О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 721
София, 15.12.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.дело № 984/2015 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ДФ ЗЕМЕДЕЛИЕ, чрез процесуалния му представител – ю.к. М.П., против решение № 606/13.11.2014 г. по в.гр.д.№ 793/2014 г. по описа на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 839/28.05.2014 г. по гр.д.№ 7397/2013 г. на Русенския районен съд, с което по реда на чл.422 ал.1 ГПК е отхвърлен предявеният срещу Н. Л. Ш. иск за установяване на задължението му за заплащане на сумата 23 312.96 лв. – авансово платена главница по договор № 18/112/01046 от 06.02.2009 г. и сумата 273.10 лв. – лихва за периода 30.06.2012 г. – 28.11.2012 г., по заповедното производство, предмет на ч.гр.д.№ 9171/2012 г. на Р..
В жалбата се поддържат касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Претендира се отмяната му като неправилно и постановяване на решение по същество, с което предявеният установителен иск да бъде уважен.
Допускане на касационно разглеждане се претендира в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по изрично формулирани въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. Л. Ш., чрез процесуалния си представител – адв.Т.В., моли да не се допуска до касационно обжалване въззивното решение на Р., като счита, че касаторът не е формулирал въпроси, които да отговарят на изискванията на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а по същество намира касационната жалба за неоснователна.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение взе предвид следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ГПК е отхвърлен, съставът на Русенския окръжен съд е обсъдил договора за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 г. – 2013 г., сключен между страните на 06.02.2009 г., въз основа на който на ползвателя Ш. е отпусната финансова помощ в размер на 48 892 лв., дължима на два етапа по 24 446 лв., за изпълнение на всички инвестиции, основни дейности и цели, заложени в бизнес плана му – неразделна част от договора /Приложение 1/. Съобразно клауза 3.1. от договора, срокът за изпълнение на задълженията на ползвателя е до годината на проверка, посочена в Приложение 1, а крайната дата е уточнена до 06.02.2012 г. Съдът е установил наличието на противоречие между горната дата /по-ранна/ и годината на проверка, посочена в приложението към договора /по-късна/, макар че годините следва да съвпадат. Констатирал е и извършването на първото дължимо плащане от страна на Фонда на 04.04.2009 год. По отношение на останалата част от финансовата помощ, с оглед очертаните с исковата молба основания на исковата претенция, съдът е приел, че втората заявка за плащане е била подадена своевременно от ползвателя на 06.03.2012 год. Посочил е, че срокът за това може да изтече най-рано на 06.04.2012 г., считано от указания в договора краен срок за изпълнението му, с оглед разпоредбите на Наредба № 9/2008 г. Изложил е доводи, че липсата на едно от изискуемите приложения на заявката към момента на подаването й не може да се окачестви като неподаване в срок на цялата заявка, в случая, когато Фондът не е изпълнил задължението си да даде указания за отстраняване на нередовностите й /респективно – да върне заявката за отстраняване на констатираните пропуски, при което ползвателят може да подаде нова заявка в указания в Наредбата срок, който не е бил изтекъл/. На следващо място, при преценката относно виновното поведение на ответника съдът е съобразил, че липсващият според ищеца документ – приложение всъщност е следвало да бъде издаден от самия него. С оглед горното е формирал извод, че не е установено неизпълнение на договорно задължение на ползвателя /да подаде втора заявка в рамките на определения в Наредба № 9/2008 г. срок/, което да послужи като основание за прекратяване на договора по негова вина, както и за възстановяване на получената по първото плащане сума, съгласно чл.4.4. от договора, в какъвто смисъл е предявената искова претенция. Освен изложеното по-горе, в условия на евентуалност въззивният съд е обсъдил и извършени от ищеца прихващания на насрещни вземания, довели до извънсъдебно погасяване на претендираното вземане.
При така формираната воля на съда за неоснователност на предявените искове, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно отговорността при неизпълнение на сключен договор, във връзка с разпоредбите на чл.20а и чл.63 ЗЗД, чл.8 ал.1 т.6 и чл.24 ал.2 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г. Според касатора, въпросът се повдига с оглед изводите на съда, че срокът за подаване на втората заявка е следвало да изтече по-късно, поради което и не е пропуснат от ползвателя, т.к. съдът е съобразил съдържанието на бизнес-плана, вместо уговорката в чл.3.1. от договора. Той е разрешен от съда в противоречие със задължителна съдебна практика /решение № 137/25.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 888/2009 г., ТК, решение № 570/2.11.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1389/2009 г., ГК, ІІІ г.о./, както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради непълна правна уредба, възможно противоречиво разрешаване и липса на задължителна практика по прилагане на Наредба № 9 от 3.04.2008 г. На следващо място е поставен и процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите по спорния предмет, разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.235 ал.2 ГПК /чл.188 ГПК /отм.// – ППВС № 7/1965 г. и ТР № 1/2001 г.
Настоящият съдебен състав на ВКС, ТК, ІІ отделение намира следното:
Първият поставен правен въпрос, по който се моли решението да бъде допуснато до касационен контрол, не отговаря на изискванията на т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е конкретно и ясно формулиран, както и да е явна обуславящата му връзка с решаващата воля на съда, за да има значение за изхода на конкретното дело. Въпросът е прекалено общ, не е видно защо е обвързан точно с цитираните правни норми – чл.20а и чл.63 от ЗЗД, чл.8 и чл.24 от Наредба № 9/2008 г. и какво всъщност е значението му за даденото от въззивния съд разрешение на спора. С оглед допълнителната му обосновка, въпросът по-скоро следва да е относно приложението на чл.20 ЗЗД и да касае тълкуването на договорите, доколкото е налице противоречие, респ. неяснота относно крайния срок на договора според различни негови части /основна и приложение/. Независимо от това противоречие, съдът е изложил съображения за неоснователност на иска и в случай, че крайният срок, до два месеца след който следва да бъде подадена заявка за второто плащане на безвъзмездната помощ, съгласно изискванията на Наредбата, е именно посоченият в чл.3.1. от договора, каквато е тезата на касатора. Горното е в потвърждение на констатацията, че формулираният материалноправен въпрос не е единствено обуславящ решаващата воля на съда, поради което не удовлетворява условията на чл.280 ал.1 ГПК относно общия селективен критерий при преценката за допускане на касационно обжалване.
Процесуалноправният въпрос също не дава основание за допускане на решението до касационна проверка. По него има твърдо установена съдебна практика, на която няма данни обжалваното решение да противоречи; същевременно той е зададен в аспекта на релевираната необоснованост на съдебния акт, с оглед твърденията на касатора за превратно оценяване на доказателствата по делото. Необосноваността обуславя неправилност на решението – касационно основание по см. на чл.281 т.3 ГПК, поради което не подлежи на преценка в етапа на селекция на касационните жалби – отново съобразно указанията в т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При недоказано общо основание за допускане на исканото касационно обжалване, не подлежат на изследване допълнителните такива, на които касаторът се позовава, с оглед необходимостта от едновременното наличие на общо и поне едно специално основание от посочените в чл.280 ал.1 ГПК, за да може съдът да приеме за разглеждане касационната жалба по същество.
По тези съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 606/13.11.2014 г. по в.гр.д.№ 793/2014 г. по описа на Русенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: