5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№241
София.23.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2329/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на: С. А. Д. с ЕГН [ЕГН] и М. М. Д. с ЕГН [ЕГН], срещу решение № 100 от 20.04.2015 г. по в.т.д. № 14/2015 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Касаторът ищец обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 66 от 31.10.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. на Окръжен съд – Ловеч са отхвърлени предявените от банката срещу С. Д. и М. Д. искове за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 174 492.56 лв., представляващи разликата над 1 492.39 лв. до предявения размер от 175 984.95 лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 26.05.2008 г., ведно със законната лихва върху разликата от подаване на исковата молба и на вземане в размер на 5 793 лв., представляващи разликата над 23 108.05 лв. до предявения размер от 28 901.53 лв. договорни лихви за периода 05.10.2012 г. до 14.08.2013 г., за които е издадена заповед № 590 от 21.08.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.д. № 899/2013 г. на Районен съд – [населено място], както и в частта за присъдените с въззивното решение разноски.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакуваното въззивно решение, на основанията по чл.281, т.3, предл.първо и трето от ГПК. Изразява се несъгласие с извода на съда за необявяване на предсрочната изискуемост на вземането по кредита, а от друга страна – за незачитане на поканата за доброволно изпълнение, с препис от издадената заповед за изпълнение, като уведомление на длъжника за предсрочната изискуемост. По съображения, изложени в жалбата, се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго решение по същество, с което да се уважат изцяло предявените искове, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следния правен въпрос: Допустимо ли е да се приеме, че ако предсрочната изискуемост на вземанията на кредитора по договор за банков кредит не е обявена преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, волеизявлението на банката, инкорпорирано в исковата молба по чл.422 от ГПК, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, е достигнало до ответника с получаването на заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК или с връчване на препис от исковата молба по чл.422 ГПК и приложенията към нея. Поддържат се допълнителните предпоставки по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, І т.о и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 10201/2012 г. на СГС, І ГО, 10 състав.
Касаторите ответници С. Д. и М. Д. в подадената от тях съвместна касационна жалба с вх. № 2218/03.06. 2015 г. считат за незаконосъобразно частичното уважаване на предявения от банката иск по чл.422 ГПК, като поддържат доводи за несъобразяване на задължителните указания, дадени в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакуваното въззивно решение и отхвърляне на иска по чл.422 ГПК, с присъждане на разноски.
По делото е приложено и допълнение с вх. № 2486/22.06.2015 г. към подадената от ответниците касационна жалба в частта за разноските, която е постъпила извън преклузивния срок по чл.283 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че смисълът на допускането на касационно обжалване е да се приложи правилно ТР № 4/2013 г., според т.18 от което, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем, като това право следва да бъде упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
От [фирма] е постъпил писмен отговор, в който се оспорва искането на ответниците за допускане на касационно обжалване в атакуваната от тях част на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Допълнението към касационната жалба на С. Д. и М. Д. е депозирано извън този срок, поради което е процесуално недопустимо.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено съществуването на договор от 26.05.2008 г. за предоставяне на ипотечен кредит, като предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 ГПК е съществуването на вземания на ищцовата банка в размер на 175 984.95 лв. – главница, ведно със законната лихва от 19.08.2013 г. до окончателното изплащане, договорна лихва за периода от 05.10.2012 г. – 14.08.2013 г. в размер на 28 901.53 лв. и наказателна лихва за същия период в размер на 115.55 лв. По спорния по делото въпрос – дали е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, при липсата на уведомление на банката за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, отправено до кредитополучателя С. Д. и до солидарния длъжник М. Д. преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, въззивният съдебен състав, съобразявайки задължителните постановки в ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, І т.о., е приел, че липсата на уведомяване на длъжниците за предсрочна изискуемост на кредита, води до неоснователност на иска за съществуване на цялото вземане, с изключение на вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни взамания с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и включени в представеното извлечение от счетоводните книги.
Възприемайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, решаващият състав е направил извод, че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК вноските с настъпил падеж са: 11 вноски за главница в размер на 1 492.39 лв.; 12 вноски за договорни лихви в размер на 23 108.05 лв. и 11 вноски за наказателни лихви в размер на 115.55 лв., включени в извлечението от счетоводните книги на банката- кредитор и са изискуеми, с оглед на което искът по чл.422 ГПК е уважен в тези посочени размери и е потвърдено първоинстанционното решение в тези части.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от касатора ищец правен въпрос безспорно е от значение за изхода на делото в атакуваната отхвърлителна част на решението, поради което и предвид формираната правна воля на въззивния съдебен състав, следва да се приеме за доказана основната предпоставка за достъп до касация.
Като недоказана следва да се счете обаче поддържаната от [фирма] допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При обосноваване на твърдението за допуснато от съда отклонение от цитираното и представено решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. касаторът се е позовал на част от тълкувателните мотиви на ВКС, І т.о. по поставения правен въпрос. Видно от тези мотиви и в контекса на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС касационният съдебен състав е извел изводи, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418, вр. с чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 от ЗКИ, не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба, както и, че в тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания/ неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Прието е също така, че за събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът разполага с правото да предяви осъдителен иск или да инициира ново заповедно производство. Даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос съответства изцяло на задължителната съдебна практика, а предвид наличието на такава практика, не следва да се преценява второто поддържано от касатора допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
В представеното от касаторите ответници изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва изрично формулиран правен въпрос, попадащ в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Твърденията, че обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС, с позоваване на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е достатъчно, за да се приеме, че касационната инстанция следва да допусне обжалване в атакуваната от С. и М. Д. част от въззивното решение. Касаторите не са съобразили, че съгласно дадените в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС указания и предвид диспозитивното начало в процеса, следва да посочат изричен правен въпрос, относим към формираната във въззивното решение правна воля на съда по спорното материално право, както и, че липсата на поставен правен въпрос е достатъчна за недопускане на касационно обжалване поради невъзможността ВКС да извежда такъв въпрос въз основа на доводите в жалбата или в приложението към нея. Дори и да се приеме обаче, че този въпрос е свързан с предсрочната изискуемост на вземането на банката-кредитор по договор за кредит, липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от ТР № 4/2013 г. и от цитираното по-горе решение на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Що се отнася до цитираното от тези касатори ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, то е изцяло неотносимо, тъй като касае приложението на чл.292 ГПК.
Независимо от исканията на всички касатори за присъждане на разноски, доказателства за действително направени такива не са представени, поради което ВКС не дължи произнасяне по отговорността за разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 100 от 20.04.2015 г. по в.т.д. № 14/2015 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: