2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
София, 14.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1791/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на: В. Д. Н., Татяна И. Н. и Д. И. Н., чрез техния процесуален пълномощник, срещу решение № 877 от 15.04.2019 г. по в.гр.д. № 4414/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, седми състав, с което е потвърдено решение № 3976 от 15.06.2018 г. по гр.д. № 6986/2016 г. на Софийски градски съд, I-13 състав за признаване за установено, по предявен от „Първа инвестиционна банка” АД иск по чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на парични вземания на банката за сумата от по 79 333 евро – главница, съставляваща 1/3 от общо претендираната сума в размер на 238 000 евро, дължима по запис на заповед от 26.03.2008 г., подписан от И. Н. Н. – наследодател на длъжниците, като авалист, ведно със законната лихва от 06.03.2015 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 11959/2015 г. на СРС, 47 състав.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон – чл.147, ал.1 ЗЗД, чл.514, ал.1 ТЗ; нарушения по чл.7 и чл.10 ГПК и необоснованост. Твърди се, че записът на заповед не е предявен на авалиста, т.к. при връчване по реда на чл.47 ГПК на изпратената до него нотариална покана през 2013 г. И. Н. е бил починал, а предявяването на ефекта на касаторите е сторено след предвидения за това краен срок – 16.03.2014 г. Счита се, че след изтичане на повече от 6 месеца от последния срок, поръчителството е прекратено съгл. чл.147, ал.1 ЗЗД.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато ПИБ е пропуснала срока за предявяване на записа на заповед на авалиста Н. приживе, и не е извършила протест, банката губи ли по силата на чл.514, ал.1 ТЗ правата си срещу наследниците на починалия авалист Н., които са ответници в процеса; 2. Налице ли е противоречие в практиката на ВКС, между ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и посочените от въззивния съд по-стари решения на ВКС- по т.д. № 988/2010 г. и по т.д. № 136/2010 г., че чл.147 ЗЗД не се прилага спрямо менителничното поръчителство; 3.Непредявяването на записа на заповед на наследниците на авалиста в предвидените от закона срокове, погасява ли правата на приносителя на записа на заповед спрямо тях. В случай, че се приеме, че тези права не се погасяват, от кой момент авалистът или неговите наследници изпадат в забава. По първите два въпроса се поддържа допълнителния селективен критерий по т.1, а по последния въпрос – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, мотивирана с твърдяно противоречие между ТР № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС и ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по касация – „Първа инвестиционна банка” АД, чрез процесуален пълномощник, в който се твърди липса на предпоставки за допускане на обжалването. Изложени са подробни фактически и правни доводи и по същество, като жалбата се оспорва изцяло.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на обжалвания съдебен акт апелативният съд е възприел изцяло фактическите констатации на първата инстанция относно: издаден на 26.03.2008 г. от „Пайп груп” ООД / с последващо наименование „Инфрасис” ЕООД/ запис на заповед за сумата 280 000 евро, с падеж на предявяване в срок до 16.03.2014 г., авалиран от Д. Н. П. и И. Н. Н. и неговата обезпечителна функция по отношение на договор за кредитна линия от 12.02.2007 г., с последващи анекси, сключени между „Първа инвестиционна банка” АД и „Пайп груп” ООД, както и за предявяване на записа на заповед на издателя и на авалистите, а така също и на наследниците на авалиста Н. /ответници в процеса, сега касатори/, извършено с нотариални покани.
Решаващият състав е отхвърлил изцяло възраженията на въззивниците за ненадлежно предявяване на записа на заповед на техния наследодател, които са основани на доводи, че предявяването е удостоверено от нотариуса на 26.01.2013 г. – при връчване на нотариална покана от 22.01.2013 г. по реда на чл.47 ГПК, а И. Н. Н. е починал по-рано – на 28.08.2012 г. В тази насока съдът е мотивирал становището си, че липсват данни за знание от страна на банката, че авалистът е починал, а това не е констатирано и при връчване на нотариалната покана. От друга страна, решаващият състав на САС е съобразил, че възраженията за ненадлежно предявяване на ефекта на авалиста са свързани с доводите за пропускане на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за предявяване на ефекта по отношение на въззивниците, като е приел за неприложима посочената разпоредба по отношение на менителничното поръчителство. В последния смисъл съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС – решения по т.д. № 988/2009 г. и по т.д. № 136/2010 г.
При постановяване на въззивния съдебен акт не е възприето оплакването, че за да е налице подлежащо на изпълнение вземане по записа на заповед, е необходимо ценната книга да е предявена за плащане, като е налице позоваване на ТР № 1/2004 г. на ОСГТК на ВКС. Освен на този акт на нормативно тълкуване, САС се е позовал и на т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно липсата на задължение за ищеца да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, както и относно предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест по правилото на чл.154, ал.1 ГПК за доказване съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Първият въпрос, фактологично обоснован, е изведен въз основа на поддържани в хода на делото възражения на касаторите за пропускане на срока за предявяване на записа на заповед на авалиста, които обаче не са възприети от решаващия състав на САС. Това е достатъчно за обосноваване на извод за относимост на въпроса към правилността на атакуваното решение, в каквато насока е и част от неговата обосновка в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Дори и да се приеме, че е допустимо конкретизиране на този въпрос/ съгл. т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, а именно: Дали поемателят следва да предяви на авалиста запис на заповед, с падеж на предявяване до определена дата, за да може да реализира правата си по ценната книга по отношение на наследниците на авалиста, то по този въпрос е приложима създадена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС : решение по т.д. № 1156/2014 г., решение по т.д. № 640/2016 г., решение по т.д. № 1100/2017 г. на I т.о.. Според тълкувателните мотиви в посочените съдебни актове, предявяването на запис на заповед, с падеж на предявяване до определена дата, има за цел да установи падежа на задължението, което е условие за настъпване на изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист; предявяването на издателя, без предявяване на авалиста, предпоставя настъпване на изискуемостта на задължението по записа на заповед и за авалиста; предявяването на запис на заповед с падеж на предявяване до определен срок, или при определен по друг начин падеж, спрямо авалиста, няма значение за настъпване на изискуемостта на вземането нито спрямо него, нито спрямо издателя. Действително, в случая не са изведени решаващи изводи относно настъпване на изискуемостта на вземането с предявяване на ефекта на неговия издател по реда на чл.50, ал.2 ГПК, доказателства за което са представени по делото, като въззивният съд не е съобразил посочения в процесната ценна книга падеж и е изложил частично неотносими мотиви, основани на ТР № 1/2004 г. на ОСТК – относно липсата на необходимост ценната книга да е предявена за плащане. Независимо от това, възприетият от съда краен извод за възможността да се ангажира отговорността както на издателя, така и на авалиста, респ. на наследниците на последния, се явяват в съответствие с предходно посоченото ТР.
Поставеният от касаторите въпрос, свързан с приложимост на чл.147 ЗЗД спрямо менителничното поръчителство, макар и да удовлетворява общата селективна предпоставка, за неустановен следва да се приеме поддържания допълнителен критерий, доколкото т.4б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – относно правната характеристика на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД и последиците от изтичането му, е относима само към договорното поръчителство, но не и към менителничното. Посочената от въззивния съд практика на ВКС, според която разпоредбата на чл.147 ЗЗД е неприложима при авала, е основана на самостоятелния и неакцесорен характер на менителничното поръчителство. Тази практика е последователна и непротиворечива, възприета и в последващи съдебни актове – така например, решение по т.д. № 1027/2013 г., II т.о., решение по т.д. № 3204/2015 г. , I т.о. и др.
Последният въпрос /в неговата първа част/ следва да се прецени като инкорпориран в предходните два въпроса, поради което не следва да се излагат отделни съображения за недоказаност на искането за достъп до касационно обжалване в поддържаната хипотеза. Допълнително следва да се отрази, че при наличие на постановени по реда на чл.290 ГПК / в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./ решения на ВКС, не би могло успешно да се въведе допълнителната селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, при липса на доводи за необходимост от промяна на тази практика /т.4 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК/ . Въпрос № 3, в неговата втора част, не може да се прецени като обуславящ за изхода на делото, т.к. апелативният съд не се е произнесъл относно забавата на наследниците на авалиста, а и това е извън предмета на делото по положителния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 877 от 15.04.2019 г. по в.гр.д. № 4414/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, седми състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: