О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
Гр. София, 05.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 31.10.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1260/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на АХЕЛОЙ РЕЗИДЪНС ООД – в несъстоятелност, представлявано от управителя Р. А. Д., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 228 от 24.01.2018 г. по т.д. № 4043/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. Решението се атакува в частта, с която – след частична отмяна на решение № 110 от 02.12.2016 г. по т.д.№ 177/2015 г. по описа на СОС, ТО, 3 състав за отхвърляне на исковете на Н. Р. Д. с правно основание чл.694 ТЗ вр. чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД относно сумите – 120 609.53 лв. – равностойност на 61 666.67 евро, дължими по договор за управление за периода от 01.08.2013 г. до 06.02.2014 г., 16 216.36 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.01.2014 г. до 28.04.2015 г., както и 5 100.40 лв. – разноски по чл.616 ал.2 т.4 ТЗ, е признато за установено, че ищецът Н. Д. има вземания от длъжника в несъстоятелност в размер на горните суми и на посочените основания.
Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда доводи, че договорът за управление не е сключен от едноличния собственик на капитала на дружеството Н. О. О’Р., а от лице, което няма подобни правомощия /синдикът на Н. О’Р., след обявяване на физическото лице в несъстоятелност/, поради което представлява нищожна сделка и не поражда правни последици за дружеството, освен това е бил и изключен от доказателствата по делото по реда на чл.183 ГПК. Анексът към договора, съдържащ уговорка за възнаграждението на управителя, няма самостоятелен характер и също представлява правно нищо, освен това не е сключен от едноличния собственик на капитала, а от ищеца, като представляващ дружеството, в противоречие с нормите на ТЗ и ЗЗД. С оглед горните и други подробно изложени съображения, касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявените против него искове да бъдат отхвърлени, с присъждане на разноските по делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси, като разрешени от въззивния съд в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1. Приложима ли е разпоредбата на чл.38 ал.1 пр.1 ЗЗД в случай на договаряне на органен представител на търговско дружество лично със себе си? По него се твърди противоречие с решение № 14/27.01.2017 г. по т.д.№ 1452/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 217/10.03.2017 г. по т.д.№ 2296/2015 г. на ВКС, І т.о., като се уточнява, че ТР № 3/15.11.2013 г. по тълк.д.№ 3/13 г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение. 2. Наличието на мандатно правоотношение, възникнало по силата на избор на управител на дружеството, води ли автоматично до задължение на дружеството да плаща възнаграждение на избрания управител, или възнаграждението следва да бъде договорено допълнително в договор за възлагане на управлението по чл.141 ал.7 ТЗ? Сочи се, че приетото от въззивния съд противоречи на решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д.№ 5272/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 10445/16.07.2012 г. по адм.д.№ 331/2012 г. на ВАС. 3. Допустимо ли е договор, за който законът предвижда писмена форма за действителност, какъвто е и договорът за възлагане на управлението по чл.141 ал.7 ТЗ, да се доказва чрез конклудентни действия и анекси? Според касатора, по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д.№ 5272/2014 г. на ВКС, ІV г.о. 4. Действието занапред на съдебно решение, с което се уважава конститутивен иск по чл.74 ТЗ, важи ли във вътрешните отношения между дружеството и неговите органи и представители, или действието занапред е само по отношение на третите добросъвестни лица, с оглед сигурността на гражданския и търговския оборот? Касаторът се позовава на ТР № 1/06.12.2002 г. по тълк.д.№ 1/2002 г. на ОСГК на ВКС.
На следващо място, касаторът формулира правни въпроси, попадащи в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно: 5. Има ли право синдикът да упражнява неимуществените членствени права по чл.147 ТЗ на несъстоятелния длъжник в качеството на последния на съдружник/едноличен собственик на капитала в търговско дружество, като вместо него взема решение за назначаване и освобождаване на управител, или синдикът има право да упражнява само имуществените права на длъжника? 6. Каква е правната последица от изключването по реда на чл.183 ГПК на договор за възлагане на управлението по отношение на анексите към изключения договор, които обаче остават в доказателствения материал по делото? 7. Представляват ли анексите самостоятелни правни сделки, отделно от договора, който допълват и/или изменят, или са неразделна част от него?
На последно място касаторът претендира и наличие на условията на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за достъп до касация, поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба – Н. Р. Д., гражданин на Ирландия, чрез процесуален пълномощник, оспорва наличието на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявените искове в съответния размер, съставът на въззивния съд, след очертаване предмета на спора, е приел, че страните спорят по следните основни въпроси: 1/ възникнало ли е валидно правоотношение по договор за управление; 2/ възникнало ли е валидно задължение за ответното дружество да плати на ищеца, в качеството му на управител, възнаграждение в размер на претендираната главница.
От фактическа страна съдът е взел предвид, че с решение от 28.01.2015 г. по т.д.№ 228/2011 г. на СОС е открито производство по несъстоятелност на АХЕЛОЙ РЕЗИДЪНС ООД, в срока по чл.688 ал.1 ТЗ ищецът е предявил процесните вземания, те са били включени от синдика в списъка на неприетите такива, а възражението на ищеца по чл.690 ТЗ е оставено без уважение.
Съобразно данните в ТР, като едноличен собственик на капитала на дружеството на 02.03.2010 г. е вписан ищецът Н. О. О’Р. – гражданин на Република Ирландия. С разпореждане за фалит по молба на длъжника № 0275/2012 г. Н. О’Р. е обявен в несъстоятелност по реда на Закона за неплатежоспособността от 1986 г. На проведено на 02.12.2012 г. събрание на кредиторите за синдици са назначени лицата Ф. О’К. и П. М., действащи заедно и поотделно. С решение от 31.07.2013 г. Ф. О’К. в качеството си на синдик на Н. О’Р. – едноличен собственик на капитала на АХЕЛОЙ РЕЗИДЪНС ООД, приема 4 решения, включително за освобождаване на досегашния управител – П. П. Ф. и за назначаване на тази длъжност на ищеца – Н. Д., които обстоятелства са вписани в ТР на 19.08.2013 г., а последваща промяна е отразена на 06.02.2014 г. Към заявлението за вписването на ищеца като управител е приложен договор за управление от 31.07.2013 г., сключен от дружеството, представлявано от синдика О’К., и Н. Д., въз основа на който последният приема да представлява и управлява дружеството срещу възнаграждение. Договорът е представен по делото, но е изключен от доказателствата по реда на чл.183 ГПК. На 05.09.2013 г. синдикът продава на ищеца дяловете на несъстоятелния длъжник Н. О’Р. от АХЕЛОЙ РЕЗИДЪНС ЕООД, представляващи 100 % от капитала му. Прехвърлянето не е вписано в ТР. С анекс от 06.09.2013 г. към договора за възлагане на управление, сключен между страните по делото, се договаря годишно възнаграждение на управителя Д. в размер на 120 000 евро, като дължимата сума за периода от 01.08.2013 г. до 31.07.2014 г. е платима най-късно до 31.12.2013 г.
От правна страна съдът е приел, че между страните е съществувало валидно мандатно правоотношение по договор за възлагане на управление, възникнало от избора на Н. Д. за управител с решението от 31.07.2013 г. на лицето, упражняващо правата на едноличния собственик на капитала, и даденото от ищеца съгласие за това, което е обективирано в документите, приложени към заявлението за вписване и подписани от ищеца, в какъвто смисъл е трайната съдебна практика. Следователно, изключването от доказателствения материал на договора за управление не опровергава обстоятелството, че ищецът е станал управител на ответното ЕООД. По отношение на възраженията за порочност на решението, взето от синдика О’К. за избора на ищеца като управител, съдът е съобразил, че с влязло в сила решение от 06.10.2016 г. по т.д.№ 53/2016 г. на САС, VІ-9 състав е било прекратено като недопустимо производството по иска за нищожност на решенията от 31.07.2013 г. на основанията, релевирани в настоящото производство, като е уважен конститутивен иск по чл.74 ТЗ за отмяната им като незаконосъобразни. Съдът е съобразил, че отмяната на решенията по съдебен ред има действие занапред, поради което и решението за избора на ищеца като управител, макар и незаконосъобразно, е породило действие до неговата отмяна. На следващо място съдът е разгледал възражението на ответника относно валидността на анекса с оглед обстоятелството, че е сключен в нарушение на чл.147 ТЗ – сключен е от ищеца, без същият да е бил едноличен собственик на капитала на дружеството. В тази връзка е съобразен Регламент /ЕО/ 1346/2000 на Съвета, като е изведен извод, че синдикът, действащ въз основа на Закона за несъстоятелността от 1986 г. на Обединеното Кралство, има право, когато масата на несъстоятелността се състои от акции или дялове в друго дружество, да се разпорежда с тях с цел осребряването й, поради което прехвърлянето на дяловете е валидно. По-нататък съдът е намерил за неоснователни възраженията за нищожност на договора поради симулативност, както и поради това, че е сключен след наложен запор върху дружествените дялове, т.е. в нарушение на закона. Приел е, че по делото нито се сочат и установяват предпоставките на чл.165 ал.2 ГПК за разкриване на пълна симулация, нито клаузите на договора за покупко-продажба на дялове сами по себе си водят до подобен извод. С оглед данните в ТР съдът е установил наличието на два вписани запора върху дялове /за публично вземане и по искане на синдика О’К./. Поради наложените запори, съдията по вписванията е отказал вписване на заявените обстоятелства по прехвърляне на дружествените дялове. Съдът е посочил, че както по чл.206 ДОПК, така и по чл.451 ал.1 ГПК разпоредителните сделки със запорирани вещи не са нищожни, а относително недействителни спрямо наложилия запора кредитор, като права в този смисъл не са били упражнени. Понастоящем първият запор е заличен от ТР, а вторият следва да се цени като обезпечение на вече сключената разпоредителна сделка за продажба на дяловете. Съдът е приел, че прехвърлянето, извършено от легитимирано лице и в законоустановената форма, е породило действие, макар и невписано в ТР, по отношение на дружеството и съдружниците, като на вписването е придадено конститутивно действие само спрямо третите лица. Поради това е формирал извод, че е сключен валиден анекс към договора за управление, с който е определено възнаграждението на ищеца, т.к. той е бил едновременно едноличен собственик на капитала на ответното дружество и негов управител. Съдът е преценил, че договорът за управление е прекратен със заличаването на ищеца като управител на ответното дружество на 06.02.2014 г. С оглед това е намерил, че искът е основателен до тази дата, или в размер на левовата равностойност на 61 666.67 евро /120 609.53 лв./, а искът по чл.86 ЗЗД за забава в периода 01.01.2014 г. – 28.04.2015 г. е счетен за основателен съответно за сумата от 16 216.36 лв. Присъдени са и разноски по чл.616 ал.2 т.4 ТЗ за адвокатско възнаграждение, с оглед защитата на ищеца в производството по несъстоятелност, които са били своевременно предявени, съразмерно на уважената част от исковете по чл.694 ТЗ и чл.86 ЗЗД.
По искането за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав приема следното:
По първия въпрос обжалване не следва да се допуска. В конкретния случай не намира приложение нормата на чл.38 ЗЗД, а тази на чл.141 ал.7 ТЗ, поради което и посочената съдебна практика е неотносима. В случая не се касае за „договаряне на органен представител лично със себе си”, както се твърди в поставения въпрос, а и подобно договаряне се допуска по силата на чл.147 ал.3 ТЗ, при спазване на изискването то да е писмено. Вторият въпрос също не е обусловил правната воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Съдът не е приел, че наличието на мандатно правоотношение с избрания управител води до автоматично задължение на дружеството да му плаща възнаграждение, а че такова е договорено изрично с писмения анекс от 06.09.2013 г., като е преценявал съдържанието на посочения документ, обективиращ двустранно споразумение, сключено според изискванията на ТЗ. Съдът не се е произнасял и по формулирания въпрос, допустимо ли е договор за възлагане на управление, с оглед писмената форма за валидност, да се доказва чрез конклудентни действия или анекси, а е приел, че макар договорът за възлагане на управление да е изключен от доказателствата по делото, е налице уговорено възнаграждение на управителя в предвидената от закона писмена форма за валидност, сключен между легитимирани лица. Освен това, не се констатира противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС по гр.д.№ 5272/2014 г. на ІV г.о., напротив, въззивният съд даже изрично се е опрял на нея. Неотносимо е и позоваването на практика на ВАС, доколкото, съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тя по начало не попада измежду допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 ГПК, както преди, така и след изменението на правната норма /ДВ, бр.86/2017 г./. Действието на отменителното решение по чл.74 ТЗ е елемент от формираната от съда воля, довела до частичното уважаване на исковата претенция по чл.694 ТЗ, но въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, по-конкретно с цитиранато от касатора ТР № 1/06.12.2002 г. по тълк. д.№ 1/2002 г. на ОСГК, според което отмяната на незаконосъобразните решения на общото събрание на съдружниците в ООД няма обратно действие. Заедно с това, налице е и практика на ВКС по чл.290 ГПК в смисъл, че решенията на общото събрание на съдружниците, вкл. подлежащите на вписване в Търговския регистър, пораждат действие във вътрешно-дружествените отношения от момента на тяхното вземане, дори да страдат от пороци, представляващи основания за отмяната им /вж. решение по т.д.№ 1068/2016 г. на ТК, ІІ т.о. и посочените в него/.
С оглед горното, по първата група въпроси, по които се претендира допускане на касационно обжалване по реда на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не се установяват при условията на кумулативност изискуемите общи и допълнителни селективни основания, предвидени в закона.
Следващите въпроси са поставени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият от тях е неотносим към предмета на делото, доколкото е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение по предходен спор и резултатът му само е съобразен от въззивния съд. Вторите два са свързани с предмета на спора, но не могат да обусловят извод за основателност на искането за достъп до касация. Правните последици от изключването на документ, представен под формата на препис, от доказателствения материал по делото, съобразно чл.183 ГПК, са ясни и по този въпрос липсва нужда от тълкуване, а и решението на въззивния съд е съобразено с общоприетото такова. А относно това, дали анексите могат да имат самостоятелен характер извън договора, който допълват и изменят, или са неразделна част от него, правилен отговор може да бъде даден само при съобразяване на конкретното съдържание на анекса и извършването на преценка, дали само въз основа на него могат да възникнат права и/или задължения, по аргумент от чл.26 ал.4 ЗЗД. Дори да се приеме, че въпросът за характера на анекса може да се счете за правен и относим към неограничен брой сходни хипотези, то той не се преценява като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. – такова значение не се обосновава от страна на касатора, както и не се констатира от съда. Извън изложеното, в случая е нужно да се посочи, че задълженията на управителя на ЕООД са определени със закона и учредителния акт, като със сключването на договора за възлагане на управление същите могат само да бъдат детайлизирани или допълнени /разширени/, както е отбелязал и въззивният съд, в съответствие с трайната практика на ВКС. Горното обаче не води до извода, че при липса на подобно уточняване на правомощията на управителя, той няма задължения, заради които да му бъде определено и заплащано възнаграждение.
На последно място касаторът поддържа и наличие на условията на чл.280 ал.2 ГПК за достъп до касация. Обжалваното въззивно решение не се преценява като вероятно нищожно или недопустимо, нито пък като очевидно неправилно, поради следното: Очевидната неправилност е квалифицирана и особено тежка форма на неправилност, основанията за която не съвпадат с тези, посочени в чл.281 т.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като във всички останали случаи необосноваността, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност няма да представлява основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В случая като мотив за очевидна неправилност касаторът развива отново всички свои доводи по чл.281 т.3 ГПК, твърдейки противоречие с императивни правни норми предвид нищожността на договора за възлагане на управление и на сключения анекс, но те, с оглед изложеното по-горе, не се квалифицират като очевидни и не подлежат на обсъждане в тази фаза от процеса.
По изложените съображения, решението в обжалваната част не следва да се допуска до касационен контрол. Ответникът по касация претендира разноски, но не представя доказателства за извършването на такива пред настоящата инстанция.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 228 от 24.01.2018 г. по т.д. № 4043/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, в съответната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: