9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 28.03.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 669/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и Гаранционен фонд срещу въззивно решение № 1651 от 26.10.2011 г., постановено по гр. д. № 1576/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
С касационната жалба на М. Я. А., М. Х. А. и Д. П. С. – тримата със съдебен адрес в [населено място], е обжалвано въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 28.01.2011 г. по гр. д. № 4103/2007 г. на Софийски градски съд, І-8 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликите над сумите 53 000 лв. до претендираните по 95 000 лв. – за първите двама касатори, и за разликата над сумата 25 000 лв. до претендираните 60 000 лв. – за третия касатор; в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетенията от датата на предявяване на исковете – 22.10.2007 г., вместо от датата 02.10.2007 г.; в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на Гаранционен фонд разноски по чл.64, ал.2 ГПК /отм./, съразмерно на отхвърлената част от исковете. В жалбата са изложени подробни доводи за необоснованост и нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД, при формиране на изводите на въззивния съд относно размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди и началния момент на задължението за лихви. Наведени са и оплаквания за неправилно приложение на разпоредбите на чл.64, ал.2 ГПК /отм./ и чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ при произнасянето по отговорността за разноски.
Касаторите – ищци са обосновали приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси : 1. За приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди; 2. За възможността съдът да отчете като критерий за размера на обезщетенията за неимуществени вреди нормативно установения лимит на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и да приеме, че същият може да се окаже недостатъчен, при липса на направено от ответника възражение, че претенциите са надлимитни, и на доказателства за извършени плащания в полза на други увредени от същото ПТП лица и при положение, че давностният срок изтича след 40 дни; 3. За задължението на ищците, освободени от държавна такса и разноски на основание чл.63, ал.1, б.”б” и б.”д” ГПК /отм./, да заплащат разноски по чл.64, ал.2 ГПК /отм./ на ответника в случай на отхвърляне на иска. По отношение на първите два въпроса се поддържат всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т. 3 ГПК като се твърди, че са решени в отклонение от задължителната практика в ППВС № 4/1968 г.; че са решени в противоречие с представена практиката на други съдилища по приложението на чл.52 ЗЗД в аналогични случаи; че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Третият въпрос е обвързан с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, аргументирано с неяснотата на съдържащата се в чл.64, ал.2 във вр. с чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ правна уредба и с отсъствието на установена съдебна практика по нейното приложение.
В касационната жалба на Гаранционен фонд е посочено, че със същата се обжалва въззивното решение в цялост, но като се има предвид, че Фондът не е обжалвал първоинстанционното решение и няма правен интерес да обжалва въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете, жалбата следва да се счита за подадена срещу частта от решението на Софийски апелативен съд, с която след частична отмяна на решението по гр. д. № 1576/2011 г. на Софийски градски съд Гаранционен фонд е осъден да заплати на ищците допълнителни обезщетения по чл.288, ал.1, т.2 КЗ, над присъдените от първата инстанция, съответно на Микерям и М. А. – по 15 500 лв., на К. Я. – 8 000 лв. /за неимуществени вреди/ и 625 лв. /за имуществени вреди/, и на Д. С. – 8 000 лв. /за неимуществени вреди/ и 794 лв. /за имуществени вреди/, ведно със законните лихви от 22.10.2007 г. до окончателното плащане, както и срещу частта, с която Фондът е осъден да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА на процесуалния представител на ищците адв. П. К. и държавна такса по сметка на съда върху уважените във въззивното производство искови претенции. К. – ответник счита решението за неправилно в обжалваните части по съображения, че въззивният съд е извършил недопустимо разширително тълкуване на разпоредбата на чл.121 ЗЗД при преценката за наличие на солидарна отговорност на причинителите на увреждащото ПТП, необосновано и в противоречие с разпоредбата на чл.137а ЗДвП е отрекъл съпричиняването на ищеца Д. С. и не е обсъдил приета по делото медийна публикация, съдържаща изявления на ищцата К. Я. за механизма на произшествието.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Гаранционен фонд е аргументирал допускането на касационно обжалване с необходимостта касационната инстанция да разгледа „важните за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпроси” за неправилните и немотивирани изводи на въззивния съд, отнасящи се до предпоставките за солидарната отговорност по чл.121 ЗЗД, разширителното тълкуване на чл.121 ЗЗД, липсата на съпричиняване от страна на ищеца Д. С. и необсъждането на медийната публикация във връзка с произшествието. Изложението съдържа и твърдения за противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.121 ЗЗД в ППВС № 4/1975 г., решение № 71/28.02.2011 г. по гр. д. № 1025/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 1035/26.01.2005 г. по т. д. № 165/2004 г. на ВКС, ІІ т. о.
В срока по чл.287 ГПК касаторите – ищци са депозирали писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на искането на ответника за допускане на касационно обжалване и на подадената от него касационна жалба.
По делото е постъпила и частна касационна жалба от ищците М. Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. срещу определение № 313 от 06.02.2012 г., с което Софийски апелативен съд е допълнил въззивното решение по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ като е осъдил жалбоподателите да заплатят на евентуалния ответник ЗД [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.64, ал.5 ГПК /отм./ за производството пред първата инстанция. В частната жалба се излагат оплаквания, че определението е неправилно поради това, че след като с първоинстанционното решение исковете срещу евентуалния ответник са оставени без разглеждане, той няма право на разноски по чл.64 ГПК /отм./.
Ответникът ЗД [фирма] оспорва частната жалба като неоснователна в писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба и частната касационна жалба на ищците са подадени от надлежни страни в преклузивните срокове по чл.283 ГПК и чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и са процесуално допустими.
Касационната жалба на Гаранционен фонд е подадена от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК, но е недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете на Д. С. и К. Я. за заплащане на обезщетения за имуществени вреди. Цената на исковете, съответно 1 588 лв. и 2 500 лв., е под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг от 10 000 лв. за достъп до касационен контрол по търговски дела, поради което тази част от решението не подлежи на касационен контрол. В останалата част жалбата е допустима при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството му на посочен предпочитан ответник Гаранционен фонд дължи на ищците М. Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. изплащане на обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие на ПТП от 18.03.2007 г., настъпило на път ІV-90646 в района на вилно селище Ч. чешма до КК „Слънчев бряг”. Отговорността на Гаранционен фонд е ангажирана на основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ предвид установения по делото факт, че произшествието и произлезлите от него вреди са причинени виновно и противоправно от починалия водач на лек автомобил „Пежо 405” с рег. [рег.номер на МПС] – С. И. С., който не е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност”. След преценка на заключенията на назначените в първоинстанционното производство автотехнически експертизи и на други доказателства относно механизма на реализиране на произшествието въззивният съд е достигнал до извод, че вина за произшествието има единствено водачът на лекия автомобил „Пежо 405”, който се е движил с много висока скорост и навлизайки внезапно в платното за насрещно движение, се е ударил в управлявания от ищеца Д. С. лек автомобил, без последният да има вина за сблъсъка между двете превозни средства. В зависимост от извода, че С. не е виновен за инцидента, съставът на Софийски апелативен съд е определил като незаконосъобразно отчетеното от първата инстанция съпричиняване на произшествието и на вредите от страна на Д. С.. Поради отричане на приноса за неоснователно е счетено възражението на ответника Гаранционен фонд за солидарна отговорност между двамата водачи – Д. С. и С. С., предпоставяща разпределяне на отговорността към увредените лица между Фонда и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на починалия водач /евентуалният ответник ЗД [фирма]/.
При разрешаване на спора за размера на дължимите обезщетения въззивният съд е приел, че обезщетенията следва да бъдат определени по правилото на чл.52 ЗЗД, но с отчитане лимита на застрахователно покритите по застраховка „Гражданска отговорност” към 18.03.2007 г. – 1 000 000 лв., предвид наличието и на други пострадали от същото ПТП лица. Като е взел предвид възрастта на починалия при произшествието Я. Х. /36 г./ и родствената близост с родителите му М. А. и М. А., Софийски апелативен съд е приел, че двамата ищци имат право на обезщетение за понесените по повод смъртта на сина си болки и страдания в размер на по 53 000 лв. и е осъдил Гаранционния фонд да им заплати по още 15 500 лв. над присъдените с обжалваното решение по 37 500 лв. Не са възприети доводите във въззивната жалба, че поради съществувалите в семейството близки отношения и тежестта на болките и страданията принципът за справедливост налага обезщетенията да се присъдят в пълния претендиран размер от по 95 000 лв. Отчитайки броя и вида на получените от ищцата К. Я. телесни травми и интензитета на болките и страданията по повод на тях, въззивният съд е преценил, че претенцията на Я. е основателна за целия размер от 20 000 лв. В полза на ищеца Д. С. са присъдени още 8 000 лв. над определените от първоинстанционния съд 17 000 лв. с мотив, че сумата 25 000 лв. е достатъчна, за да възмезди болките, страданията и неудобствата, претърпени вследствие на доказаните чрез съдебно – медицинската експертиза травматични увреждания /множествена фрактура на дясната главулечна ямка, изкълчване на дясната тазобедрена става, порезна рана на дясното коляно, разкъсно – контузни рани по лицето, фрактура на предни зъби и контузия на левия бял дроб/. Изразено е несъгласие с доводите в жалбата, че сложността и продължителността на лечебно – възстановителния период, остатъчните последици от травмата на тазобедрената става /отклонение в обема на движение и накуцваща походка/ и видимите трайни белези от нараняването на лицето подкрепят основателността на иска за сумата 60 000 лв.
Въззивният съд е споделил като законосъобразно становището на първоинстанционния съд, че с оглед действията на ищците по предявяване на претенциите пред Гаранционен фонд законните лихви върху обезщетенията се дължат от датата на депозиране на исковата молба – 22.10.2007 г., а не от датата 02.10.2007 г. За правилен е приет и изводът, че освобождаването на ищците от заплащане на държавни такси и разноски по силата на чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ не изключва отговорността им за разноски по чл.64 ГПК /отм./, които дължат на ответника съразмерно на отхвърлената част от исковете.
С постановено по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ определение № 313 от 06.02.2012 г. Софийски апелативен съд е допълнил решението си като е осъдил ищците да заплатят юрисконсултско възнаграждение по чл.64, ал.5 ГПК /отм./ на евентуалния ответник ЗД [фирма], по отношение на който исковете са оставени без разглеждане с обжалваното решение. Определението е мотивирано с практиката в определение № 82/19.02.2009 г. по ч. т. д. № 60/2009 г. на ВКС, І т. о., и определение № 34/2011 г. по ч. т. д. № 15/2011 г. на ВКС, І т. о., според която евентуалният ответник има право на разноски и в случаите, когато предявените срещу него искове са оставени без разглеждане.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол само в обжалваните от касаторите – ищци части.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос за съобразяване на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е от значение за изхода на делото. Разрешаването на посочения въпрос е обусловило частичното отхвърляне на предявените от касаторите М. А., М. А. и Д. С. искове по чл.288, ал.1, т.2 КЗ, с което е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Мотивите към решението сочат, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за спора правен въпрос в отклонение от задължителната практика на ВС в ППВС № 4/1968 г., тъй като не е съобразил в достатъчна степен указаните в постановлението общи критерии за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и не е взел предвид всички специфични за конкретното дело обстоятелства, от които зависи справедливият размер на обезщетенията. Отклонението от задължителната практика съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която са отхвърлени предявените от Микерям А. и М. А. искове за разликите над сумите 53 000 лв. до претендираните 95 000 лв. и искът на Д. С. за разликата над сумата 25 000 лв. до претендираните 60 000 лв. Наличието на задължителна практика по приложението на чл.52 ЗЗД прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
От значение за изхода на делото е и въпросът за отчитането на лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при определяне на обезщетенията за вреди от ПТП с множество увредени лица, доколкото въззивният съд е мотивирал изводите си за размера на полагащите се обезщетения с изрични съображения в тази насока. По този въпрос е създадена задължителна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 149/05.10.2010 г. по т. д. № 1031/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 217/31.01.2013 г. по т. д. № 1043/2011 г. В цитираните решения е изразено принципно становище, че при разглеждане на спор за изплащане на обезщетения за вреди по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите съдът е длъжен да съобрази и броя на увредените от съответното ПТП лица, тъй като общият размер на обезщетенията за всички пострадали не може да надхвърля лимита на застрахователно покритие. Аналогична позиция е застъпена и в обжалваното решение, поради което не се налага допускане на решението до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Касаторите – ищци не са формулирали въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с оплакването в касационната жалба за неправилност на въззивното решение в частта, с която за начален момент на задължението за заплащане на законни лихви върху обезщетенията по чл.288, ал.1, т.2 КЗ е определена датата на предявяване на исковете. При отсъствие на въведено общо основание по чл.280, ал.1 ГПК решението не следва да се допуска до касационен контрол в частта относно акцесорните претенции за лихви.
Отговорността за разноски по чл.64 ГПК /отм./, аналогичен на чл.78 ГПК, е функционално обусловена от изхода на правния спор, поради което решението следва да се допусне до касация и в частта, с която касаторите – ищци са осъдени да заплатят разноски по чл.64, ал.2 и ал.4 ГПК /отм./ на предпочитания ответник Гаранционен фонд и на евентуалния ответник ЗД [фирма]. Отговорът на въпросите дали ищците дължат разноски на ответниците, след като са освободени от заплащане на такси и разноски за производството на основание чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, и дали евентуалният ответник има право на разноски по чл.64 ГПК /отм./ при положение, че исковете срещу него са оставени без разглеждане, следва да бъде даден с решението по чл.290 ГПК.
Касаторите Микерям А. и М. А. са освободени от заплащане на държавна такса на основание чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ и не дължат такса за разглеждане на касационната жалба. К. Д. С. е освободен частично от държавна такса на основание чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, поради което следва да внесе държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 40 лв.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните от ответника Гаранционен фонд осъдителни части.
К. – ответник е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които не са обуславящи за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът за предпоставките на чл.121 ЗЗД за носене на солидарна отговорност не кореспондира с изводите на въззивния съд, който е приел, че солидарната отговорност е неприложима към спорното правоотношение, тъй като ищецът Д. С. няма вина за настъпване на произшествието и не би могъл да отговаря за вредните последици наред с единствения техен причинител – починалият водач С. С.. След като е отречено наличието на вина в поведението на един от участниците в инцидента, безпредметно е да се обсъжда при какви условия би възникнало основание за солидарна отговорност на двамата водачи и да се анализира представената с изложението съдебна практика по приложението на чл.121 ЗЗД. Изводите на въззивния съд за отсъствие на съпричиняване от страна на ищеца Д. С. произтичат от преценката на доказателствата и на възприетата в резултат на нея фактическа обстановка по делото. Въпросът дали тези изводи са обосновани и законосъобразни има отношение към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не и към основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В този смисъл са и разясненията в цитираното тълкувателно решение, според които евентуалните пороци, водещи до неправилност на въззивното решение, не подлежат на съобразяване в производството по чл.288 ГПК и не съставляват основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Ирелевантен за изхода на въззивното производство е и „въпросът” за необсъждането на представената медийна публикация, съдържаща изявления на ищцата К. Я. по повод на произшествието. В хода на делото са събрани множество доказателства за механизма на произшествието и поведението на участниците в него, изслушани са единична и разширена автотехнически експертизи. При наличие на многобройно други доказателства пропускът да се обсъди публикацията очевидно не би могъл да повлияе върху формирането на изводите на въззивния съд за липса на принос на ищеца Д. С..
Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 1 състав, въззивно решение № 1651 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1576/2011 г., допълнено в частта за разноските по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ с определение № 313 от 06.02.2012 г. по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение от 28.01.2011 г. по гр. д. № 4103/2007 г. на Софийски градски съд, І-8 състав, в частта за отхвърляне на предявените от М. Я. А. и М. Х. А. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликите над сумите 53 000 лв. до сумите 95 000 лв. и в частта за отхвърляне на предявения от Д. П. С. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 60 000 лв.; в частта, с която М. Я. А., М. Х. А. и Д. П. С. са осъдени да заплатят на Гаранционен фонд разноски по чл.64, ал.2 ГПК /отм./ върху отхвърлената част от исковете, и в частта, с която М. Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. са осъдени да заплатят на евентуалния ответник ЗД [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.64, ал.5 ГПК /отм./.
УКАЗВА на касатора Д. П. С. със съдебен адрс в [населено място] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 40.00 лв. /четиридесет лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство по жалбата ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Гаранционен фонд срещу частта от решение № 1651 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1576/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав, с която са разгледани исковете на Д. П. С. и К. Т. Я. по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, предявени за сумите 1 588 лв. и 2 500 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1651 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1576/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав, в останалите части, обжалвани с касационната жалба на Гаранционен фонд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне без разглеждане на подадената от Гаранционен фонд касационна жалба, а в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :