4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
София.20.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1250/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. Г. с ЕГН [ЕГН], в качеството му на [фирма], срещу решение № 457 от 21.01.2013 г. по гр.д. № 16330/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В състав, с което след отмяна на решение от 03.08.2011 г. по гр.д. № 18675/2010 г. на Софийски районен съд, 48 състав е прието за установено, на основание чл.415 ГПК, вр. с чл.535 ТЗ, че [фирма], ЕИК[ЕИК], дължи на ЗД [фирма] сумата 13 787.30 лв. по запис на заповед от 21.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от 06.11.2009 г., въз основа на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 16.11.2009 г. по гр.д. № 49670/2009 г. на СРС, 48 състав.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3, предл. първо и второ от ГПК, с искане за неговото касиране. Касаторът поддържа твърдения за липса на воля от страна на задълженото лице, тъй като записът на заповед е бил предоставен за подпис при подписване на документи във връзка с гаранционно споразумение и подписалият ценната книга прокурист не е бил запознат с неговото съдържание. От тези твърдения извежда изводи за: недобросъвестност на джиратаря по см. на чл.465 ТЗ, предвид и на обстоятелството, че към момента на подписване на записа на заповед, а и към момента на джиросването джиратарят е знаел, че дължимата сума е само 6 212.70 лв., а не 20 000 лв., както и за злоупотреба с права по см. на чл.289 ТЗ.
Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което касаторът твърди, че материалноправният въпрос, решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, е въпросът за недобросъвестността на джиратаря при придобиване на менителницата. Позовава се на решение по гр.д. № 564/1999 г., решение по т.д. № 283/2007 г., решение по гр.д. № 13307/2011 г. на Районен съд – Пловдив, решение по т.д. № 189/2011 г. на Окръжен съд – Добрич, както и на противоречие между постановените по настоящото дело първоинстанционно и въззивно решение. Поддържа се и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма] не е подал отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл.280, ал.2 ГПК в редакция ДВ бр.100/2010 г., приложим към момента на подаване на жалбата – 18.02.2013 г./, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П., след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото е приел, че записът на заповед от 21.07.2008 г., с който [фирма] се е задължил да заплати на падеж в срок от пет дни след предявяването му на поемателя [фирма] сумата 20 000 лв., отговаря на изискванията на чл.535 ТЗ, а джирото от 08.07.2009 г., по силата на което поемателят е прехвърлил своето вземане на [фирма] е проявило ефекта си.
Като неоснователно и недоказано е отхвърлено възражението на ответника по иска за недобросъвестност на джиратаря по см. на чл.465 ТЗ към момента на придобиване на менителничния документ. За неустановено е прието твърдението на ЕТ, че към момента на прехвърляне на правата по ефекта джиратарят е бил недобросъвестен, както и твърдението, че ценната книга се прехвърля от [фирма] за да бъде лишен издателя от правото на възражения по каузалното правоотношение мужде него и поемателя. Решаващият съдебен състав е зачел процесуалните правила относно доказателствената тежест, като се е позовал на задължителна за него практика на ВКС по приложение на чл.465 ТЗ – решение по т.д. № 1091/2010 г. и решение по т.д. № 213/2010 г. на ІІ т.о.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси, които да са от значение за формиране решаващата воля на съда по спорното материално право. По същество искането за достъп до касация е основано на доводи за процесуална и материална незаконосъобразност на въззивното решение и на възражения за недобросъвестност на джиратаря, въведени и поддържани в процеса, но счетени за недоказани от решаващия състав на Софийски градски съд, с оглед доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Съобразявайки задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които непосочването на значими за изхода на конкретното дело правни въпроси съставлява достатъчно основание за постановяване на отказ за допускане на касационното обжалване, както и за недопустимостта ВКС да извежда такива въпроси, следва да се приеме за неоснователно твърдението за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Трябва да се има предвид и различието между основанията за допускане на касация и основанията за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК, на което е акцентирано в цитирания акт на нормативно тълкуване и според който е недопустимо основанията за допускане на обжалването да се мотивират с твърдяни от касатора пороци на въззивното решение. В рамките на производството по селекция на касационните жалби е процесуално недопустимо да се извършва преценка за законосъобразност на изводите на решаващия съд, а такава проверка е възможна само след евентуално допуснато касационно обжалване, за което в случая не са налице основания.
Независимо от неустановяването на общата предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото, следва да се отрази съответствието на въззивното решение по приложение на чл.465 ТЗ, с оглед възможността за противопоставяне на лични възражения, основани на каузалните правоотношения между издателя на записа на заповед и поемателя, на постановената по реда на чл.291 ГПК практика на ВКС, част от която е цитирана в съобразителната част към атакуваното решение. Наличието на такава практика води до неоснователност на поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, още повече, че липсват данни за влизане в сила на приложените решения на РС – Пловдив и ОС – Добрич, а постановените по настоящото дело решения на първата и въззивна инстанции не попадат в обхвата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК/ ТР № 1/2009 г./
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 457 от 21.01.2013 г. по гр.д. № 16330/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: