О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
София, 20.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1514/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби с вх.№ 6258/27.03.2019 г. и с вх. № 6282/28.03.2019 г., депозирани от „Рила Комерс“ ООД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 3008 от 20.12.2018 г. по т.д. № 4200/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 6 състав, с което след отмяна на решение № 4707 от 03.07.2017 г. по т.д. № 6322/2014 г. на Софийски градски съд, I-15състав, е признато за установено, на основание чл.422 ГПК, че „Рила Комерс“ ООД дължи на Й. З. С. сумата 120 000 евро по запис на заповед от 01.11.2011 г., с падеж 01.11.2012 г., ведно със законната лихва от 19.03.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 11953/2013 г. на Софийски районен съд, 28 състав.
В двете касационни жалби на дружеството, първата от които е подадена чрез управителя Г. К. и приподписана от процесуален пълномощник, а втората – подадена чрез същия пълномощник- адв. С. М., се поддържат касационни оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Твърди се, че апелативният съд се е произнесъл по недопустими /нови/ фактически твърдения на ищцата във връзка с каузалната сделка, а приемането на ново писмено доказателство – договор от 16.03.2009 г. е извършено при допуснато грубо нарушение на чл.266, ал.3 ГПК. К. жалбоподател счита, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила при преценка на експертните становища, обективирани в приетите по делото графически експертизи. Сочи се, че ищцата не е участвала като процесуален пълномощник на дружеството по нито едно от делата, свързани със собствеността и ползването на магазин, находящ се в [населено място], [улица], а процесуалното представителство е осъществявано изцяло от адв. Д. Д. от Адвокатско дружество „С., М., И., Д.“, упълномощено от „Рила Комерс“ ООД. Счита се, че съдът не би следвало да кредитира показанията на св. Д. Д., с оглед на обстоятелството, че тя също е страна по договора за правна помощ от 16.03.2009 г., съгласно който и на нея дружеството дължи 120 000 евро.
В представените към жалбите изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и допълнения към тях, искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. При извършване на преценка за основателността на иска по чл.422 ГПК следва ли да бъде съобразена липсата на твърдение от страна на ищцата, в първото по делото заседание, за наличие на каузално отношение, като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство – договор от 16.03.2009 г. в третото по ред съдебно заседание пред първоинстанционния съд; 2. Кога настъпва преклузия по чл.266 ГПК за ангажиране на доказателства от страната, респ. кога са налице изключенията, предвидени в нормата, за събиране на доказателства, недопуснати поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд; 3. Следва ли съдът да кредитира като компетентно дадено заключението на графологична експертиза, изготвено върху копие от документ – договор от 16.03.2009 г., заверено пред нотариус, когато заключението установява само в степен на вероятност автентичността на положения от управителя подпис и само въз основа на тази експертиза да признае договора за истински документ и да отхвърли като недоказано оспорването на този документ; 4.Допустимо ли е в съдебно заседание, в което за първи път е представено копие от договора за правна помощ от 16.03.2009 г., съдът да отхвърли искането на ответната страна да бъде представен оригинала на същия, с цел изследване на графологична експертиза и 5. Може ли въззивният съд да не се произнесе с определение или с решението по делото във връзка с допуснатото оспорване на договора. По първия въпрос се поддържа допълнителното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по въпроси №№ 2 – 4 – т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с приложена практика на ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, постъпило по делото с вх. № 8244/23.04.2019 г. са формулирани и следните въпроси, по което се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК: 1. „Следвало ли е да се предяви плащането пред дружеството и управителя му и след становището им, каквото и да е то, да се предяви иск по чл.417 ГПК“ и 2. „Следвало ли е районният съдия да се увери, че са спазени всички уведомителни и други процедури по предявяването на запис на заповед, според ТЗ, и едва тогава да издаде заповед за незабавно изпълнение с изпълнителен лист от 26.03.2013 г., която по-късно се спира“.
От ответницата по касация – Й. З. С., чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество са развити съображения за правилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – София, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото е приел, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.9 /сега т.10/ ГПК за дължима в полза на ищцата сума в размер на 120 000 евро, съдържа необходимите реквизити съгл. чл.535 ТЗ, като истинността на ценната книга не е оспорена, а ответникът е признал подписването й от управителя на дружеството. Апелативният съд, въз основа на въведените в отговора на исковата молба възражения за обезпечителния характер на записа на заповед, при съобразяване на обективирани в допълнителната искова молба твърдения на ищцата за издаване на записа на заповед във връзка с предоставяна правна помощ и съдействие на „Рила Комерс“ ООД за установяване правата на дружеството върху магазин на [улица], [населено място], и след преценка на клаузите в приет, по реда на чл.266, ал.3 ГПК, договор от 16.03.2009 г. за предоставяне на правна помощ от ищцата и от адв. Д. Д. във връзка с иск за собственост на „Рила Комерс“ ООД върху този магазин, е извел извод за дължимост на сумата по съпътстващите записа на заповед каузални отношения и за основателност на предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. 415 ГПК, вр. чл.535 ТЗ. В мотивите към атакуваното решение подробно са преценени приетите във въззивното производство съдебно-почеркови експертизи – единична и две тройни, както и показанията на свидетелката Д.. Прието е за недоказано заявеното от ответника оспорване истинността на договора от 16.03.2009 г., с извод, че той е подписан именно от управителя на „Рила Комерс“ ООД – Г. К..
Решаващият състав на САС не е възприел доводите на ответното дружество, свързани с изпълнение на договора за правна помощ от 16.03.2009 г. само от адв. Д., но не и от ищцата – адв. С.. За недоказани са счетени твърденията на дружеството, че записът на заповед не е подписан във връзка с договора от 16.03.2009 г., а във връзка с оказана правна помощ по други дела в СГС. Становището на съда в горния смисъл е подробно мотивирано и е основано на преценка на относими доказателства и след съпоставка на момента на издаване на ценната книга спрямо момента на завеждане на исковите претенции на „Рила Комерс“ ООД във връзка с ползването на магазина, след успешно приключване на спора по ревандикационния иск.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос не удовлетворява основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК /съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, т.к. е изцяло съотносим към правилността на обжалвания съдебен акт, в каквато насока е и обосновката в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Отделно от това, въпросът /в неговата първа част/ е изведен въз основа на несъответстващи на съдържанието на допълнителната искова молба, доводи на касатора за липса на въведени от поемателя твърдения за наличие на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. Що се отнася до доказване на сочената от ищцата обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, то в тази си част първият въпрос е насочен към извършените от въззивния съд процесуални действия, обективирани в определение от проведено на 19.09.2017 г. подготвително заседание. От посоченото определение е видно, че съдът подробно е мотивирал становището си за допустимост на доказателственото искане за събиране по реда на чл.192 ГПК на договора от 16.03.2009 г., с оглед по-късното узнаване от ищцата – след разпита на св. Д., че този документ не е изгубен. С позоваване на чл.147, т.1 ГПК и след установяване на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК, въззивният съд е приел представен пред СГС, от третото лице – Д. Д., договор от 16.03.2009 г. Отговорът на въпроса в частта – дали е следвало да се приема като писмено доказателство този договор, предпоставя извършване на проверка за процесуална законосъобразност на въззивното решение, която е недопустима в селективното производство. Последното е относимо и към втория правен въпрос.
Третият правен въпрос е изведен въз основа на некоректни твърдения на касатора, че съдебно-почерковите експертизи, вкл. и тези, възприети от въззивния съд, са изготвени въз основа на копие от договора от 16.03.2009 г., а не въз основа на предоставен на вещите лица, от третото лице – св. Д., оригинал на този документ. Същевременно, въпросът е изведен въз основа на споделяни от касатора експертни становища на две от вещите лица от първоначалната тричленна експертиза, които противоречат както на единичната, така и на допълнителната тричленна експертиза.
Формулираният от касатора четвърти въпрос е относим към извършени в първоинстанционното производство процесуални действия на страните и на съда, съответно коригирани от апелативния съд. Това сочи на несъответствие на въпроса с изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Последният правен въпрос от изложението към депозираната чрез адв.М. касационна жалба е пряко относим към евентуално производство за поправка на очевидна фактическа грешка, или за допълване на решението във връзка с производството по оспорване истинността на договора от 16.03.2009 г. /при наличие на визираните в чл.247 или в чл.250 ГПК предпоставки/, които производства са от компетентността на постановилия решението съд.
Поставените от касационния жалбоподател въпроси в изложението от 23.04.2019 г. касаят друг, непосочен в процесния запис на заповед, падеж, а са и релевантни към заповедното производство, а не към доказаността на вземането, основано на менителничния ефект.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, Търговска колегия по приложение на това самостоятелно основание за достъп до касация, очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от особено тежък порок и който може да се констатира от самия акт, без необходимост от осъществяване на същински касационен контрол. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща /отменена или изменена/ правна норма, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно.
При този изход на делото, на ответницата по касационната жалба се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 780 лв., съобразно приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ и характер на разписка за плащане на договорената сума.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 3008 от 20.12.2018 г. по т.д. № 4200/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 6 състав.
ОСЪЖДА „Рила Комерс“ ООД да заплати на Й. З. С. разноски по делото в размер на 9 780 /девет хиляди седемстотин и осемдесет/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: