О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.273
София, 27.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2599/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 212 от 28.06.2016 г. по в.т.д. № 308/2016 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 86 от 12.02.2016 г. по т.д. № 104/2015 г. на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваната част, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 45 162.60 лв. – стойност на произведени и доставени бетонови смеси по посочените три броя фактури, ведно със законната лихва от 27.03.2015 г. и сумата 11 970.28 лв. – лихва за забава по тези фактури за периода от 12.08.2012 г. до 19.03.2015 г., ведно с разноски по делото.
В касационната жалба се поддържат доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Твърди се, че след като не е получено плащане по договора за подизпълнение, сключен с [фирма], [населено място], а последното дружество е „главен възложител” за дружеството-касатор, а не Агенция „Пътна инфраструктура”, то все още не се дължи и претендираното плащане по процесния договор, сключен със [фирма]. В тази насока, според касатора, съдът не е взел предвид волята на страните, в нарушение на чл.20 ЗЗД, като са изведени и необосновани изводи по предявените искове. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт и отхвърляне на исковете, евентуално – връщане на делото за ново въззивно разглеждане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Решаващият съд длъжен ли е да разгледа и изследва волята на страните по всички договори, за да обоснове крайните си изводи и да установи какво е било общото съгласие и целените с договорите правни последици, като тълкуването да се извърши съобразно критериите на чл.20 ЗЗД и по този начин да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; 2. Обединението на отделни търговски дружества за постигане на една обща цел може ли да се определи като обединение – консорциум, който по силата на възлагането по ЗОП представлява кредитор, а възложителят – длъжник; 3. Дали при възлагане на обществена поръчка става заместване на възложителя от т.нар. главен изпълнител по следващия договор; 4. В. на обществена поръчка, възложена на консорциума, явява ли се възложител и по следващите договори за изработка, сключени с трети юридически или физически лица, или тази правна фигура има значение само за първия договор по възлагането. По първите три въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а по последния въпрос – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, е депозирал отговор на жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Счита за недоказани поддържаните основания за допускане на обжалването, а по същество твърди правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – П. е приел от фактическа страна следното: Наличието на договорни правоотношения между страните по силата на договор от 23.11.2010 г., с който дружеството ответник е възложило на ищцовото дружество да произведе и достави бетонови смеси за обект „Автомагистрала Т.” участък Л. 2 – „Стара З. – Нова З.”, съобразно периодичните заявки на възложителя; В изпълнение на договора са съставени и процесните фактури, отразяващи доставки по над 80 броя експедиционни бележки; Фактурите са осчетоводени от страните по делото, при редовно водени счетоводни книжа, на обща стойност 45 162.60 лв., при липса на доказателства за плащане на материалите от страна на ответника.
Решаващият съдебен състав не е възприел доводите на ответника за неизискуемост на вземането на изпълнителя. В тази насока е съобразен чл.2 от процесния договор, съгласно който страните са се споразумяли плащането на доставения материал да се осъществява в десетдневен срок след плащане от главния възложител на обекта и при условие, че са представени всички документи, доказващи количеството и качеството на материалите. Съдът е счел за осъществени предпоставките на тази договорна клауза с оглед липсата на възражения за некачествено или частично изпълнение от страна на ищеца и с оглед отразеното в публичния регистър на обществените поръчки момент на изпълнение на сключения договор между главния възложител – Агенция „Пътна инфраструктура” и главния изпълнител – Д. „Магистрала трейс”, като последното плащане в полза на последния е от 02.08.2012 г. Изразено е становище, че отношенията между ответното дружество и негов съконтрагент, явяващ се един от съдружниците в посоченото гражданско дружество, нямат връзка с процесния договор, като обективираната в чл.2 от последния клауза има предвид „Главен възложител”, а на посочения обект главен възложител е Агенция „Пътна инфраструктура”. Посочено е също, че твърдяното от ответника неразплащане, от страна на гражданското дружество, или от негов член, за възложени и изпълнени строителни дейности, не се отразява на вземането на [фирма] и затова не могат да се вземат предвид предпоставките за плащане на доставеното количество бетонови смеси, предвидени в договор от 17.06.2010 г. между ответника и неговия възложител – [фирма].
Съдебният състав на Апелативен съд – П., преценявайки всички релевантни към спора доказателства, е извел извод за основателност на исковата претенция, като е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ответника осъдителна част.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос във връзка с тълкуване на договора, с оглед и на договора, сключен по реда на ЗОП и на последващия го подизпълнителски договор, с цел изследване на действителната воля на страните, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Този въпрос е пряко релевантен към правилността на атакувания въззивен съдебен акт в частта, с която е прието, че договорните отношения между касатора и [фирма] и уговорките между тях, обективирани в представения с отговора на исковата молба договор от 17.06.2010 г., не са относими към настоящия спор. Преценката за обоснованост и законосъобразност на тези изводи не може да се реализира в стадия по селекция на касационните жалби. В този смисъл са и указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В посочения акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията по чл.281, т.3 ГПК. Освен това, в случая произнасянето на въззивния съд относно предпоставките за изискуемост на плащането за доставени от ищеца/сега ответник по касация/ бетонови смеси, е основано на ясна договорна клауза, а използваното в нея понятие „главен възложител” на обекта е и идентично с това понятие в договора от 17.06.2010 г./ чл.1, т.21 , т.34/, в който като главен възложител е посочена Агенция”Пътна инфраструктура”.
Предвид решаващите изводи на въззивната инстанция, останалите въпроси, на които е основано искането за допускане на касационно обжалване, не попадат в обхвата на основния селективен критерий. По тези въпроси липсва изрично произнасяне и не е формирана правна воля на съда, която да е обусловила изхода на делото.
Поради недоказаност на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не дължи произнасяне по поддържаните от дружеството касатор допълнителни предпоставки.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е недоказано, тъй като с отговора на жалбата не са представени доказателства за сторени разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 212 от 28.06.2016 г. по в.т.д. № 308/2016 г. на Апелативен съд – П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: