О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
Гр. София, 22.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 21.11.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 1617/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Издателска къща Инфодар” ЕООД гр. София, чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 274/30.01.2018 г. по в.т.д.№ 4432/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав, с което, след отмяната на решение № 1235/26.06.2017 г. по гр.д. № 7470/2015 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ–6 състав, са уважени исковете на С. Н. Л. срещу касатора, като е признато за установено, на основание чл.95 ал.1 т.1 ЗАПСП, че „Издателска къща Инфодар” ЕООД е извършило нарушения на авторското право на ищеца по отношение на следните литературни произведения: „Диагностика на кармата”, книга 1 – 12 и „Човекът на бъдещето. Възпитание на родители”, книга 1 – 7, чрез разпространението им на български език за времето от 01.12.2012 г. до 01.12.2013 г.; и касаторът е осъден, на основание чл.95 ал.1 т.2 ЗАПСП, да преустанови неправомерното използване на посочените произведения, чрез разпространението им на български език.
В касационната жалба се навеждат подробни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на постановеното въззивно решение, въз основа на които се претендира неговата отмяна, ведно с присъждане на сторените по делото разноски. Релевира се, че съдът не е обсъдил доводите на ответника за наличие на други договорености между автора и издателя, от които ответникът черпи права, в процесния период, както и че ищецът е упражнил правото си на иск недобросъвестно. Необоснована е и констатацията на съда, че използването на произведенията на ищеца от страна на ответника е налице към момента на завеждане на исковата молба и в хода на процеса, както и не е съобразено, че ответникът няма задължение за изтегляне на непродадените екземпляри от пазара.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд е разгледал процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС – основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно: 1/ Относно задължението на въззивната инстанция по чл.269 изр. ІІ от ГПК да се произнесе и да даде отговор на всички доводи, посочени във въззивната жалба; 2/ По въпроса – при иск с правно основание чл.95 ал.1 т.1 ЗАПСП /в редакция от ДВ, бр.99/2005 г./ с какви доказателства следва да се установява фактът на нарушението на авторско право, изразяващо се в разпространение на произведения на автора – само с доказателства, изходящи от ответника или са допустими и доказателства, изходящи от трето лице, неучастващо в спора и представляващо самостоятелен правен субект и за което в процеса нито е твърдяна, нито е доказана каквато и да било свързаност; в частност – Допустимо ли е на базата на фискален бон, издаден за удостоверяване на покупко-продажба от правен субект, различен от ответника, да се прави извод, че ответникът по делото, а не третото лице, извършило продажбата, е нарушил правото на автора.
Ответникът по касационната жалба не е представил отговор на касационната жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и при спазване на изискванията за редовност. Насочена е и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което се преценява като процесуално допустима.
За да достигне до обжалвания правен резултат за основателност на предявените искове по чл.95 ал.1 т.1 и т.2 ЗАПСП и да отмени решението на първата инстанция, съставът на въззивния съд е приел следното:
Безспорен между страните е фактът, че ищецът С. Н. Л. е авторът на процесните произведения и в това качество е сключил договор № 2 от 1.06.2011 г. с издателство „Радуга“ – ФР Германия, като му е предоставил правата за превод, издаване и разпространение на книгите „Диагностика на кармата“ /1-12 част/ и „Човек на бъдещето“ /1-5 част/ срещу възнаграждение. В договора е регламентирано, че правата се предоставят от автора на издателя за срок до 01.06.2012 г., че действат единствено на територията на България, че след изтичането на срока се връщат към автора, че договорът влиза в сила в момента на подписването му и всяко негово изменение или допълнение по съгласие на страните е действително само в писмена форма, подписана от тях. Липсва клауза за автоматичното продължаване на срока на договора.
На 01.12.2012 г. между издателство „Радуга” и ответното дружество е сключен договор за дистрибуторство, по силата на който на ответника е предоставено правото да разпространява издадените книги на ищеца на български език. Договорът е със срок от 1 година, предвидено е мълчаливото му автоматично подновяване.
С писма от 04.05.2015 г. и 03.08.2015 г. до издателство „Радуга” ищецът е заявил, че прекратява всички издателски договори между тях, считано от 04.06.2015 г., съответно правата на издателя за превод, издаване и разпространение на произведенията на ищеца, като в срок от три месеца издателството следва да реализира произведенията му, а от 04.09.2015 г. да ги изтегли от продажба и да му ги предаде.
Видно от вторите страници на разпространяваните на български език произведения и от втората страница на приетата като доказателство книга -„Човекът на бъдещето. Възпитание на родителите“, техен издател е „Радуга“ – ФРГ, а ответникът е единствено овластен да ги разпространява на български език. Според съда, произведенията на ищеца са разпространявани от ответника и към м. ноември 2015 г. – момента на подаване на исковата молба, както и до края на 2015 г. /с оглед находящите си по делото разпечатки от интернет-страницата на ответника, писма от книжарница „Сиела“ до пълномощника на ищеца за продадени негови книги до края на 2015 г., касов бон на „Сиела норма” АД от 27.04.2016 г. за закупуване на приложената по делото книга „Човекът на бъдещето. Възпитание на родителите“, част пета/.
От правна страна съдът е приел, че предмет на предявените искове по чл.95 ал.1 т.1 ЗАПСП е установяването на факти, сочещи нарушение на авторските права на ищеца, а такова е налице, когато някой упражнява авторски правомощия без съгласието на носителя на правото и без това да е позволено от закона. В случая процесните литературни произведения с автор – С. Н. Л. /„Диагностика на кармата“, книга 1 – 12 и „Човекът на бъдещето. Възпитание на родители“, кн. 1 – 7/, са закриляни от авторското право. Ответникът е разпространявал същите на български език в периода от 01.12.2012 г. до 01.12.2013 г. без разрешение на ищеца, с което е осъществил твърдяните от него нарушения /използване на произведенията по смисъла на чл.18 ал.2 т.2 ЗАПСП вр. § 2, т.4 от ДР на ЗАПСП, а именно – продажба и предлагане за продажба на екземпляри от произведенията, без заплащане на възнаграждение за това на автора/, реализирано от служители на ответника. Спорът между страните е може ли така установеното използване на произведенията от страна на ответника да се счита за разрешено, с оглед сключения от него договор за дистрибуторство с германското дружество – издател, за което се твърди, че е имало правомощия да разпространява произведенията на ищеца на български език в процесния период.
Въззивният съд е приел, че от данните по делото не се доказва издателство „Радуга“ да е било носител на прехвърлените от ищеца авторски правомощия за превод, отпечатване и разпространение на произведенията на български език за исковия период. Съобразно установените по делото факти, издателският договор относно правата за превод, издаване и разпространение на книгите на ищеца на български език на територията на Р България, е бил с едногодишен срок, следователно е прекратил действието си на 01.06.2012 г. и от тази дата следва да се приеме, че издателят не е можел да прехвърля изключителното право за разпространение на произведенията на ищеца на български език. В противоречие с тежестта за доказване, ответникът не е ангажирал доказателства след изтичане на срока на издателския договор между автора и издателство „Радуга“ да е бил сключен друг такъв, въз основа на който последното да е било носител на посочените авторски правомощия, вкл. на прехвърленото на ответника право да разпространява произведенията на ищеца на български език. Съдът е приел, че доказването на такава сделка в писмена форма следва да е пълно и пряко, поради което за съществуването й не биха могли да се правят заключения от представените от ответника писма от 2015 г. на ищеца до издателството в Германия. Освен това в тях не се съдържа позоваване на конкретен издателски договор, в частност на такъв с предмет – разпространение на произведенията на ищеца, предмет на защита, на български език. Съдът е изложил съображения, че ответникът в процеса е имал възможността да изиска установяването на правата на съконтрахента си, съответно да предприеме действия за снабдяване със съответния действащ издателски договор, за да докаже правото си да разпространява процесните литературни произведения, което не е сторил.
По осъдителните искове за преустановяване на нарушенията съдът е посочил, че такова може да се претендира само досежно нарушения, които продължават да се извършват и понастоящем. Достатъчно е ищецът да установи извършването на нарушенията към датата на подаване на исковата молба, а при доказването на тези факти, в тежест на ответника е да установи, че след подаване на исковата молба е преустановил неправомерното използване на произведенията, обект на защита. В случая по делото е установено разпространение без съгласието на автора на процесните произведения към момента на предявяване на исковете – м. ноември 2015 г., както и към м. април 2016 г. по отношение на произведението „Човекът на бъдещето. Възпитание на родителите“, част пета. Ответникът не доказва след предявяване на исковете да е преустановил разпространението на произведенията чрез продажба и предлагане за продажба, което обосновава заключението на съда за продължаващото неправомерно използване на книгите от негова страна.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице изискванията на закона за допускане на постановеното въззивно решение до касационен контрол.
Съобразно константната практика на ВКС по чл.290 ГПК, цитирана от касатора, въззивният съд има задължение да се произнесе по спорния предмет на делото, като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждането на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е изпълнил горните задължения, като е обсъдил подробно и мотивирано както защитните тези на страните, така и относимите към тях доказателства, с оглед правилата на ГПК за доказването и доказателствената тежест в процеса. В частност съдът е изложил мотиви защо въз основа на обсъдените писма на ищеца за разваляне на договорите с издателство „Радуга” през 2015 г. не приема да е съществувал договор между автора и издателя в процесния период, по силата на който ответникът да извършва разпространението на произведенията на автора. Предвид горното, първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос – относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението му – не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и по отношение на него не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за достъп до касация.
Относно втория формулиран от касатора въпрос също не се доказват допълнителните селективни основания, на които касаторът се позовава, с оглед твърдяното противоречие с решенията на ВКС по гр.д.№ 1347/2011 г. на ІV г.о. и по гр.д.№ 270/2012 г. на ІІ г.о. Цитираната практика е неотносима към поставения въпрос, касаещ доказване на предпоставките на чл.95 ал.1 т.1 ЗАПСП в предходната му редакция, както и не обсъжда доказателствената сила на фискалния бон или обявите в интернет. Въпросът всъщност съдържа оспорване на обосноваността на изводите на съда, че закупуването на книга на автора, в която е отразено, че ответникът е единственият разпространител на български език на произведението, представлява нарушение на авторското право, извършено от ответника, като счита, че това доказва единствено нарушението на третото лице – продавач. Като такъв въпросът е релевантен към правилността на обжалваното решение, която не може да се преценява към този момент, т.к. не е предмет на спора в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 274 от 30.01.2018 г. по в.т.д.№ 4432/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: