.2006 г. от водача Д. С. /участващ в процеса като трето лице – помагач на ответника/, застрахован със застраховка „Гражданска отговорност” в [фирма], ищецът С. П. Д. е легитимиран да претендира от ответника – застраховател обезщетение за претърпените при произшествието неимуществени вреди, съгласно чл.226, ал.1 КЗ. За да определи размера на дължимото обезщетение, съдът е взел предвид заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещо лице – травматолог, от което е установено, че вследствие на произшествието ищецът е получил следните телесни увреждания : Контузия на главата; разкъсно – контузна рана на теменната област на главата; мозъчно сътресение; контузия на гърдите; вътреставно счупване на дясната раменна кост в областта на лакътя; открито счупване на дясната бедрена кост. Като е съобразил възрастта на пострадалия, броя и вида на получените травми, интензитета на търпените по повод на тях болки и страдания, продължителността на лечебно – възстановителния период /около 1 г. и 6 м./, затрудненията при придвижване и обслужване по време на лечението на получените счупвания, остатъчните последици от травмите /белег с размери 6-7 см. в теменната област, зарастване на дясната раменна кост с намален обем на движенията с 15 градуса и остатъчна хипотрофия в мускулатурата на дясната мишница, намален обем при ротация на дясната мишница с 5 градуса, намалено свиване с около 5 градуса при зарастване на дясната бедрена кост/, отсъствието на остатъчни последици от мозъчното сътресение и пълното зарастване на всички фрактури, решаващият въззивен състав е преценил, че полагащото се на ищеца справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди се съизмерява със сумата 45 000 лв. При определяне на обезщетение са съобразени изрично и иконономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите – 2006 г. Претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по повод на други описани в исковата молба телесни увреждания е счетена за недоказана и неоснователна с оглед заключението на вещото лице – уролог, че тези увреждания не се намират в причинна връзка с произшествието от 11.03.2006 г.
Позовавайки се на становището на вещото лице – травматолог, че естеството на получените телесни травми сочи категорично, че към момента на настъпване на произшествието пострадалият е пътувал в лекия автомобил без поставен предпазен колан, решаващият въззивен състав е приел за основателно възражението на ответника – застраховател за съпричиняване на вредите от ищеца – пострадал. След преценка на фактите по делото съпричиняването е определено на 20 % и обезщетението от 45 000 лв. е редуцирано на основание чл.51, ал.2 ЗЗД до размер на сумата 36 000 лв., за която е уважен искът по чл.226, ал.1 КЗ.
За недоказано е счетено възражението на ответника, че ищецът е допринесъл за уврежданията на здравето си и с това, че се е съгласил да пътува в автомобил, управляван от водач, който е употребил алкохол. Въззивният съд е отчел безспорния в процеса факт, че към момента на реализиране на произшествието водачът е бил с концентрация на алкохол в кръвта 1.44 промила, но е преценил, че сам по себе си този факт не е достатъчен да обоснове извод за принос на пострадалия ищец, тъй като от доказателствата по делото не се установява водачът да е бил видимо повлиян от алкохола и/или ищецът да е имал предварителна информация за момента, количеството и вида на поетия от него алкохол.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
По искането на касатора – ищец за допускане на касационно обжалване :
К. – ищец е посочил като значим въпрос по чл.280, ал.1 ГПК неправилното прилагане на разпоредбите на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД от въззивния съд. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които се отнасят до правилността на въззивното решение, не попадат в приложното поле на касационното обжалване и не съставляват общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на решението от гледна точка на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, а извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните критерии на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Ако тези критерии не са налице или ако не са надлежно обосновани и доказани от касатора, касационното обжалване не може да се допусне, без значение дали решението е правилно или неправилно. В случая касаторът е отъждествил общото основание по чл.280, ал.1 ГПК с неправилността на обжалваното решение, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Дори да се приеме, че така, както са поставени, въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД отговарят на чл.280, ал.1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради отсъствие на допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на въпроса за съпричиняването касаторът се е позовал бланкетно на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, но не е изложил аргументи за съществуването им. Поради това настоящият състав на ВКС намира, че основанията за допускане на касационно обжалване по въпроса за съпричиняване на вредите вследствие неползването на предпазен колан не са надлежно заявени и не следва да бъдат обсъждани.
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, като е изследвал задълбочено всички специфични за делото факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Освен възрастта на пострадалия, вида и характера на получените телесни увреждания, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, особеностите и трайността на лечебно – възстановителния период и остатъчните последици от травмите, съдът е съобразил като значими за размера на обезщетението и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите. Изводите, с които е мотивиран размера на присъденото обезщетение, са формирани в пълно съответствие с посочената и представена от касатора задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Като съответстващо на задължителната практика на ВС и ВКС въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Наличието на задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД изключва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представените от касатора решения на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд /част от които без отбелязване да са влезли в сила/ сами по себе си не доказват противоречия в практиката на съдилищата при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Различният размер на обезщетенията, присъдени с тези решения, е обусловен от спецификата на фактите по всяко от делата, а не от противоречиво тълкуване на въведеното с чл.52 ЗЗД понятие „справедливост”, каквото предпоставя основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Разрешеният с обжалваното решение правен въпрос за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото като предпоставка за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако касационното му разглеждане ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД е достатъчно ясна и както бе посочено по-горе, по приложението й съществува константна и задължителна практика на ВС и ВКС. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания за съобразяването на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани заради изменения в законодателството или в обществените условия. С оглед на това касационното разглеждане на поставения въпрос ще е от значение само за изхода на конкретното дело, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение по гр. д. № 3339/2012 г. в обжалваната от касатора – ищец част.
По искането на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване :
Неоснователно е искането на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото. Подадената от [фирма] въззивна жалба не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и конкретно – за липса на указания в доклада, че дружеството носи тежестта да докаже твърдението си, че пострадалият ищец е допринесъл за настъпване на вредите като се е съгласил да пътува в автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние. Като е съобразил разпоредбата на чл.269 ГПК и очертаните с въззивната жалба предели на въззивно обжалване, въззивният съд не е извършвал нов доклад и не се е произнасял дали са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК, които не са въведени с жалбата като основание за неправилност на обжалваното решение. Според указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснато от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване в тази насока, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Процесуалните действия на въззивния съд във връзка с доклада кореспондират с дадените от ОСГТК на ВКС указания и не се налага да бъде допускано до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на втория въпрос в изложението – за задължението на съда служебно да изследва въпросите за съпричиняването на вредоносния резултат и да събира доказателства за това. Поставеният въпрос няма значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съпричиняването е въведено в предмета на спора с възражение на ответника /сега касатор/ и въззивният съд се е произнесъл по него след анализ на събраните доказателства, относими към твърдяната форма на съпричиняване. Изводът, че доказателствата не сочат пострадалият ищец да е знаел за употребения от водача алкохол и да е допринесъл обективно за настъпване на вредоносния резултат като се е съгласил да пътува в управлявания от водача автомобил, произтича от преценката на доказателствата и е от значение за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Твърдението на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика в ППВС № 17/1963 г. като не е събрал служебно други доказателства за факта на съпричиняването, не насочва към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От една страна, задължителните указания в ППВС № 17/1963 г. не вменяват задължение на съда да събира служебно доказателства за принос на пострадалия като основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение. От друга страна, на въпроса длъжен ли е съдът да се произнася служебно и да събира доказателства за наличието на съпричиняването е даден отрицателен отговор с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, І т. о. В решението, което има характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е прието, че в производството по чл.226, ал.1 КЗ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин от него при условията на пълно и главно доказване. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика, което не позволява да бъде допуснато до касационно обжалване както на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и на алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, аргументирано с казуална практика на ВС по отменения ГПК от 1952 г.
Останалите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени некоректно и не отразяват вярно решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал становището си за недоказаност на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД.
При разрешаване на спора дали пострадалият ищец е допринесъл с поведението си за настъпване на вредите въззивният съд е изходил от преценката, че нетрезвото състояние на водача не е било видимо за пострадалия и че пострадалият не е имал информация за степента на алкохолно повлияване на водача. В зависимост от тази преценка съдът е направил извода, че при липса на знание за алкохолното повлияване на водача съгласието на пострадалия да пътува в автомобила не може да се квалифицира като факт, релевантен за отчитане на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. Даденото разрешение е в унисон със задължителната практика в решение № 98/08.07.2010 г. по т. д. № 942/2009 г. на ВКС, І т. о., с която поемането на риска от пострадалия пътник да бъде увреден от употребилия алкохол водач като особен случай на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД е обвързано с доказване на знание у пътника за употребения от водача алкохол. Обстоятелството, че в представеното от касатора решение по гр. д. № 7436/2010 г. на Софийски градски съд поставеният въпрос е разрешен по начин, различен от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, не е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол.
Мотивите към обжалваното решение не съдържат данни при формиране на извода за недоказаност на съпричиняването въззивният съд да е игнорирал допустими и относими доказателства, намиращи се в приложената към делото прокурорска преписка. Поради това не може да се приеме, че отричането на твърдяната форма на съпричиняване е последица от необсъждане на приложени към прокурорската преписка документи, доказващи знание на пострадалия за нетрезвото състояние на водача, и оттук – че поставеният в тази насока въпрос е от значение за изхода на делото. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаната в изложението допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и представеното определение по гр. д. № 1099/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., което е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 /и т.2/ ГПК.
По изложените съображения решението по гр. д. № 3339/2012 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване и в обжалваната от касатора – ответник част.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 445 от 11.03.2013 г., постановено по гр. д. № 3339/2012 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :