О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
Гр.София, 06.07.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 230/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Д. 4 О. [населено място] чрез процесуалния му представител – адв. П. П. срещу решение от 08.07.2014 г., поправено с решение № 18090/06.11.2014 г. по в.гр.д.№ 13830/2012 г. по описа на Софийски градски съд в неговите осъдителни части, а именно: с което е потвърдено решение № І-49-79/31.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 25851/2011 г. на Софийски районен съд, 49-ти състав, с което Д. 4 О. е осъдено да заплати на В. Б. З. /заместен в хода на процеса от наследниците си – Б. Б. Г. и М. Б. К. по реда на чл.227 ГПК/ сумата от 5 700 лв., представляваща стойност на увреден заден мост поради некачествено изпълнен ремонт на л.а. „Опел Ф.” с рег. [рег.номер на МПС] , както и сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените на ищеца от същото некачествено изпълнение неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 16.06.2011 г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението в обжалваните части, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Моли се решението в посочените части да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя процесуално-правни въпроси в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които счита, че са решени в отклонение от задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона.
Против касационната жалба е депозиран писмен отговор от ответника по нея – Б. Б. Г., чрез пълномощника му – адв. Р. Н., съдържащ становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според него, от изложението не е ясна връзката между формулираните въпроси и конкретните основания на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
М. Б. К. не се е възползвала от правото си на писмен отговор срещу жалбата, съобразно чл.287 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение намира, че касационната жалба е частично недопустима, с оглед разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК.
Искът на В. Б. З. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е предявен в размер на 3 000 лв. и не достига законоустановения минимум от 10 000 лв., над който може да бъде осъществявана касационна проверка на въззивни решения по търговски спорове, съгласно посочената разпоредба. Разрешеният от съда спор следва да се квалифицира като търговски, т.к. произтича от сделка, сключена при упражняване на занятието на търговеца – ответник и като такъв попада в предметния обхват на чл.365 т.1 ГПК, вр. чл.286 ал.1 ТЗ. С оглед горното и предвид цената на иска, решението в тази част е изключено от касационен контрол и жалбата против него следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част съдът дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК, доколкото констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна и против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, съгласно чл.280 ал.2 ГПК.
Като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, съставът на Върховния касационен съд приема следното:
С исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за причинени от ответника имуществени вреди при изпълнение на ремонтни работи по лек автомобил, един от които е за присъждане равностойността на повреден заден мост, в размер на 10 752.72 лв. Ищецът е квалифицирал иска си по чл.45 ЗЗД. За да постанови решението в обжалваната осъдителна част относно сумата 5 700 лв., Софийският градски съд, изхождайки от обстоятелствата и петитума на исковата молба, е споделил становището на районния съд в доклада по делото за правната квалификация на иска по чл.265 ал.1 предл.2 ЗЗД. С оглед твърденията на страните и ангажираните във връзка с тях доказателства, преценени в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел, че на 09.10.2009 г. между страните е бил сключен устен договор за изработка /ремонт на л.а. марка „Опел Ф.” с рег. [рег.номер на МПС] , чрез извършване на подмяна на лагер и втулка, срещу заплащане на възнаграждение/. С цел извършване на ремонта било източено машинното масло от задния диференциал, но след подмяната на съответните части, поради допусната грешка, маслото не било възстановено. Това довело до блокиране и увреждане на целия заден мост на автомобила след потеглянето му. Ищецът своевременно възразил срещу зле извършената работа, причинила му имуществени вреди при наличие на посочените в чл.82 ЗЗД предпоставки, но ответникът не отстранил повредите. Предвид установеното е формиран извод, че ответникът отговаря за вредите, настъпили поради некачествено изпълнения от него ремонт, респективно за заплащане на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на некачествено извършената работа, съгласно чл.265 ал.1 пр.2 ЗЗД. Прието е обаче, че стойността на авариралата част не може да надвишава общата пазарна стойност на автомобила /сложна, съставна и неделима вещ/ към момента на увреждането, възлизаща на 5 700 лв., поради което и искът е уважен до този размер.
Въззивният съд е обсъдил в съгласие с изискванията на чл.269 ГПК оплакванията, предмет на въззивната жалба, като ги е счел за неоснователни. По отношение на предявеното от ответника възражение за погасяване на исковата претенция поради изтекла шестмесечна давност по чл.265 ал.3 ЗЗД е констатирано, че същото е направено несвоевременно, а именно след приключване на първото съдебно заседание, в което делото е надлежно докладвано с посочване на правната квалификация на исковете, поради което разглеждането му е недопустимо. Прието е, че първоинстанционният съд не е допуснал твърдяните в жалбата нарушения на съдопроизводствените правила, довели до ограничаване на процесуалните права на ответника. Изложени са мотиви, че предметът на спора е редовно предявен с очертаване на фактическите му основания, а дали и как той е правно квалифициран от ищеца в исковата молба е без правно значение за защитата на ответника. Съдът е определил правната квалификация на иска в съответствие с процесуалните правила на чл.146 ал.1 ГПК и е дал възможност на страните съобразно чл.146 ал.3 ГПК да изразят становище по доклада и дадените с него указания, както и да предприемат съответни процесуални действия, но възражение за давност в това заседание от ответника не е предявено.
При така формираната воля на съда по предмета на спора, касаторът моли за допускане на касационно обжалване на решението по следните процесуалноправни въпроси, които според него са обусловили изхода на делото: 1. Длъжен ли е съдът в първоинстанционното производство да възстанови служебно срока за отговор на исковата молба в случай, че дадената от съда правна квалификация е извършена с доклада по чл.146 ал.1 ГПК след изтичане на срока за отговор и води до промяна на правното основание, въведено изрично от ищеца с исковата молба, когато тази промяна се отразява върху упражняването на процесуални права, за които е въведен преклузивен срок; 2. Длъжен ли е ответникът при упражняване на правото на защита сам да определя правната квалификация на иска и съответно правното му основание, въз основа на фактическите основания в исковата молба; 3. Длъжен ли е ответникът да се защитава срещу невъведени в исковата молба правни основания; 4. Представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила пропускът на първоинстанционния съд да обезпечи правото на защита на ответника чрез служебно възстановяване на срока за отговор на исковата молба, когато сам определи в доклада си правна квалификация, различна от дадената от ищеца в исковата му молба, по която е постъпил отговор; 5. Следва ли въззивният съд да зачете направените възражения с въззивната жалба, в случай, че пропускът за въвеждането им пред първата инстанция се дължи на нарушение на съдопроизводствените правила от страна на съда.
Допълнително обосновава релевантността на въпросите със следните доводи: В ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, т.4 по приложението на чл.131 ал.1 ГПК е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба, вкл. и възраженията за погасителна и придобивна давност. От това следва, че въведената преклузия е абсолютна и може да бъде преодоляна само чрез възстановяване на срока за отговор на исковата молба. От друга страна съдът, съгласно чл.146 ал.1 т.2 ГПК, е длъжен служебно с доклада по делото да даде правна квалификация на претендираните първоначални и насрещни права и възраженията на ответника. Когато обаче той определи различна правна квалификация от дадената от ищеца и към нея се субсумират различни материално-правни последици, права или задължения от първоначално предявените, то съдът следва да осигури равна възможност на страните за упражняване на предоставените им права. По тези съображения касаторът счита, че в този случай за съда възниква задължение служебно да възстанови срока за отговор на исковата молба, с оглед спазване на принципа на чл.9 ГПК за осигуряване на равна възможност на страните да упражняват процесуалните си права. Според касатора, противоречието с цитираното по-горе ТР № 1/2013 г. произтича от това, че въззивният съд е приравнил възможността за становище по доклада с възможността за предявяване на възражения, без да съобрази, че коментираната преклузия е резултат от последваща служебна намеса в спора. Счита, че ответникът е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация и се защитава съобразно нея, като не може да му се вмени в задължение да предприема действия по определяне на различна правна квалификация, преди това да е направено от ищеца или от съда. С оглед горното намира, че по вина на съда е бил лишен от ефективно средство за защита, а въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е отчел наличието на обективни причини за пропускане на срока за упражняване на възражение за изтекла погасителна давност, каквито доводи са били въведени с въззивната жалба. На последно място твърди, че поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси са от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото са от значение за осигуряване правото на защита при упражняване служебните правомощия на съда – въпрос, по който съществува празнота и в правната доктрина, при действието на ГПК /2007 г./.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, по следните съображения:
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице общото основание за допускане до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, е необходимо жалбоподателят да формулира един или повече правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора – да са включени в предмета на делото и да са обусловили правните изводи на съда, като те може да не се обхващат от силата на пресъдено нещо на решението, но следва да подготвят формирането й върху предмета на спора.
Кумулативно с това следва да е налице и поне един от допълнителните селективни критерии по т.1, т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, които касаторът е длъжен надлежно да обоснове. По чл.280 ал.1 т.1 ГПК нужно да се посочи практика на Върховния касационен съд със задължителен характер, в която формулираните въпроси да са разрешени по различен и несъвместим начин с разрешението, дадено им в обжалваното решение. По чл.280 ал.1 т.3 ГПК е необходимо отговорите на въпросите да допринасят за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването, с оглед изменения в законодателството и обществените условия /точно прилагане на закона/, както и за създаване на съдебна практика, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, или за осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /развитие на правото/.
Становището на съда относно преклудиране поради несвоевременност на направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност безспорно е във връзка със спорния предмет и е способствало за формиране на крайните му изводи по спора, доколкото възражението не е било разгледано, след направената преценка за частична основателност на исковата претенция.
Формулираните от касатора първи и четвърти въпрос обаче са изцяло свързани с правомощията на съда при определени обстоятелства служебно да възстанови срока за отговор на исковата молба. Във връзка с тях следва да се посочи, че те не са били поставяни пред въззивния съд, нито са коментирани в решението, нито в ГПК е предвидена процесуална възможност за служебно възстановяване на срок, поради което и отговорът им не може да има обуславящо изхода на конкретния спор правно значение.
Вторият и третият въпроси също не са от значение за решаващите изводи на съда. В решението не е застъпено становище в ущърб на ответника, че той има задължение да квалифицира спорното право или да се защитава от „непредявени правни основания”. Напротив, изразено е, че защитата на ответника е с оглед изложените в исковата молба фактически основания по смисъла на чл.127 ал.1 т.4 ГПК, обуславящи нейната редовност, независимо от предложената от ищеца правна квалификация, а ако съдът определи нова правна квалификация, то възраженията в тази връзка следва да се предявят по правилата на чл.146 ал.3 ГПК, от която възможност ответникът не се е възползвал.
Последният въпрос покрива общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, но спрямо него не са налице допълнителните условия на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на исканото обжалване.
В т.4 от решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., касаещо въззивното производство, е даден отговор именно на въпроса, при какви предпоставки могат да се релевират пред въззивния съд нови възражения. Изяснено е, че по силата на изричната разпоредба на чл.133 вр. чл.131 ал.2 т.5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника е относимо и към възражението за погасителна давност. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пропуски, които поради собствена небрежност е допуснала в първоинстан-ционното производство. Следователно, по аргумент от противното, нови възражения могат да се релевират, ако пропускът за това не е по вина на страната. С оглед горното изводите на въззивния съд, че предявеното след провеждане на първото открито съдебно заседание възражение за погасяване на вземането по давност е преклудирано и поради това с неразглеждането му първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, са в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Наличието на актуално тълкувателно решение по поставения въпрос води до извод за неприложимост на критериите, посочени в чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Допълнително /макар и относимо към предходни въпроси/ следва да се отбележи, че характерът на служебната дейност на съда, регламентирана в ГПК, при липса на отклонения от правилата, по начало изключва хипотезата чрез нея да се накърняват процесуални права на страните.
Ответникът по касационната жалба Б. Б. Г. прави искане за присъждането на разноски за касационното производство, но не представя доказателства, че такива са извършени.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. 4 О. [населено място] против решение от 08.07.2014 г., поправено с решение № 18090/06.11.2014 г. по в.гр.д.№ 13830/2012 г. по описа на Софийски градски съд В ЧАСТТА, с което е потвърдено решение № І-49-79/31.07.2012 год., постановено по гр.д.№ 25851/2011 г. на Софийски районен съд, 49-ти състав, с което Д. 4 О. е осъдено да заплати на В. Б. З. /заместен в хода на процеса от наследниците си – Б. Б. Г. и М. Б. К. по реда на чл.227 ГПК/ сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинени от некачествено изпълнение на договор за изработка неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.06.2011 г. до окончателното й изплащане.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.07.2014 г., поправено с решение № 18090/06.11.2014 г. по в.гр.д.№ 13830/2012 г. по описа на Софийски градски съд в ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
Определението, с което касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия. Определението, с което не се допуска касационно обжалване, е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: