5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№375
София, 12.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 578/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 268 от 21.11.2016 г. по в.т.д. № 186/2016 г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение, втори състав, с което е потвърдено решение № 2 от 06.01.2016 г. по т.д. № 109/2015 г. на Окръжен съд – Добрич за осъждане на дружеството да заплати на Л. С. М. сумата 30 225 щатски долара, равняващи се на 53 008.30 лв., представляващи дължимо възнаграждение по договор за управление от 15.07.2001 г., за периода от 06.04.2012 г. до 08.10.2014 г., ведно със законната лихва от 05.05.2015 г. и разноски по делото.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Изразява се несъгласие със становището на съда по отношение на протокола от 15.07.2001 г., с твърдение, че дори и да счете за относим към [фирма], той съставлява само проект за месечното възнаграждение на ищеца, в качеството му на управител. Поради липсата на последващ договор, липсва и основание за исковата претенция. Според касатора въззивният съд не е преценил и данните, съдържащи се в приетата икономическа експертиза, според които за целия 14-годишен период, през който ищецът е бил управител на дружеството, не е начислявано възнаграждение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. След като в „привидното” основание за дължимост на периодични валутни плащания липсва срок за ежемесечното им заплащане, към коя дата следва същото да се остойности по курса на лева – за всеки месец или като общ сбор към датата на подаване на исковата молба, като това е ли от значение за редовността на исковата молба; 2. Може ли съдът да се произнася по това, дали има грешка в един протокол на общо събрание и да тълкува каква е действителната воля на съдружниците; 3. Когато единият съдружник не владее български език, следва ли протокола на общото събрание да му бъде преведен и 4. След като управителят, който е заверил годишните данъчни декларации и годишните финансови отчети, в които липсват отразени задължения за неизплатени възнаграждения по договор за управление, то същият има ли право да претендира за тяхното изплащане. Касаторът поддържа, че решението по тези въпроси би допринесло за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация Л. С. М., чрез процесуалния си пълномощник, твърди, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. По същество поддържа доводи за правилност на атакуваното решение, като подробни съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че за процесния период от 06.04.2012 г. до 08.10.2014 г. ищецът Л. М. е имал качеството на управител на [фирма], [населено място]. По спорния въпрос – относно възмездния характер на мандатното правоотношение, решаващият състав е съобразил нормативната уредба за периода след 2001 г. и конкретните данни по делото, сочещи на възникването на възмездни мандатни правоотношения, които не се засягат от изменението на ТЗ – ДВ бр.58/2003 г., предвиждащо сключването на нарочен писмен договор. Преценено е, че в случая едноличният собственик на капитала на ответното дружество, а именно [фирма], със съдружници Л. М. и А. И. П. и управител Л. М., e приел валидно решение за определяне на месечното възнаграждение на управителя на [фирма], като това решение съставлява самостоятелен правопораждащ юридически факт, съгл. нормативната уредба на ТЗ към 2001 г.
Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответното дружество във връзка с представеното решение на ОС на [фирма] от 15.07.2001 г., за което липсват данни да е оспорено, съответно отменено, като обстоятелството, че съдружникът П. е руски гражданин е ирелевантно, предвид липсата на клауза от дружествения договор за езика, на който следва да се изготвят документите на дружеството, а от друга страна по отношение на дружеството официалният език е българския/ чл. 3 от КРБ/.
Отхвърлени са и възраженията на ответника за неполагане на дължимата грижа от управителя и ненадлежно осъществяване на съвкупността от дължими от него действия през исковия период, с подробни правни мотиви.
Възражението за прихващане в размер на натрупани задължения на дружеството/ съгласно направеното уточнение от ответника/ е счетено за недопустимо, предвид липсата на твърдения на ответника, че разполага с насрещно изискуемо вземане. Съдът е изложил и допълнителни съображения за неоснователност на това възражение, тъй като доказателствата за превеждани суми от А.П. на М. не установяват извършване на преводите по поръчка на ответното дружество, а от друга страна преведените суми не превишават по размер доказаните от управителя разноски.
Решаващият състав на Апелативен съд – В. е извел извод, че предявеният иск е доказан по основание и размер, а насрещните правопогасяващи възражения на ответника са изцяло неоснователни, с оглед на което е потвърдил първоинстанционното решение.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият формулиран от касатора въпрос, свързан с цената на иска, е пряко релевантен към редовността на исковата молба и съответно към допустимостта на атакувания съдебен акт. Поддържаните в тази връзка оплаквания от дружеството пред въззивната инстанция са счетени за неоснователни, тъй като притезанието е уговорено във валута и се претендира в същата такава, а общата левова равностойност, с оглед задължението на ищеца да посочи цена на иска и да внесе дължимата ДТ правилно е определена към момента на предявяване на исковата претенция. В случая липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне по несъответстваща на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК искова молба, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Въпроси под № 2 и № 3 не могат да обосноват наличието на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът им пряко предпоставя извършването на преценка за правилност на изведените от решаващия съдебен състав изводи, която обаче не попада в обхвата на производството по селекция на жалбите. В този смисъл са задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, че въпросите попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, то следва да се има предвид, че касаторът бланкетно се позовава само на част от допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, твърдейки, че решението на ВКС би допринесло за точното прилагане на закона. Съгласно т.4 от цитирания акт на нормативно тълкуване, разрешеният от въззивната инстанция правен въпрос, от значение за изхода на делото, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на неправилна съдебна практика, или за осъвременяването й, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, като точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за достъп до касация. Независимо от позоваването само на част от посочения допълнителен селективен критерий, дружеството – касатор не е конкретизирало дали иска тълкуване на конкретни правни норми, релевантни към спора, които да са от значение за решаване на делото според точния смисъл на закона.
Последният правен въпрос, свързан с данните от ГФО, заверени от управителя, не отговаря на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос липсва произнасяне в постановеното от Апелативен съд – В. решение и затова той не може да се счете за обуславящ за изхода на делото.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 268 от 21.11.2016 г. по в.т.д. № 186/2016 г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение, втори състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: