О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
София, 26.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3117/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка” АД /н./, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи заедно правомощията на синдик, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 172 от 20.07.2018 г. по в.т.д. № 149/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 2 от 05.01.2018 г. по т.д. № 95/2016 г. на Окръжен съд – Ловеч. С първоинстанционното решение е признато за установено по реда на чл.694, ал.2, т.2 ТЗ по отношение на : „Нафтекс Петрол” ЕООД и при участието на основание чл.694, ал.4 ТЗ на синдика М. Н., на Корпоративна търговска банка” АД /н/, представлявано от постоянните синдици К. М. и А. Д., съществуването на вземания на „Петрол” АД, по реда на чл.74 ЗЗД, в качеството му на встъпил в правата на кредитора към длъжника „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/, погасено с плащане по изп.дело № 20167130400140 и изп.д. № 20167130400141 по описа на ЧСИ с рег.№ 713, в общ размер на 1 839 970.87 лв.
Въззивният съд е потвърдил и постановено по реда на чл.248, ал.3 ГПК решение № 40 от 12.03.2018 г. по същото дело, с което е изменено основното решение в частта за дължимата от „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/ и от „КТБ” АД /н/ държавна такса, като същата е намалена на по 9 199 лв., а в останалата част е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК. В тази част въззивният съдебен акт /имащ характер на определение/ е атакуван с частна касационна жалба, подадена от „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/, чрез процесуален пълномощник.
В жалбата на „КТБ” АД /н/ се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Касаторът оспорва изводите на съда за липса на доказателства за симулативност на сключените договор за цесия от 30.11.2015 г. и допълнително споразумение от 30.03.2016 г., и на договор за суброгация от 16.06.2016 г. Твърди, че въззивният съд не е преценил всички събрани по делото доказателства и не е формирал собствени изводи, а е препратил към тези на първата инстанция. Не са обсъдени и оплакванията във въззивната жалба за допуснати от ОС-Ловеч процесуални нарушения във връзка с приложението на чл.181 ГПК и направеното от банката оспорване на достоверността на датите на сделките, сключени между свързани лица, което, според касатора, съставлява явна необоснованост на изводите за действителност на сделките и за съществуване на вземанията на ищеца. По съображения в жалбата, се иска отмяна на атакуваното въззивно решение и постановяване на ново решение, с което да се отхвърлят предявените от „Петрол” АД срещу „Нафтекс Петрол” ЕООД/н/ и срещу „КТБ” АД /н/ положителни установителни искове.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен в изложението правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички възражения и доводи на страните, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото са постъпили писмени отговори от ответниците по касация – „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/ и „Петрол” АД, чрез техните процесуални пълномощници, в които са заявени становища за неоснователност на искането за достъп до касация, а по същество – за правилност на атакувания съдебен акт.
Частният касатор „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/ счита въззивното решение, в атакуваната от него част, за незаконосъобразно, поради неправилно тълкуване и прилагане на релевантни законови разпоредби. Поддържа, че длъжникът в производството по несъстоятелност не следва да бъде осъден да заплаща разноски в качеството си на ответник по предявен от кредитор иск по чл.694 ТЗ и по съображения в частната жалба претендира за отмяна на решението в частта за потвърждаване на допълнителното първоинстанционно решение, с което е оставено без уважение искането за неприсъждане на ДТ в тежест на „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/.
В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен следния въпрос: Следва ли длъжникът в производството по несъстоятелност да бъде осъден да заплати държавна такса и разноски при уважаване на установителен иск по чл.694 ТЗ, когато е ответник по делото и не е подавал възражение по реда на чл.690, ал.1 ТЗ по отношение вземането, предмет на иска. Частният касатор твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с оглед практическата му значимост и липсата на практика на ВКС.
„КТБ” АД /н/, чрез процесуален пълномощник, е депозирала писмен отговор. Твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, т.к. е създадена практика на ВКС по поставения правен въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба и частната касационна жалба са процесуално допустими – депозирани са от легитимирани страни, при спазване на предвидения преклузивния срок и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Велико Търново е приел за установено следното: „Петрол” АД е кредитор на „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/, като вземанията му в общ размер на 1 839 970.87 лв. са предявени в срока по чл.685, ал.1 ТЗ и включени в списъка на приетите вземания; По подадено от „КТБ” АД /н/ възражение в срока по чл.690 ТЗ, с определение № 629 от 18.11.2016 г. по ч.т.д. № 68/2016 г., обявено в регистъра на същата дата, това вземане е изключено от списъка на приетите вземания; Исковата молба по специалния установителен иск е изпратена по пощата на 25.11.2016 г., или в срока по чл.694, ал.6 ТЗ. След преценка на събраните доказателства и доводите на страните, въззивният съд е счел, че между страните са съществували облигационни отношения, породени от сключен между „Литекс” АД и „Сибанк” АД договор за прехвърляне на вземане от 30.11.2015 г., по силата на който банката, като кредитор на „Рос Ойл” ООД и на съдлъжник „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/ по договор за банков кредит от 27.12.2007 г., и на „Нафтекс Трейд” и съдлъжник „Нафтекс Петрол” ЕООД по договор за револвираща банкова кредитна линия от 29.08.2012 г., е прехвърлила на „Литекс” АД част от вземанията си, като няма спор, че вземането на цесионера „ Литекс” АД е в общ размер на 1 839 970.87 лв.; Ищецът „Петрол” АД се е суброгирал в правата на „Литекс” АД, като е заплатил задължения на „Нафтекс Петрол” ЕООД по образуваните две изпълнителни дела, в общ размер на 1 818 710.15 лв., установен от ССЕ, като е представен и договор за суброгация от 16.06.2016 г., в изпълнение на който „Петрол” АД е извършил плащанията през м.юни 2016 г., в полза на „Литекс” АД. Въззивният съд подробно е обсъдил приетите в първоинстанционното производство и неоспорени от страните СГЕ и ССЕ. С оглед на всички събрани и преценени доказателства по спора, решаващият съд е извел извод, че „Петрол” АД има вземане спрямо „Нафтекс Петрол” ЕООД /н/ в общ размер на 1 839 970.87 лв., от които: 1 818 710.15 лв. – главница – вземане по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, 4 555.87 лв. – законна лихва за периода от 28.06.2016 г. до 06.07.2016 г.; 16 704.85 лв. – законна лихва за периода от 07.07.2016 г. до предявяване на вземанията и законна лихва от 09.08.2016 г. до окончателното изплащане на главницата.
Отхвърлено е като неоснователно възражението на жалбоподателя за недействителност на процесните договори, като е прието, че сключването им между свързани лица може да съставлява само индиция за симулативност на цесионния договор, но извод за симулативност е изключен, с оглед липсата на доказателства в тази насока.
Въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция за неоснователност на оспорванията на автентичността на договора за цесия; на договора за суброгация и на кредитните договори, както и на твърденията на „КТБ” АД /н/ за липса на достоверна дата на оспорени в процеса документи за плащане. По отношение на последните, в атакуваното решение е прието, че съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 176/2010 г., ІІ г.о., банката не черпи права от оспорените сделки, поради което спрямо нея важат посочените дати, а освен това и плащанията по тези договори са били надлежно и своевременно отразени в счетоводствата на съответните дружества. В мотивите към въззивното решение изрично е отразено, че е използвана процесуалната възможност, предвидена от законодателя в чл.272 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от касатора правен въпрос относно мотивиране на решението е принципно важен за изхода на делото и попада в обхвата на основната селективна предпоставка. В случая обаче, липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, тъй като решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново е осъществил цялостна и задълбочена преценка на всички доказателства по спора и обсъждане на въведените в процеса възражения на страните, като в резултат на това е изведен извод за основателност на предявения положителен установителен иск по чл.694 ТЗ. Препращането към изводите на първата инстанция, вкл. и по отношение приложението на чл.181 ГПК, е извършено съобразно законово предвидената в ГПК процесуална възможност. Въпросът за приложение на относимата към чл.181 ГПК практика на ВКС и дали правилно е съобразено именно цитираното от първата инстанция решение, е пряко релевантен към правилността на въззивния съдебен акт, произнасянето по която не попада в обхвата на производството по чл.288 ГПК. От друга страна, този въпрос не би могъл да се съотнесе към задължението на въззивния съд да мотивира решението си според изискванията на чл.236, ал.2 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо решението да страда от особено тежък порок, който може да се констатира от самия акт, без да е необходим анализ и преценка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ/отменен закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касаторът е обосновал твърдяната очевидна неправилност на атакуваното решение с доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила – необсъждане на всички доказателства по делото; липса на собствени фактически и правни изводи, необсъждане на оплаквания в сезиращата жалба по приложение на чл.181 ГПК. Тези доводи са напълно идентични с изложеното в касационната жалба при мотивиране на поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК. Преценката им би могла да се извърши само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК, но не и в селективния стадий на производството пред ВКС.
Като неоснователно следва да се прецени и искането на частния касатор за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с характер на определение.
По поставения правен въпрос, свързан с дължимост на държавна такса по предявения иск по чл.694 ТЗ, макар и преценен като обуславящ, не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос е създадена практика на ВКС – така например, определение по ч.т.д. № 2203/2016 г., която се възприема и от настоящия състав. Прието е, че при уважаване на установителния иск по чл.694 ТЗ, разноските, вкл. държавна такса, се възлагат в тежест на дружеството в несъстоятелност и на кредитора – ответник, по чието възражение е било изключено спорното вземане на друг кредитор от списъка на приетите от синдика вземания. Разпоредбите на чл.694, ал.7, изр.2 и изр.3 ТЗ са идентични с ал.2 на чл.694 ТЗ, в редакция от 2006 г., поради което не са налага изоставяне или актуализиране на посочената практика на ВКС, с оглед ЗИД на ТЗ – ДВ бр.105/2016 г.. Атакуваното определение на АС-В.Търново е в съответствие с практиката на ВКС, при наличието на която не се налага допускане на касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 172 от 20.07.2018 г. по в.т.д. № 149/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: