О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
Гр.София, 01.08.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 1180/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ФИЛИПЕКС Т. О. [населено място], чрез процесуалните му пълномощници, срещу определение № 120/30.03.2017 г., постановено по ч.т.д.№ 147/2017 г. по описа на П., ТО, І-ви състав, с което е потвърдено определение № 225/07.02.2017 г. по ч.т.д.№ 70/2017 г. по описа на ПОС, ТО, 23-ти състав. С първоинстанционното определение е оставена без разглеждане подадената от частния жалбоподател молба за издаване на европейска заповед за плащане по Регламент /ЕС/ № 1896/2006 г. на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2006 г. срещу Л.И.П Г., Германия за сумата от 34 997.28 евро, представляваща дължим остатък по фактура № 1195/13.05.2016 г., както и за сумата от 2 440.42 евро – обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.05.2016 г. до 02.02.2017 г., като неподсъдна на ОС – Пловдив; и производството по делото е прекратено.
В частната жалба се сочи, че въззивното определение е неправилно на основанията, посочени в чл.281 т.3 ГПК. Твърди се, че приложимото материално право по спора определя [населено място] като място на доставяне на стоката, а оттам местно компетентен да издаде исканата европейска заповед за плащане /ЕЗП/ е ОС – Пловдив. Поддържа се, че приложимата норма за определяне на мястото на изпълнение /доставка на стоката/ е чл.31 б.А от Конвенцията на О. за договорите за международна продажба на стоки, според която мястото на доставка е мястото на предаването на стоката на първия превозвач, осъществено в [населено място]. По подробно изложени съображения се моли обжалваното определение да бъде отменено, като неправилно и делото да се върне на ОС – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на молбата.
На основание чл.274 ал.3 вр. чл.280 ал.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване: 1/ В случай на международна продажба на стоки между лица от държави, ратифицирали Конвенцията на О. за договорите за международна продажба на стоки, следва ли мястото на изпълнение на задължението за доставка да се определи съобразно разпоредбите на Конвенцията?; 2/ В случай на предаване на стоката от продавача на първия превозвач на територията на Република България по договор за международна доставка на стоки, следва ли да се счита, че мястото на доставяне на стоката е на територията на РБ, съгласно критерия на чл.31 от Конвенцията на О. за договорите за международна продажба на стоки, при положение, че страни по договора за продажба са лица от държави, ратифицирали Конвенцията? Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1 и 2 ГПК, съответно обосновани с посочена и представена съдебна практика. Поддържа се и наличието на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по така формулираните правни въпроси, поради необходимост от тълкуване на нормата на чл.625 ал.1 предложение 3 ГПК, касаеща компетентността на окръжния съд по местоизпълнението на задължение по договор за международна продажба на стоки.
Съдебният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение прецени следното:
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против подлежащ на обжалване въззивен акт, в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е редовна.
За да потвърди първоинстанционното определение, съставът на въззивния съд е споделил съображенията на първата инстанция, че постоянният адрес на длъжника е в Германия, където е и мястото на изпълнение, видно от издадената фактура за продажба на стоки и тристранно подписаната международна товарителница за тяхната доставка; както и че съгласно разпоредбата на чл.6 от Регламент /ЕО/ № 1896/2006 г. за издаване на ЕЗП, националната подведомственост се определя по правилата на Регламент /ЕО/ № 44/2001 г., а съгласно чл.5, ал.1 б.Б – първо тире от същия, по дела, произтичащи от продажба на стоки, националната компетентност на съдилищата се определя според мястото в държавата – членка, където съгласно договора са доставени стоките или е следвало да бъдат доставени. За неоснователни са приети доводите на частния жалбоподател за неправилно приложение на специалните процесуални норми за подсъдност при издаване на ЕЗП. Въззивният съд е посочил, че относно националната подведомственост се прилагат нормите на Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. на Европейския парламент и Съвета /който заменя Регламент /ЕО/ 44/2001 и се прилага, считано от 10.01.2015 г./, чиито правни норми в чл.7 т.1 б.Б – първо тире уреждат тези въпроси по същия начин, като нормата на чл.5, ал.1 б.Б от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. Във всички случаи по дела, произтичащи от продажба на стоки, националната компетентност на съдилищата се определя според мястото в държавата членка, където съгласно договора са доставени стоките или е следвало да бъдат доставени, съгласно материалноправния критерий – „място на доставяне на стоката”. Според съда, разпоредбата на чл.31 от В. конвенция не съдържа процесуалноправни норми за компетентност на съдилищата, поради което е неприложима към случая на издаване на Европейска заповед за плащане.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че обжалваното определение не следва да бъде допускано до касационен контрол, поради недоказване на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно указанията на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г.
Формулираните от касатора въпроси не са обусловили правната воля на съда, защото касаят изцяло приложението на Конвенцията на О. за договорите за международна продажба на стоки, извън контекста на Регламент /ЕО/ № 1896/2006 г. на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2006 г. за европейската заповед за плащане, който съдържа процесуалноправни правила конкретно за националната компетентност на съда, който може да издаде ЕЗП. Същевременно, представената съдебна практика също изобщо не касае въпроса за националната компетентност на съда при издаване на ЕЗП. В случая, въззивният съд обосновано е посочил, че са приложими правилата на чл.7, т.1, б.Б – първо тире от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г., а въпроси относно тълкуването на горната норма не са зададени. Дори да се приеме, че вторият правен въпрос е частично относим към разгледаната хипотеза, то той е разрешен в съответствие с практиката на С., който е единствено компетентен да тълкува нормите на общностното законодателство. С решение на С., ІV състав от 25.02.2010 г. по дело № С-381/08 съдът се е произнесъл по преюдициално запитване относно това, дали мястото, където съгласно договора са доставени стоките или е следвало да бъдат доставени, когато става въпрос за дистанционни продажби, се определя от мястото на физическото предаване на купувача, или се определя по мястото, където стоките се предават на първия превозвач, с оглед изпращането им на купувача /каквато е именно тезата на настоящия жалбоподател/. Съдът е посочил, че нормата на чл.5 ал.1 б.Б – първо тире от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г., напълно идентична с приложимата норма по чл.7, т.1, б.Б – първо тире от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г., следва да се тълкува в смисъл, че при дистанционна продажба мястото, където съгласно договора стоките са доставени или е трябвало да бъдат доставени, трябва да се определи въз основа на договора, а ако на тази база мястото на доставка не може да се определи, без да се направи позоваване на приложимото за договора материално право, това място е там, където е извършено физическото предаване на стоките, посредством което купувачът е придобил или е трябвало да придобие право на ефективно разпореждане с тези стоки в крайното местоназначение на сделката по продажба. В мотивите си съдът е посочил, че мястото на изпълнение, където стоките са или е трябвало да бъдат фактически предадени на купувача, за когото в крайна сметка са предназначени, в най-голяма степен съответства на произхода, целите и системата на Регламента като „място на доставка” по смисъла на чл.5, ал.1, б.Б, първо тире от същия. Наличието на цитираното решение на С. изключва основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси относно тълкуването на чл.625 ал.1 ГПК в частта относно местоизпълнението на задължението, във връзка с което се претендира издаване на ЕЗП.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 120/30.03.2017 г. по ч.т.д.№ 147/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО, І-ви състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: