О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
Гр. София, 30.05.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 815/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ВЕНИТЕКС Е. [населено място], чрез процесуалния му представител – адв. С. В., срещу решение № 208/09.12.2014 г. по в.т.д. № 159/2014 г. на Добричкия окръжен съд, поправено с решение № 174/23.10.2015 г. по чл.247 ГПК, в частта, с която след отмяна на решение № 85/18.07.2014 г. по гр.д.№ 69/2012 г. по описа на Каварненски районен съд за присъдената главница над сумата от 5 707.70 лв., за възнаградителна лихва и мораторна лихва – над сумата от 1 309.56 лв., исковете против ЕТ Е.-А. Б. [населено място] за разликите съответно до 20 000 лв. по първия иск и до 10 057.57 лв. по втория иск са отхвърлени, като са редуцирани и присъдените от първоинстанционния съд разноски.
Касаторът излага доводи, че решението е неправилно – постановено в противоречие с чл.103 ЗЗД и необосновано. Моли за отмяната му в обжалваните пред ВКС части и за постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени в пълен размер, ведно с присъждане на съдебно-деловодните разноски за всички инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е формулиран конкретен правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Против касационната жалба не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – ЕТ Е.-А. Б..
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което съдът дължи преценка относно основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол.
С решението на първоинстанционния съд са били уважени изцяло предявените искове, като ответникът е бил осъден да заплати на ищеца – настоящ касатор сумата 20 000 лв., представляваща дължима главница по договор за заем от 26.06.2006 г. с падеж 30.12.2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 31.12.2011 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.240 вр. чл.79 ал.1 ЗЗД; и сумата 10 057.57 лв. – дължима лихва за забава върху главницата по договора за заем за периода от 27.06.2006 г. до 30.12.2011 г., на основание чл.86 ЗЗД; както и съответните съдебно-деловодни разноски.
За да отмени частично решението и да промени резултата от спора, съставът на въззивния съд от фактическа страна е съобразил, че между страните, освен процесното правоотношение по договора за заем от 26.06.2006 год., считано от 03.01.2007 год. е съществувало и наемно правоотношение, по силата на което ответникът е отдал на ищеца под наем собствената си едноетажна сграда /обект „Конфекция”/. Във връзка с претендирано неизпълнение на задължения и по двата договора през 2009 г. страните са си разменили нотариални покани. С първата нотариална покана ответникът уведомява ищеца, че му дължи наемна цена в размер на 7 000 лв. за периода от м. ноември 2009 г. до м. май 2009 г. и го кани за заплати посочената дължима сума. С втората нотариална покана ищецът приканва ответника да изпълни задължението си за издаване на разписки и фактури за наем и консумативи, като при неизпълнение отправя предупреждение за развалянето на наемния договор. С третата нотариална покана ищецът уведомява ответника, че няма да заплати дължимия наем за периода от м. ноември 2008 г. до м. май 2009 г., докато наемодателят не изпълни задължението си да издаде надлежни фактури и разписки. Същевременно сочи, че ответникът не е извършил никакво плащане по договора за заем и към момента /12.06.2009 г./ дължи по него главница в размер на 20 000 лв., възнаградителна лихва в размер на 5 294 лв. и законна лихва в размер на 7 113.30 лв. – общо 32 407.30 лв. По договора за наем ищецът дължи на ответника сумата 26 699.60 лв. С оглед горното ищецът прави изявление за прихващане на дължимата по договора за заем сума от ответника с дължимата от ищеца наемна цена, като приканва ответника в 5-дневен срок да заплати остатъка от задължението си по договора за заем в размер на 5 707.70 лв. след така извършеното прихващане.
С отговора на исковата молба ответникът е въвел правопогасителни възражения в следната поредност: Вземането на ищеца по договора за заем е погасено в резултат на плащане /1/, изтекла погасителна давност /2/, извършено от ищеца извънсъдебно прихващане с нотариалната покана /3/. Първите две възражения са счетени от съда за неоснователни, а по третото са формирани следните изводи: Ищецът е извършил извънсъдебно прихващане /едностранна сделка/, възникващо с волеизявление от едната страна, отправено до другата, в резултат на което насрещните вземания се компенсират до размера на по-малкото от тях. Погасителният ефект настъпва с обратна сила от деня, в който прихващането е могло да се извърши, поради което изявлението за прихващане не може да се оттегли, след като веднъж е достигнало до знанието на другата страна. В настоящия казус се касае за насрещни, ликвидни и изискуеми вземания, като ищецът валидно е прихванал дължими от него суми по договора за наем до месец ноември 2008 г. в размер на 26 699.60 лв. с дължимите по договора за заем от ответника суми в размер на 32 407.30 лв. към датата на нотариалната покана, поради което последните са се погасили до размер от 5 707.70 лв. Това е и дължимата главница по договора за заем, върху която са изтекли възнаградителни лихви за процесния период в размер на 1 309.56 лв. До този размер исковете са основателни и следва да бъдат уважени, а за разликата – отхвърлени.
При тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК е: „Допустимо ли е извънсъдебно прихващане по реда на чл.103 – 104 ЗЗД с вземане, оспорено от насрещната страна и непотвърдено с влязло в сила решение на съд?”. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд, доколкото правният въпрос не е разрешен в противоречие с цитираните и приложени решения на ВС и ВКС, с които се обосновава наличието на допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
В задължителната съдебна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора решения /по т.д.№ 79/2009 г. на ТК, ІІ ТО и гр.д.№ 1274/2013 г. на ГК, ІІ ГО/, са разгледани въпроси, свързани с предпоставките за уважаване на възражение за прихващане в различни хипотези. Общото между тях е изразеното схващане, че ликвидността и изискуемостта на насрещните вземания се установява в процеса, а само при извънсъдебното прихващане е необходимо съгласно чл.103 ЗЗД компенсируемите вземания да бъдат еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на прихващането. Въззивният съд е съобразил именно наличието на насрещни, ликвидни и изискуеми вземания към релевантния момент, а дали преценката му относно качеството „ликвидност” на активното вземане съответства на данните по делото касае правилността на решението, респективно не подлежи на обсъждане в настоящата фаза на касационното производство.
Не е налице и противоречие с практиката на ВС по отменения ГПК. Според решенията по гр.д.№ 431/93 г., гр.д.№ 1675/93 г. и гр.д. № 2049/93 г. на ВС, V ГО, постановени също във връзка с предявени възражения за прихващане, в съдържанието на понятието „ликвидност” по см. на чл.103 ЗЗД, се включват следните характеристики на насрещните задължения: те да съществуват реално в правния мир /да са налице фактите/основанието/, от което произтичат/; и да е определен техният размер. Това съществуване следва да бъде установено, т.е. да не се оспорва от длъжника или ако се оспорва – да бъде доказано. Обстоятелството, че ликвидността на оспореното вземане е установена чрез събиране на доказателства при разглеждане на делото, не прегражда пътя на допустимост на прихващането, като законно средство за погасяване на задълженията. В настоящия случай съдът изцяло е приел за установено съществуването на вземането по договора за заем в полза на ищеца, предмет на исковата му молба, към момента на извършеното от него извънсъдебно прихващане, след което е признал правните последици на същото, като е отбелязал, с оглед предявяването на иск за заплащане на цялата сума, че веднъж направено и достигнало до адресата, изявлението за прихващане е неотменимо. С оглед горното, не се установява релевираната от касатора противоречива практика, като основание за селекция на касационната му жалба. Извън изложеното следва да се посочи, че оспорването на иска с възражения за погасяване на вземането чрез различни правни способи като част от процесуалната защита на ответника е различно от изясненото по-горе съдържание на понятието „ликвидност” по см. на чл. 103 ЗЗД.
Предвид горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 208/09.12.2014 г. по в.т.д. № 159/2014 г. на Добричкия окръжен съд, поправено с решение № 174/23.10.2015 г., в обжалваните отхвърлителни части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: