4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№553
София, 09.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 53/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Я. М., срещу решение № 1792 от 03.09.2014 г. по в.т.д. № 1102/2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав, с което е потвърдено решение № 1553 от 11.09.2013 г. по т.д. № 753/2009 г. на Софийски градски съд, ТК, VІ-6 състав за отхвърляне на предявените срещу [фирма], ЕИК[ЕИК] и [фирма], ЕИК[ЕИК] искове с правно основание чл.170 К. във вр. с чл.373 ТЗ за заплащане на обезщетение, при условие на пасивна солидарност, в размер на сумата от 110 882.20 лв. представляваща претърпени от товародателя-ищец имуществени вреди – загуби от неточно изпълнение на първия ответник на задължение за превоз на товари по море, възникнало въз основа на договор за превоз от 30.08.2007 г. и иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за периода от 29.04.2008 г. до подаване на исковата молба в размер на 16 789.43 лв.
В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Счита се, че въззивният съд е извел неправилен извод за наличие на облигационна връзка между „Розбио-България” и А.П.М.-Мерск” А/С, Д., по поддържани от касатора съображения, че на последното дружество е извършено единствено плащането за превоза по договорка с първия ответник, който е наел плавателния съд за изпълнение на поети от него задължения по възникналата между дружествата облигационна връзка. К. претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане поради неправилно приложение на служебното начало от двете инстанции, свързано с определяне на страните и правната квалификация на исковете.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът основава искането за достъп до касация по посочени материалноправни и процесуалноправни въпроси, като поддържа допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат Ж. Я. и [фирма], представлявано от управителя Емилия С., оспорват искането за допускане на касационно обжалване, а по същество считат обжалваното въззивно решение за правилно. Подробни съображения са изложени в подадени по реда на чл.287 ГПК писмени отговори.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен едномесечен срок.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за недоказано твърдението на ищцовото дружество за наличие на валидно сключен договор за морски превоз на товари с първия ответник. Счетено е за установено, че страните са водили преговори за възлагане на такъв превоз, но постигнато съгласие по отношение на съществените елементи на договора – задължение за превоз и за заплащане на възнаграждението е осъществено с издаване на фактура № BG20142048-523882863 от 06.09.2007 год. от датското дружество „А.П.М.-Мерск А/С”, обективираща задължението на ищеца да плати навло в размер на 3 224.89 лева. Съдът е приел, че след като в представената още с исковата молба фактура изрично е посочено, че [фирма] действа като агент от името и в полза на датското дружество, последното се явява превозвач. Изразено е становище, че по силата на посочената фактура облигационната връзка е възникнала между ищеца и чуждестранното лице – превозвач, поради което всички рекламации и претенции на изпращача, произтичащи от недоставянето на товара на местоназначението или неговото повреждане, следва да бъдат отправени към „А.П.М.-Мерск А/С”, Д.. Въз основа на тези съображения е направен извод за липса на материалноправна легитимация на първия ответник, респ. на неговия частен правоприемник – втория ответник.
Въззивният съдебен състав е възприел становището на първата инстанция за недоказаност на извършеното оспорване истинността на представения от ответника коносамент. Изложени са и съображения, основани на разпоредбите на чл.109, ал.1 К. относно задължението на превозвача да издаде коносамент и отговорността му от неиздаването на такъв документ, както и на разпоредбата на чл.222 К. относно възможността на агента /какъвто е първият ответник/ да издава коносаменти. Възприето е, че неизпълнението на последните действия от първото дружество-ответник по иска може да рефлектира единствено в отношенията с корабопритежателя – превозвач, но не съставлява основание за търсене на отговорност по договора за превоз, тъй като агентът действа от името и за сметка на превозвача.
За неоснователни са счетени оплакванията на дружеството – въззивник/сега касатор/ във връзка с правната квалификация на исковите претенции. Решаващият състав е приел за правилна дадената от първата инстанция квалификация като такава по чл.170 К., визиращ отговорност на превозвача за повреждане на товара по време на превоза, зачитайки твърдяните в исковата молба обстоятелства. В мотивната част на въззивното решение изрично е посочено, че изложените в исковата молба факти не обосновават претенция на извъндоговорно основание, нито сключването на друг вид облигационен договор, поради което не е налице твърдяното от въззивника произнасяне на непредявено основание.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ съставляващо част от жалбата/ касаторът е формулирал процесуалноправен въпрос /неточно квалифициран в жалбата като материалноправен/, свързан със задължението на съда да определи правната квалификация на спорното материално право, в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК, като се позовава на допуснато от въззивния съд отклонение от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прилагането на императивна материалноправна норма и свързаните с това правомощия на въззивната инстанция при разглеждането на делото и решаването на материалноправния спор по същество, безспорно е значим правен въпрос за изхода на делото. В случая обаче липсват данни за допуснато от въззивния съд противоречие със задължителните за съдилищата постановки на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В останалата част от изложението на основанията за достъп до касационно обжалване, касаторът поддържа доводи за неправилно приложение на материалния закон – К. и неправилна правна квалификация на спорното материално право, които са относими изцяло към поддържаните основания за касиране по чл.281 ГПК и не биха могли да се преценяват във фазата по селекция на касационните жалби, нито да се извежда правен въпрос въз основа на тези доводи. В този смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1792 от 03.09.2014 г. по в.т.д. № 1102/2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, девети състав
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: