2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
София, 30.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 918/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на Г. И. Й., с ЕГН [ЕГН], срещу решение № 275 от 06.11.2015 г. по в.т.д. № 435/2015 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 129/13.02.2015 г. по т.д. № 501/2014 г. на Окръжен съд – Варна за уважаване на предявен от [фирма] /сега с наименование [фирма]/ иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно сумата 15 915.24 евро – неиздължена главница по запис на заповед от 26.05.2008 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7975/2013 г. на Районен съд – Варна, ХХХ състав.
В касационните жалби се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Според касаторите, въззивният съд неправилно е отхвърлил възраженията за погасяване по давност на задължението по обезпеченото каузално правоотношение, както и за прихващане с получените от лизингодателя суми при вторичната продажба на автомобила, съответно за изтичане на предвидения в чл.531 ТЗ срок. Предвид съображенията, изложени в жалбите, които са идентични, се иска касиране на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция, с произтичащите от това последици.
В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са основали исканията за допускане на касационно обжалване на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, формулирайки следните идентични въпроси: 1. При договор за финансов лизинг трябва ли лизингодателят да отнесе получената сума от вторичната продажба на актива за погасяване на лизинговото задължение на лизингополучателя и 2. Тече ли погасителна давност, считано от прекратяване на договора за финансов лизинг, или тази дата на прекратяване на договора за финансов лизинг служи само за „локализиране” на вземанията за неплатени суми с настъпил падеж. По първия въпрос се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед приложените съдебни актове, а по втория – т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, е заявил становища за липса на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество – за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащо на касационно обжалване решение, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, което обуславя тяхната процесуална допустимост.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав е приел, че записът на заповед от 01.06.2010 г., послужил като основание за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, съдържа необходимите реквизити по чл.535 ТЗ и валидно удостоверява поето от ответното дружество задължение за плащане на посочената дата – 01.06.2010 г., при учредено менителнично поръчителство на Г. Й..
За неоснователни са счетени възраженията на ответниците за погасяване на менителничните искове, по съображения, че срокът по чл.531 ТЗ е спазен чрез подаване по пощата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с оглед разпоредбата на чл.72, ал.2 ЗЗД. Не е възприето и наведеното от [фирма] възражение за погасяване на задълженията по сключения договор за финансов лизинг, поради това, че вноските по погасителния план представляват разсрочени падежи на части на едно задължение за главница, а възражението на авалиста в тази насока е счетено за недопустимо.
Съобразявайки констатациите на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза и момента на прекратяване на лизинговия договор, за непогасена е приета сумата в размер на 39 386.84 лв./ сбор от непогасени от лизингополучателя суми с настъпил падеж до датата на прекратяване на лизинговия договор/.
Наведеното от първия ответник възражение за погасяване на задължението му чрез прихващане със сумата, получена от реализираната продажба на лекия автомобил, след прекратяване на лизинговия договор, е преценено като неоснователно. Съображенията на съда в тази насока са основани на момента на преминаване на собствеността върху лизингополучателя и предпоставките за придобиване на собствеността, както и на невъзможността ответникът да извършва прихващане със суми, получени от лизингодателя при извършена, след прекратяване на каузалното правоотношение, продажба на автомобила.
Предвид решаващите изводи на въззивната инстанция, поставените от касаторите въпроси не могат да се възприемат като обуславящи за изхода на делото, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и съгласно тълкувателната практика на ВКС – т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК. Първият въпрос е изцяло относим към правилността на изводите на решаващия състав на Апелативен съд – В. при произнасяне по част от възраженията на дружеството – лизингополучател. Становището на въззивния съд за невъзможността да се извърши прихващане между дължимите от дружеството-лизингополучател суми до прекратяване на договора, със сумите, получени при продажба на върнатата лизингова вещ, е мотивирано както с действието на прекратяването на облигационната връзка и последиците от това, така и с липсата на прехвърлителен ефект по договора за финансов лизинг. Преценката за законосъобразност и обоснованост на този извод е извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби, в какъвто смисъл е и посоченото тълкувателно решение.
По въпроса дали тече погасителна давност от датата на прекратяване на договора за финансов лизинг, не би могло да се приеме за доказана основната предпоставка за допускане на обжалването. По така поставения въпрос липсва изрично произнасяне във въззивното решение, а от друга страна касаторите са мотивирали въпроса с твърдения за неправилност, без да са отчетени различията между основанията за допускане на касационно обжалване от общите основания по чл.281, т.3 ГПК.
В приложеното към касационната жалба на „ [фирма] изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран материалноправен въпрос дали плащанията на лизинговите вноски имат характер на периодични плащания, който би бил релевантен за изхода на делото по отношение на този ответник. Липсата на ясно и точно поставен от касатора правен въпрос в тази насока, препятства достъпа до касация, като извън правомощията на ВКС е сам да извежда правен въпрос, въз основа на поддържаните доводи в жалбата или в приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №275 от 06.11.2015 г. по в.т.д. № 435/2015 г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: