О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
Гр. София, 04.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 29.05.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
Ч.т.д. № 757/2019 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, гр. София, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 6/30.01.2019 год. по в. ч. т. д. № 7/2019 год. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 26.10.2018 год. по т. д. 208/2017 год. на Великотърновския окръжен съд за спиране на производството по делото, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, до приключване с влязло в сила съдебно решение на производството по гр. д. № 15900/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
В частната жалба се излагат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно и необосновано. Поддържа се, че спорът по чл. 422 ГПК за съществуването на вземането на банката по договора за кредит е преюдициален по отношение на спора, предявен от кредитополучателите, за нищожност на отделни клаузи от договора, а не обратното, както е приел въззивният съд. За нищожността по чл. 143 ЗПП съдът е длъжен да следи служебно, поради което не са необходими възражения или провеждане на отделно производство, констатиращо нищожността на неравноправните клаузи. По подробно развити съображения в горния смисъл се моли за отмяна на обжалвания акт и на потвърденото с него определение за спиране и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на доводи за очевидна неправилност на определението по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК, както за наличие на хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1а. Следва ли исковото производство за събиране на вземането поради предсрочна изискуемост да бъде спирано, когато кредитополучателят е предявил иск за прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит – чл. 26 вр. чл. 55 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, вместо обратното – да бъде спряно производството за прогласяване нищожност на договорни клаузи; 1б. Кое от двете производства следва да бъде спряно, с оглед това, кое производство е обусловено и кое – обуславящо: производството за събиране на вземане поради предсрочна изискуемост или производството само за прогласяване нищожност на договорни клаузи. В изложението касаторът не сочи изрично практика на ВКС, но прилага определение по чл. 274 ал. 2 ГПК № 3/03.01.2019 г. по ч. т. д. № 2803/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В частната касационна жалба твърди противоречие както с горното определение, така и с определение № 4410 по ч. гр. д. № 1980/2008 г. на ВКС, определение № 512 по ч. т. д. № 2569/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение № 367 по ч. гр. д. № 1960/2015 г.
Ответниците по частната касационна жалба – Петя Х. К. и И. Д. К. от [населено място], не са представили писмен отговор против нея в срока по чл. 276 ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, прецени следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в законоустановения срок по чл. 275 ал. 1 ГПК.
За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е приел, че предмет на разглеждане по т. д. № 208/2017 год. на ВТОС е иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането на банката към ответниците по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL8070/25.05.2006 год. и допълнителни споразумения към него в общ размер 74 203.23 швейцарски франка, от които 58 430.47 франка – главница за периода 10.07.2013 год. до 24.04.2017 год.; 13 602.80 франка – възнаградителна лихва за периода 10.05.2014 год. – 27.02.2017 год.; 1 887.32 франка – мораторна лихва за периода 10.05.2014 год. – 24.04.2017 год. и 282.64 франка – банкови такси за периода 27.05.2014 год. – 24.04.2017 год., за които суми е издадена заповед № 685/28.04.2017 год. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1256/2017 год. по описа на ВТРС.
С отговора на исковата молба ответниците Петя Х. К. и И. Д. К. са направили възражение за неравноправност, съответно – нищожност на клаузите на чл. 3 ал. 2, чл. 3 ал. 6 и чл. 6 ал. 3 от договора за кредит, както и на чл. 3 ал. 1, чл. 3 ал. 5, чл. 4 ал. 3 и чл. 5 ал. 1 от допълнително споразумение към договора за кредит от 30.05.2008 год.
На основание представените съдебно удостоверение и невлязло в сила решение № 423450/06.06.2018 год. на СРС по гр. д. № 15900/2017 год. съдът е приел, че предмет на разглеждане по това дело са обективно съединени искове с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 146 ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП, предявени от настоящите ответници против ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 3 ал. 2 (относно определянето на възнаградителната лихва съобразно БЛП на банката), чл. 3 ал. 6 и чл. 6 ал. 3 от договор за кредит HL8070/2006 год.; чл. 3 ал. 1 (също относно определянето на възнаградителната лихва съобразно БЛП на банката), чл. 3 ал. 5, чл. 4 ал. 3 и чл. 5 ал. 1 (относно промяната на тарифата на банката) от допълнително споразумение от 30.05.2008 год. към договора за кредит, както чл. 3 ал. 1 (в частта относно определянето на възнаградителната лихва съобразно БЛП на банката), чл. 3 ал. 5, чл. 6 ал. 3 и чл. 12 ал. 1 (в частта относно промяната на тарифата на банката) от договор за кредит HL37878/2008 г.
При тези факти съдът е приел, че решението по гр. д. № 15900/2017 год. по описа на СРС има значение за правилното решаване на спора по настоящото дело, поради което то следва да бъде спряно, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК. Предмет на установяване по гр. д. № 15900/2017 год. по описа на СРС е нищожността на клаузи от договора за кредит и от допълнително споразумение към него, които регламентират размера на възнаградителната лихва по чл. 430 ал. 2 от ТЗ и начина за определянето му. Спорът за действителността на тези клаузи е преюдициален спрямо производството по чл. 422 от ГПК, доколкото част от претенцията в заповедното производство и в това по установителния иск е именно за конкретно дължими от ответниците възнаградителни и мораторни лихви.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационна проверка.
Формулираните от частния жалбоподател въпроси касаят изцяло правилността на обжалваното определение и универсален отговор по тях не може да бъде даден, доколкото преценката дали е налице обуславящо изхода от спора производство винаги зависи от конкретния предмет на делото, очертан от исковата молба и отговора против нея. Следователно, поставените въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, изяснен посредством указанията на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1-ва. Съгласно същото тълкувателно решение, липсата на надлежен правен въпрос освобождава съда от правомощието да преценява допълнителните селективни предпоставки за достъп до касация, на които страната се позовава.
Независимо от това следва да се посочи, че в случая поддържаните основания на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК не се доказват. Представеното с частната жалба определение на ВКС не е постановено по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК, освен това видно от мотивите му е по различен казус /претендираната от кредитополучателя в отделно исково производство нищожност е била поради невъзможен предмет на договора по смисъла на чл. 26 ал. 2 ЗЗД/, а и съдът не е имал достатъчно данни за предмета на обуславящото дело, нито кога е било заведено. Относно цитираните от частния жалбоподател определения – тези по ч. гр. д. не са съответно индивидуализирани и поради това не могат да бъдат проверени от съда, а определението по ч. т. д. № 2569/2013 г. на ІІ т. о. изобщо не касае приложението на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК.
На следващо място, по отношение на горната норма е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която намира приложение и спрямо настоящия казус. Например съгласно определение по ч. гр. д.№ 146/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, връзка на обусловеност между две дела по смисъла на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК е налице, когато предмет на обуславящото дело е правоотношение, чието съществуване или несъществуване се явява предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело; а според определение по ч. т. д. № 766/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., нормата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК изисква наличието на пряка връзка между съдебно признатото право по обуславящия иск и правнорелевантен /преюдициален/ факт или правоотношение, от значение за решаването на спора по обусловения иск, изразяваща се в пълно отпадане на правомощието на съда да установява този факт или правоотношение.
Обжалваното въззивно определение съответства на така посочената и споделяна от настоящия съдебен състав практика и не се претендира, нито се налага същата да бъде изменяна, поради което липсва основание за допускане до касационен контрол и на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
На последно място не са налице и предпоставките на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК за достъп до касация. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, защото пряко от неговото съдържание не се установява претендираната квалифицирана форма на неправилност, изразяваща се в превратно приложение на закона /вкл. на несъществуваща – отменена или изменена правна норма/ или в грубо нарушение на правилата на формалната логика, при която да не се изисква извършване на същинска правораздавателна дейност от страна на ВКС.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 6 от 30.01.2019 г. по в. ч. т. д. № 7/2019 г. на АС – Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: