6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 11.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2945/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 7080 от 08.09.2017 г., подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 202 от 05.07.2017 г. по в.т.д. № 272/2017 г. на Апелативен съд – П., първи търговски състав, с което: 1. решение № 28 от 03.02.2017 г. по т.д. № 408/2013 г. на Окръжен съд – Стара Загора е обезсилено в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 150 000 лева/ разлика от първоначално заявените 100 000 лв. до 250 000 лв. – частична претенция от общо дължимата сума в размер на 723 623.60 лв., представляваща неизплатен остатък по протокол № 4 от 05.02.2012 г. за приемане на СМР за обект Л. 27, път Р.-С., ведно със законната лихва върху тази сума и е прекратено производството по делото в тази част; 2. първоинстанционното решение е отменено в останалите му части, вместо което е постановено ново решение за: отхвърляне на иска на [фирма] против [фирма] за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 лева – частична претенция от общо дължимата сума в размер на 723 623.60 лв., представляваща неизплатен остатък по протокол № 4 от 05.02.2012 г. за приемане на СМР за обект Л. 27, път Р.-С., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 20.12.2013 г. и за отхвърляне на евентуалния иск по чл.59 ЗЗД за първоначално предявения размер от 100 000 лв. /частичен иск/, с присъждане на разноски по делото в полза на ответника.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му, с произтичащите от това правни последици. Според дружеството касатор, решаващият съд е допуснал грубо нарушение на процесуалните правила, като е приложил преклузията по чл.372, ал.2 ГПК по отношение на предприетото пред първата инстанция изменение на размера на иска. В частта за отхвърляне на главния иск в първоначално заявения размер /частичен иск/ се твърди, че писмените доказателства са превратно тълкувани, а свидетелските показания не са обсъдени в тяхната цялост, което е довело до необоснованост на изведените крайни изводи. В жалбата са развити подробни съображения и по отношение на отхвърлената евентуална искова претенция.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК /в редакция преди изм. – ДВ бр.86/2017 г./ по следните формулирани въпроси: „1. Допустимо ли е да се допусне увеличение само на размера на иска в производство по търговски спорове след изтичане на срока за подаване на допълнителна искова молба по чл.372, ал.2 ГПК; 2. Необходимо ли е да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени доводи на страните, както и ангажираните в тази връзка доказателства, вкл. в хипотезата, когато въззивният съд отменя решението на първоинстанционния съд и постановява отменително такова; 3. Истинският кредитор има ли право на иск по чл.59 от ЗЗД срещу лицето, което действително е получило изпълнението, въпреки, че е налице сключен договор с трета страна, която обаче не е получила престацията/ изпълнението, плащането по този договор, а същата е навлязла в патримониума на друго лице, срещу което се насочва иска по чл.59 от ЗЗД и 4. Когато е налице договор със страна, в чиято полза не е настъпила никаква престация, а резултат от извършената работа е настъпил в полза на неоснователно обогатилия се ответник, ищецът задължен ли е да води дело на договорно основание срещу страната по договора, която от своя страна води дело срещу неоснователно обогатилия се ответник, или ищецът може да заведе дело директно срещу неоснователно обогатилия се ответник, в чиято правна сфера действително е настъпил резултата от извършената работа и е получил плащане по нея”. Към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са приложени копия от съдебни актове на ВКС и на съдилищата, на които се основават поддържаните допълнителни селективни критерии.
Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Развити са подробни съображения за неоснователност на искането за достъп до касация, с позоваване на практика на ВКС, съответно приложена.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П., след извършена самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел, че са налице договорни отношения между ищеца – [фирма] и трето за спора търговско дружество – [фирма], по силата на които ищецът е изпълнил СМР на Л. 27, участък Р.-С., описани в протоколи №№ 1-4 за приемане на извършената работа. След като ищцовото дружество, като изпълнител по този договор е извършило приетите от неговия възложител дейности, попадащи в обхвата на договора и при липса на данни за наличие на договорни отношения с ответника – [фирма], е изведен извод за неоснователност на главния иск в първоначално предявения размер, съставляващ част от дължимо възнаграждение за приети от [фирма], с протокол № 4 СМР на посочения обект. За ирелевантно е прието обстоятелството, че А. – възложител по договора за обществена поръчка с Д. „Р.- СЗВ-2011”,е признала изпълнението на СМР на главния изпълнител по договора съгл.сертификат № 1 и е извършила плащане на сумите за тях на изпълнителя.
Извършеното частично плащане от ответника за СМР по протокол № 4, в размер на 60 000 лв., е счетено за недостатъчно за установяване, че то е в изпълнение на договорни задължения към ищеца. Този извод е основан както на констатации на експертите за липса на осчетоводяване при ответника на двете фактури, по които е извършено плащане, така и на гласните доказателства, с позоваване и на предвидената в чл.73 ЗЗД възможност за изпълнение на договорно задължение от трето лице. Изразено е становище, че частичното плащане не създава облигационна връзка между страните по делото, нито задължение на ответника за плащане и на останалата сума по протокол № 4, в размер на 723 623.60 лв.
По тези основни съображения въззивният състав е отхвърлил предявения на договорно основание частичен иск за сумата от 100 000 лв., като част от общо дължима сума от 723 623.60 лв., като е отменил първоинстанционното осъдително решение.
С оглед изхода на делото по главния иск, решаващият състав на Апелативен съд – П. се е произнесъл по предявения за 100 000 лв. частичен евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Отхвърлянето на този иск като неоснователен е основано на данните по делото за извършване на СМР от ищцовото дружество в изпълнение на поети задължения по силата на сключен с трето дружество договор за изработка. Прието е, че именно възложителят по този договор – [фирма] дължи на ищеца заплащането им и, че дължимото от възложителя плащане представлява своеобразен еквивалент на престираното от изпълнителя и липсва основание да се приеме, че той се е обеднил. В тази насока въззивният състав се е позовал на задължителна за него практика на ВКС – решение по т.д. № 2724/2015 г., І т.о.
Решаващият съдебен състав е застъпил становище за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която ОС-Стара Загора се е произнесъл по увеличения размер на частичния главен иск – за разликата над 100 000 лева до 250 000 лева по съображения, че изменението на този иск по размер е извършено след преклузивния срок по чл.272, ал.2 ГПК. Това е обусловило обезсилване на решението в тази му част и прекратяване на производството по делото.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да извърши преценка на доказателствата по делото и да обсъди доводите и възраженията на страните, принципно е съотносим към всяко въззивно дело. Недопустимо е обаче формулираният правен въпрос да се основава на твърдения за процесуална незаконосъобразност на атакуваното решение. В случая, при обосноваване на искането за допускане на касационно обжалване по въпрос № 2 касаторът е възпроизвел оплакванията, изложени в жалбата, които са релевантни към поддържаното основание за касиране по чл.281, т.3, предл.второ от ГПК. При мотивиране на този въпрос не е съобразена липсата на тъждество между основанията за допускане на касационен контрол и общите основания по чл.281, т.3 ГПК, върху което е акцентирано и в мотивите към т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, липсват данни за отклонение от указанията, дадени в ППВС № 1/1953 г., както и от непротиворечивата практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК.
Въпроси № 3 и № 4, които са относими към отхвърления частичен евентуален иск, са основани на плащания, извършени по сключен между А. и Д.”Р.-СЗВ-2011” договор за обществена поръчка. Въззивният съд е преценил доказателствата по делото във връзка с приетото от А. изпълнение на СМР съгласно сертификат № 1, както и извършените от възложителя плащания на изпълнителя по този договор. Изведен е обаче извод, че това има значение в отношенията между възложител и изпълнител по договора за обществена поръчка и плащането е без значение в отношенията между ответното дружество [фирма] и ищеца [фирма]. Конкретно, по иска с правно основание чл.59 ЗЗД е прието, че липсва обедняване на изпълнителя, тъй като еквивалентът на престираното от изпълнителя се покрива от задължението за плащане от възложителя на конкретните СМР, който е трето за спора дружество. Във въззивното решение липсва извод за обогатяване на ответното дружество за чужда сметка, нито е изразено становище за липса на правно основание за обогатяването. Посочените въпроси, формулирани и въз основа на твърдения в последния смисъл, не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото, а от друга страна, те биха могли да се преценяват като релевантни към правилността на въззивното решение и съответно към поддържаните от касатора основания по чл.281, т.3 ГПК.
Дори и да се приеме, че последните два въпроса покриват основния селективен критерий за допускане на касационно обжалване, то в случая не е налице отклонение от релевантната към спора практика на ВКС, изрично цитирана и в съобразителната част към решението, на която се позовава и ответникът по касация. В постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 187 от 22.02.2017 г. по т.д. № 2724/2015 г., І т.о. е даден принципен отговор, че в хипотеза, когато при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора лице, не е налице обедняване на изпълнителя; престирането от него е в изпълнение на задължение, произтичащо от договора и дори и насрещната страна по договора да не е извършила своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на вече престираното от изпълнителя. Този принципен отговор се възприема изцяло и от настоящия състав, а при наличие на практика на ВКС по чл.290 ГПК, не следва да се преценява поддържаната от касатора предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
По процесуалноправния въпрос, свързан с допустимостта за увеличаване на иска по размер след срока за отговор на допълнителната искова молба, макар формално да са доказани предпоставките по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, не следва да се допуска касационен контрол. Произнасянето от ВКС по този въпрос, при възприемане на актуалната практика по чл.290 ГПК – определение по ч.т.д. № 3160/2015 г., ІІ г.о. и при отчитане, че в производството по търговски спорове втората размяна на книжа всъщност замества първото по делото заседание при основното производство, не би обусловило друг изход на делото, предвид отхвърлянето на първоначално заявения частичен главен иск и изложените по-горе съображения за липса на основание за допускане на обжалването.
При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски в размер на 7 800 лв., съобразно направеното в писмения отговор искане и приложените доказателства за заплащане на договорено адвокатско възнаграждение, заедно с ДДС, в посочения размер.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 202 от 05.07.2017 г. по в.т.д. № 272/2017 г. на Апелативен съд – П., първи търговски състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на „ [фирма] разноски по делото в размер на 7 800 /седем хиляди и осемстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: