5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
С., 07.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1910/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 59 от 04.04.2017 г. по в.гр.д. № 80/2017 г. на Апелативен съд – П., първи граждански състав, с което е потвърдено решение № 1485 от 18.11.2016 г. по гр.д. № 1041/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив за уважаване на предявения от Г. А. Н. иск по чл.92 ЗЗД, във вр. с т.4 от споразумение от 03.10.2013 г. за сумата 119 516.12 лева, по 5 000 лева на месец, за забавено изпълнение на задължението на ответника за завършване и предаване на обектите, предмет на сключения между страните предварителен договор от 21.03.2008 г., за периода от 03.01.2014 г. до 31.12.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му, с произтичащите от това последици. Изразява се несъгласие с изводите на съда, основани на влязлото в сила решение за присъждане в полза на ищеца неустойка по същото споразумение за предходен период от време. Касаторът счита, че след като в предварителния договор не е уговорена неустойка за забава, тя не би могла да се договори допълнително. Поддържа и възражението за изтекла погасителна давност във връзка с прихващането на насрещни вземания, също обективирано в споразумението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: „1. Може ли да се извърши прихващане по две взаимни, насрещни вземания, едното от които не е изискуемо и ликвидно; 2. Може ли когато в първоначалния договор не е предвидена неустойка за забавено строителство, такава неустойка да се предвиди в споразумение, подписано 5 години след това, със задна дата; 3. Може ли страните по едно двустранно споразумение да променят по свое усмотрение изтекла 3-годишна погасителна давност за вземане и да уговорят нова погасителна давност, в противоречие с разпоредбите на чл.111 ЗЗД и 4. Ползва ли се със сила на пресъдено нещо документ, в случая споразумение от 03.10.2013 г., от което черпи правата си ищеца по частичния иск, в другото производство за присъждане на неустойка по този частичен иск”. Касаторът поддържа следните допълнителни предпоставки: т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – по първия въпрос и т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – по въпрос № 4. По останалите въпроси не се сочи допълнително основание за достъп до касация.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация – Г. А. Н., чрез процесуалния му пълномощник, съдържащ становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване и неоснователност на оплакванията в жалбата. Претендират се разноски за касационното производство, съобразно списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Поради това се преценява като процесуално допустима.
За да постанови атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П. е приел следното от фактическа страна: наличието на валиден предварителен договор от 21.03.2008 г. за покупко-продажба на недвижими имоти – офиси в новострояща се сграда в [населено място] и за строителство, по силата на който продавачът – изпълнител се е задължил да извърши строителството най-късно до 31.12.2008 г. и да предаде на купувача имотите в предвидената в договора степен на завършеност; прехвърляне на правото на собственост върху обектите с представените четири броя нотариални акта от 2009 г.; валидно споразумение между страните от 03.10.2013 г., установяващо останалата дължима от купувача продажна цена и цена за СМР, както и дължима от продавача – изпълнител неустойка в размер на 216 000 лв. за периода от 31.12.2008 г. до този момент – за обезщетяването на вреди от забавата на изпълнителя и прихващане на двете насрещни задължения, в резултат на което е погасено изцяло задължението на ищеца Н.. Преценена е клаузата на т.4 от споразумението, в която е предвидено, че дружеството дължи на Н. по 5 000 лева месечно неустойка за всеки просрочен месец, считано от 03.10.2013 г., но не по-късно от 31.12.2015 г., представляваща дължимо на последния обезщетение за вреди, породени от забавеното изпълнение на задължението на дружеството да завърши обектите в срока по договора.
За да изведе извод за основателност на исковата претенция, основана на т.4 от споразумението, за периода на безспорно установената забава от 03.01.2014 г. до 31.12.2015 г., решаващият състав е преценил последиците от влязлото в сила решение по в.гр.д. № 394/2016 г., с което е уважен предявен от Г. Н. иск за заплащане на неустойка на същото основание, но за предходен период от време – от сключване на споразумението до 03.01.2014 г. Затова са счетени за преклудирани всички възражения на ответното дружество за недействителност на споразумението от 03.10.2013 г. Независимо от застъпеното становище, подробно са обсъдени доводите, относими към всички релевирани в процеса правоизключващи възражения / вкл. и тези, относими към други договорености в споразумението, извън т.4, на която е основана исковата претенция/ , които са отхвърлени. Прието е, че макар и в предварителния договор да не е била уговорена неустойка за забавено изпълнение на поетите от изпълнителя задължения, посредством сключеното споразумение страните са уредили отношенията си именно по повод виновно допуснатата от ответника забава и причинените от нея вреди на ищеца, чрез определяне параметрите на отговорността за обезщетяването им.
С оглед решаващите правни изводи, обективирани в атакувания съдебен акт, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Формулираните от касатора първи и трети въпрос не попадат в обхвата на основния селективен критерий за достъп до касация, тъй като предпоставките за извършеното прихващане, както и възможността за прихващане с погасено по давност вземане, не са относими към клаузата на т. 4, на която е основан иска за заплащане на неустойка. Тези въпроси всъщност са релевантни към евентуално изложените мотиви към решението за неоснователност на поддържаните от ответника провоизключващи възражения, а не към формираната правна воля на съда по спорното материално право. От друга страна, въпрос № 2 е основан изцяло на твърдения на дружеството ответник / сега касатор/, които не са споделени от въззивната инстанция. В горния смисъл настоящият състав съобразява задължителното за съдилищата тълкуване на чл.280, ал.1 ГПК /в приложимата редакция – преди изм. с ДВ бр.86/2017 г./, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, вкл. и за липсата на тъждество между основанията за допускане на обжалването и основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.
Вторият правен въпрос – за възможността страните да допълнят или изменят съдържанието на съществуваща помежду им договорна връзка в обективен и темпорален аспект, принципно е съотносим също към допълнителните съображения на въззивната инстанция за действителност на споразумението и затова не покрива основният селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Дори и да се счете обаче за доказана общата предпоставка за допускане на касация, изразеното от Апелативен съд – П. становище е в пълно съответствие с практиката на ВКС, на която изрично се е позовал и ответника по жалбата – решение № 137 от 25.06.2010 г. на ІІ т.о.
Въпрос № 4 е изведен въз основа на неточни твърдения на касатора, че искът по чл.92, ал.1 ЗЗД, вр. с т.4 от процесното споразумение за предходен период, уважен с влязло в сила решение, е частичен. Тези твърдения не са възприети от въззивния съд, видно от съобразителната част към решението, в която е застъпено и становище за обективните предели на силата на пресъдено нещо. Посочената неточност при формулиране на този въпрос обуславя неотносимост на практиката на ВКС, на която се позовава касатора, за да обоснове поддържаната допълнителна предпоставка – решение по гр.д. № 2042/2015 г., ІІІ г.о. и решение по т.д. № 716/2010 г., І т.о.
Предвид горното, искането за достъп до касация е изцяло неоснователно.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 940 лв., съобразно приложените към отговора на жалбата списък за разноски и договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 04.04.2017 г. по в.гр.д. № 80/2017 г. на Апелативен съд – П., първи граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Г. А. Н. сумата 2 940 / две хиляди деветстотин и четиридесет/ лева разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: