6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
Гр.София, 22.10.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 993/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Надежда Г. И. от [населено място], приподписана при условията на чл.284 ал.2 ГПК от упълномощения адвокат Б.Б., против решение № 85/07.10.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 200/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което изцяло е потвърдено решение № 23/01.04.2014 г. по гр.д.№ 167/2013 г. на Сливенския окръжен съд. С последното, по предявени искове от Ю. БЪЛГАРИЯ АД с правно основание чл.422 ал.1 ГПК е прието за установено, че Надежда Г. И., в качеството й на авалист по запис на заповед от 05.02.2008 г., дължи на банката суми, предмет на две заповеди за изпълнение, издадени по ч.гр.д.№ 6325/2011 г. и по ч.гр.д.№ 776/2012 г. по описа на Сливенския районен съд, всяка за главница от по 58 674.90 лв., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано съответно от 24.10.2011 г. и от 21.02.2012 г. /датите на подаване на заявленията за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното им изплащане. Със същото решение като недопустимо е прекратено производството по исковете, заведени против отв. Евгений В. И. и В. С. М..
В касационната жалба се съдържат оплаквания за материална незаконосъобразност, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на горното решение. Твърди се, че съдът неправилно не е приложил предвидения процесуален ред за разглеждане и решаване на търговски спорове, а общия исков процес, което съществено опорочава обжалваното решение. Незаконосъобразно съдът е прекратил производството по делото спрямо останалите авалисти – Евгений И. и В. М., по съображения, че те не са подали възражение против заповедите за изпълнение и спрямо тях същите са слезли в сила, с което недопустимо е ограничил правото им на защита. Изложени са доводи, че солидарността на задължението изисква еднаквост на решението по отношение на всички ответници по делото, т.е. налице е фигурата на необходимото другарство и възражението на единия от солидарните длъжници ползва всички останали. Оспорва се становището на съда, че ответницата не е навела доводи за прихващане и погасяване на задълженията по договора за банков кредит /обезпечен с издадения запис на заповед/, относими към основателността на иска и размера на вземането на банката, както и че не е съобразена липсата на доказателства за действително дължимия остатък по договора. Изразява се несъгласие и с това, че върху главниците в заповедното производство са присъдени законни лихви. Според касатора, относно вземането за лихви заповед за изпълнение може да се издаде само по реда на чл.410 ГПК, но не и по реда на чл.418 ГПК. В този смисъл самите заповеди за изпълнение са незаконосъобразни, като не е приложено ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК, т.4а. Оспорват се изводите на съда, че записът на заповед е бил редовно предявен за плащане с нотариална покана, т.к. според данните по делото и събраните гласни доказателства не е налице редовно връчване на същата. В тази връзка се релевира, че задължението по записа на заповед е погасено по давност, т.к. менителничният ефект не е бил предявен в тригодишен срок от издаването му. По тези съображения се претендира обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В отделно изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК се излагат бланкетно основания за допускане на обжалваното решение до касация в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, т.к. в решението съдът се е произнесъл по правни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и по които съществува празнота в съдебната практика, а именно: 1. Приложима ли е материята за менителничните документи, уредена изцяло в ТЗ, спрямо физическите лица – авалисти по запис на заповед, издаден от едно търговско дружество в полза на друго търговско дружество, като обезпечение на банков кредит, и допустимо ли е спрямо тези лица, които не са длъжни да познават търговската материя, със средства на ТЗ да се защитават права, произтичащи от чисто гражданско правоотношение по ЗЗД /заем/. 2. Нищожен ли е записът на заповед на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, издаден като обезпечение за банков кредит на търговското дружество Н. 66 О. и авалиран от ответниците – физически лица, като се има предвид, че той се намира вън от системата на обезпечения, изчерпателно изброени в ЗЗД. 3. Ако е налице нищожност, има ли основание този запис на заповед да служи като обезпечение по каузален договор и не е ли опорочено производството по чл.417 ГПК. 4. Следва ли решението на съда спрямо авалистите да бъде еднакво досежно момента на влизане на заповедта за изпълнение в сила, при условие, че те са задължителни необходими другари в производството по чл.422 ГПК и са били конституирани от съда предвид солидарната им отговорност по записа на заповед. Налице ли е процесуално нарушение от страна на съда, който първо е допуснал авалистите Евгений И. и В. М. в процеса, а след това е решил, че производството спрямо тях е недопустимо и го е прекратил в тази част. 5. Процесуално нарушение ли е, ако съдът допусне свидетели за оспорване на официален документ – уведомление по чл.47 ГПК за връчване на нотариална покана, а след това игнорира свидетелските показания и ако такова нарушение е налице, то следва ли решението да бъде отменено като недопустимо. 6. Има ли процесуално нарушение при връчване на нотариалната покана на длъжника Надежда И., ако срокът, който е определен от нотариуса е 14-дневен, вместо, както е посочено в чл.47 ал.2 ГПК – двуседмичен, и как следва да се изчислява този срок. Приложима ли е разпоредбата на чл.47 ал.2 ГПК или не. Ако има процесуално нарушение при връчването на нотариалната покана и същото е нередовно, погасено ли е по давност вземането на банката спрямо длъжника Надежда И..
Ответникът по касационната жалба – Ю. БЪЛГАРИЯ АД [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адв.Н., изразява становище за нейната неоснователност и моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че въпросите в изложението на касатора по чл.284 ал.1 т.3 ГПК не отговарят в пълнота на критериите, уточнени в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.к. не са формулирани достатъчно ясно и точно, а от друга страна – не са налице и допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за нито един от тях.
По допустимостта на производството по чл.288 ГПК, съставът на ВКС, ТК, ІІ отделение приема следното:
Решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл.280 ал.2 ГПК. К. е легитимиран да обжалва решението, постановено по съществото на предявените искове с правно основание чл.422 ГПК, а жалбата му е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е редовна.
Същевременно не е налице активна процесуалноправна легитимация у касатора Надежда И. да обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в прекратителната му част по исковете против отв. Евгений В. И. и В. С. М.. По този предварителен процесуалноправен въпрос следва да се посочи, че солидарните длъжници, каквито безспорно са авалистите по запис на заповед, имат качеството на обикновени другари в процеса. Те действат самостоятелно и не е допустимо един от тях да упражнява чисто процесуални права от името на останалите, в какъвто смисъл са разпоредбите на чл.26 ал.2 ГПК и чл.216 ал.1 ГПК.
Следователно, касационната жалба в посочената част следва да бъде оставена без разглеждане, като недопустима.
При постановяване на обжалваното въззивно решение е направена преценка за редовност от външна страна на записа на заповед, издаден на 05.02.2008 г. от Н. 66 О., поел безусловно задължение да заплати при предявяване на поемателя Ю. И ЕФ Д. БЪЛГАРИЯ АД [населено място] /сега Ю. БЪЛГАРИЯ АД/ сумата 954 000 лв., ведно с годишна лихва от 9.648 %, считано от датата на издаване; за авалиране на този запис на заповед от страна на Надежда Г. И. при условията, при които е издаден; както и за надлежно проведено заповедно производство, завършило с издаването по реда на чл.417 ГПК въз основа на менителничния документ на две заповеди за изпълнение против ответницата, всяка за частичната сума от 58 674.90 лв., ведно с лихви и разноски.
В съответствие с изискванията на чл.269 ГПК съставът на Бургаския апелативен съд е разгледал всички направени с жалбата оплаквания и възражения против основателността на исковете, като е счел същите за неоснователни. Приел е, че процесуалното нарушение, изразяващо се в разглеждане на делото от първата инстанция по общия исков ред, не представлява самостоятелно основание за отмяна на обжалваното решение; както и че записът на заповед не е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД с оглед качеството му на „обезпечение” по каузално правоотношение, каквото не е уредено в ЗЗД, т.к. липсва законова забрана за използването му с гаранционна функция. Възраженията за недоказаност на вземането по договора за кредит и размера му не са разгледани по причини, че ответницата като авалист не е легитимирана да ги предявява. Въпреки това е отбелязано и заключението по допуснатата ССЕ, според което вземането на банката по договора за кредит възлиза на 583 911 лв., т.е. значително надвишава исковата сума.
При така изложените решаващи мотиви на БАС, обусловили крайния му извод за основателност на предявените искове, настоящият съдебен състав намира, че не са налице условията, за да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
Основателни са възраженията на ответника по касационната жалба, че поставените от касатора въпроси не отговарят на критериите на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тълкувателното решение, за да направи преценка относно селектиране на касационната жалба, Върховният касационен съд следва да е сезиран с ясно и точно формулирани правни въпроси /а не обусловени от обстоятелствата или доказателствата по делото/, които да са включени в предмета на спора и да са формирали решаващата воля на съда по изхода на делото, но не и правилността на изводите му. За да се налице допълнителните, кумулативно изискуеми предпоставки на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е нужно при всички случаи разрешаването на тези правни въпроси да осигурява разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите: когато те са ясни – чрез промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за нейното осъвременяване при изменение в законодателството или в обществено-икономическите условия, а в случай, че законите са неясни, непълни или противоречиви – за да се създаде практика по прилагането им или тя да бъде съответно осъвременена.
В случая, изцяло извън допустимия предмет на делото в настоящата инстанция стоят питанията на касатора, свързани с вида на другарството между отв. И. и останалите ответници – авалисти, по отношение на които производството по делото е било прекратено /въпрос по п.4/.
Приложимостта на нормите на ТЗ относно менителничното право и в частност на авала спрямо физически лица, които са се задължили по запис на заповед /въпрос по п.1/, безспорно е съществена за решаване на конкретния материалноправен спор. Този въпрос обаче никога не е бил спорен или неясен, за да попадне под хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Разпоредбите относно абсолютните търговски сделки, които не се влияят от качествата на участващите в тях лица /чл.286 ал.2 ТЗ вр. чл.1 ал.1 т.9 ТЗ/, са максимално ясни и не пораждат нужда от заместващо, корективно или осъвременително тълкуване с цел точно прилагане на закона и/или развитие на правото. Характерната обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузални правоотношения не го приравнява на вид обезпечение по смисъла на гл. VІІ от ЗЗД – „Обезпечение на вземанията” /впрочем, такава функция има и договорната клауза за неустойка/. С оглед наличието на изрична регламентация в ТЗ, вкл. относно действителността на сделката, нормите на гражданското право в частта за обезпеченията не намират приложение спрямо нея. Това изключва възможността изобщо да бъде поставян въпросът по п.2 вр. п.3 относно нищожността на записа на заповед, поради това, че касаторът го квалифицира като „неуредено /и в този смисъл – забранено/ от закона обезпечение”. Въпросите по п.5 и п.6 от изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК изобщо не са засегнати в обжалваното решение, поради липса на оплаквания в този смисъл във въззивната жалба, ето защо те нямат значение за разрешението на спора, дадено от Бургаския апелативен съд.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Надежда Г. И. против решение № 85/07.10.2014 г. по в.гр.д.№ 200/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд /с характер на определение/, с което е потвърдено решение № 23/01.04.2014 г. по гр.д.№ 167/2013 г. на Сливенския окръжен съд в частта, с което е прекратено като недопустимо производството по делото с правно основание чл.422 ал.1 ГПК против ответниците Евгений В. И. и В. С. М..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85/07.10.2014 г. по в.гр.д.№ 200/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 23/01.04.14 г. по гр.д.№ 167/2013 г. на Сливенския окръжен съд, постановено по съществото на исковете с правно основание чл.422 ал.1 ГПК.
Определението в частта, с което касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия.
В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: