5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№671
София, 11.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1572/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 278 от 14.12.2016 г. по в.т.д. № 191/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което след отмяна на решение № 24 от 14.02.2013 г. по т.д.№ 81/2011 г. на Окръжен съд – Русе, е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма], З. И. И. и [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че тримата ответници дължат солидарно на „У. Лизинг” E. сумата 30 647.09 евро, представляваща неустойка по чл.30, ал.1, т.В от договор за лизинг № 87910 от 12.03.2009 г., ведно със законната лихва от 28.12.2010 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 945 от 28.10.2010 г. на Районен съд – Бяла по ч.гр.д. № 1068/2010 г.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че уговорената между страните неустойка не е насочена към забранена от закона цел, а целта е точното изпълнение на договора. Касаторът счита, че приемайки нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави, въззивният съд е допуснал противоречие с ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС. Счита, че в случая неустойката осъществява своята обезпечителна функция в унисон именно с добрите нрави, тъй като в противоречие с последните би било освобождаването на длъжника от последиците на виновно неизпълнение. По този начин се поощрява недобросъвестното поведение на последния, защото лизингодателят търпи загуба на паричен ресурс именно поради виновното поведение на лизингополучателя. Касаторът изразява несъгласие със становището на съда, че неустойката цели да се покрие цялата стойност на неплатените до край на договора вноски. По съображения, подробно изложени в жалбата, се претендира касиране на решението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Нищожна ли е уговорката за неустойка за неизпълнение на двустранна търговска сделка – договор за финансов лизинг поради накърняване на добрите нрави, която не излиза извън обичайните функции на неустойката – обезщетителна, обезпечителна и санкционна и 2. Валидно ли е уговарянето на неустойка при разваляне на договор за финансов лизинг, вкл. обхващаща случаите, в които развалянето се основава на неплащане на една или повече лизингови вноски, и приравнена ли е така уговорена неустойка с неустойка, начислявана на основание неизпълнение на парично задължение, съответно – кой е юридическият факт, на който се основава претендирането на неустойката по повод развалянето на договора поради неплащане – неизпълнението на паричното задължение или развалянето на договора. По въпрос № 1 се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК /в редакция преди влизане в сила на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г./, а по въпрос № 2 се твърди, че произнасянето по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], [фирма], ЕИК[ЕИК] и З. И. И., чрез техния процесуален пълномощник. Твърди се липса на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са от значение за изхода на делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Поради което се преценява като процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл.294 ГПК, след обезсилване на решение № 65 от 11.03.2014 г. по в.т.д. № 333/2013 г., поправено с решение № 235 от 24.08.2015 г. на Апелативен съд – Велико Т. и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за произнасяне по предявения иск / решение № 124 от 06.07.2016 г. по т.д. № 2057/2014 г. на ВКС, ІІ т.о./
При новото разглеждане на делото решаващият състав на Апелативен съд – Велико Т. е приел, че сключеният на 12.03.2009 г. договор за финансов лизинг, по силата на който [фирма] е предоставил на [фирма] лек автомобил „Мерцедес-Б.” ML 320 CDI 4Matic, с поръчители по договора З. И. и [фирма], е бил прекратен; лизингополучателят е върнал лизинговата вещ, приета от лизингодателя с приемо-предавателен протокол от 07.04.2010 г., както и, че лизинговата вещ е продадена от [фирма] на трето лице на 16.08.2010 г. за 42 764.90 евро. Изложени са и евентуални съображения, че дори и при възприемане на твърдението на ищеца за разваляне на договора за лизинг поради неплащане на лизингови вноски от страна на лизингополучателя, то установителният иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД би бил неоснователен поради нищожност на предвидената в чл.30, ал.1, б.”В” от договора неустоечна клауза, дължима при разваляне на договора, съставляваща разликата между договорената лизингова цена на обекта и вече платеното по договора / в случая намалена с получената цена от продажбата на вещта на трето лице, след връщането й от лизингополучателя/. Изразено е разбирането, че с оглед недължимостта на лизинговите вноски с ненастъпил падеж, тези вноски не би могло да бъдат договорени като компенсаторна неустойка в посочената договорна клауза, тъй като това би означавало уговаряне на компенсаторна неустойка за пълно неизпълнение на парично задължение, което неизпълнение е винаги мораторно. Изведен е извод, че с оглед уговореното под формата на неустойка, лизингодателят би получил в пълен размер оставащите до изтичане на срока на лизинговия договор лизингови вноски с ненастъпил падеж, за период, през който лизингополучателят е лишен от ползване на вещта, а това би противоречало на добрите нрави. Съобразявайки задължителните постановки на т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС решаващият състав е счел, че неустойката по чл.30, ал.1, б.”в” от процесния лизингов договор е нищожна като уговорена в противоречие с нейната обезпечителна и обезщетителна функция. При постановяване на решението е съобразена постановена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС.
С оглед решаващите правни изводи, обективирани в атакувания съдебен акт, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от касатора първи въпрос е изцяло относим към правилността на въззивното решение в частта, с която постановилият го съдебен състав е приел, че процесната неустоечна клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно приложимата в случая процесуална уредба – преди влизане в сила на ЗИД на ГПК / ДВ бр. 86/2017 г./ такъв порок на атакуваното решение може да се преценява само при допуснато касационно обжалване, но не и във фазата по селекция на касационните жалби. В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно разглеждане на делото от основанията за неправилност по чл.281 т.3 ГПК. Липсата на идентичност между тези основания не е съобразена изцяло при поставяне на въпрос № 1 от изложението. От друга страна, въпросът е формулиран въз основа на твърдения на дружеството касатор, че неустойката не излиза извън обичайните нейни функции – обезщетителна, обезпечителна и санкционна, които не са възприети от решаващия съдебен състав на Апелативен съд – Велико Т..
Независимо от недоказаност на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, необходимо е да се посочи, че изведените правни изводи в обжалваното решение напълно съответстват на практиката на ВКС – така например, решение № 219 от 09.05.2016 г. по т.д. № 203 от 2015 г. на І т.о., в което е прието, че постигнато между страните по лизингов договор съгласие, в смисъл – лизингодателят да дължи неустойка в размер на 100% от непогасената част на лизинговата цена при предсрочно прекратяване на договора, противоречи на добрите нрави – води до неправомерно разместване на блага между страните по сделката, тъй като при плащането на неустойката при прекратен договор за лизинг, лизингодателят ще получи предоставения кредит два пъти – един път при връщане на самата вещ, а друг път – нейната парична равностойност плюс калкулираната печалба под формата на лихва. В този смисъл е и становището на друг състав на ВКС, І т.о. в решение по т.д. № 3027/2014 г.
Вторият правен въпрос не е обуславящ за изхода на спора и затова не попада в обхвата на основния селективен критерий. Въззивният съд е изложил подробни правни съображения относно характера на претендираната неустойка, но не е формирал решаваща воля, че юридическият факт, на който се основава вземането, е неизпълнение на парично задължение. Що се отнася до преценката за валидност на неустоечната клауза при разваляне на договор за финансов лизинг, то в тази си част въпросът е релевантен към поддържаните в жалбата основания за касиране и съответно са важими съображенията по въпрос № 1.
Независимо от изхода на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски е неоснователно, поради липса на доказателства за направени такива за производството пред ВКС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 278 от 14.12.2016 г. по в.т.д. № 191/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: