6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
София.07.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1992/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му представител, срещу решение № 694 от 27.03.2017 г. по в.т.д. № 461/2017 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1744 от 11.10.2016 г. по т.д. № 1506/2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 14 състав за уважаване на предявен от [фирма], ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 156 674.33 лв. – незаплатена цена по договор от 06.04.2010 г. и издадени във връзка с него фактури /съответно индивидуализирани/, ведно със законната лихва от предявяване на иска и за уважаване на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 47 172.38 лв. за периода от 09.09.2012 г. до 09.09.2015 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество за отхвърляне на исковите претенции. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил доводите на дружеството, че сумите по две от фактурите, всъщност съставляват задържана гаранция, за изискуемостта на които има отделни уговорки и чието настъпване не е доказано от ищеца. Поддържат се и възражения във връзка с оформянето на фактурите от купувача, както и с начина на приемане на стоките и материалите по представените по делото приемо-предавателни протоколи и съотносимостта на последните към издадените фактури.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по изрично формулирани въпроси в следния смисъл: „ 1. Относими ли са приемането на доставката и факта на ползване на данъчен кредит към преценката за възникване на изискуемостта на вземането в хипотезата на изрично договорени писмено и двустранно специални условия за възникване на изискуемостта, респ. настъпването на падежа на задължението за плащане; 2. На кои факти и обстоятелства следва да даде приоритет съда – на вторични счетоводни действия по осчетоводяване на процесните фактури и произтичащите от тях счетоводни записвания за заявено право за приспадане на данъчен кредит, или на договорната свобода на страните, изразяваща се в договарянето на специални условия за възникване задължението за плащане. С коя сила следва да се съобрази съда при преценка на въпроса за настъпване изискуемостта на вземането – с установената от закона по чл.20а ЗЗД задължителна сила на договора, който действа със силата на закон или с правоприлагане по аналогия, с извеждането на изводи по презумпция от съдебната практика, регламентираща различни по предмет казуси; 3. Не се ли явява приемането на изработката факт, обуславящ пораждане на задължението за плащане само по отношение на изрично предвидената от закона хипотеза на договор за изработка по чл.266 ЗЗД, а не и по отношение на ненаименован договор за предоставяне на парична гаранция за добро изпълнение и 4. Приложими ли са правилата на договор за изработка към правилата на ненаименован договор за гаранция за добро изпълнение и при липса на регламентация в закона на договора за парична гаранция, не следва ли приоритетно прилагане на договорната воля на страните при разглеждане на отношенията им по повод изпълнението на договор за парична гаранция.
В т. 1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат твърдения за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, поради необсъждане на доводи във въззивната жалба, с позоваване на решения на ВКС – по гр.д. № 6396/2014 г., І г.о. и по т.д. № 1940/2014 г., ІІ т.о. Твърди се и нарушение на материалния закон във връзка с изведения от съда извод за настъпил падеж на задължението за плащане по всяка една от процесните фактури.
В постъпил по делото писмен отговор от ответника по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, се поддържат доводи за частична недопустимост на касационната жалба, с оглед цената на исковете, основани на фактури № 1102/15.09.2010 г. и № 1171/30.12.2010 г. ненадвишаващи 20 000 лева. Оспорва се изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Като неоснователни следва да се преценят възраженията на ответника по касация за частична недопустимост на жалбата, тъй като всички процесни фактури са издадени от ищцовото дружество въз основа на сключен между страните договор от 06.04.2010 г. и не се касае за самостоятелни искови претенции, основани на всяка една от фактурите.
За да постанови атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел от фактическа страна наличието на валиден договор от 06.04.2010 г., с предмет продажба и доставка на стоки и оборудване по Приложение № 1, необходими за изграждане на обект „Пречиствателна станция с довеждащ колектор в [населено място]”, срещу задължение за плащане на цена в общ размер 330 220 лв., с конкретни уговорки за начина на плащане, вкл. и за освобождаване на гаранционни суми, съставляващи 5% от стойността по договора, както и договорености във връзка с приемането на доставките; издаването на процесните пет броя фактури, две от които са изцяло незаплатени, а останалите – само частично.
Исковата претенция е квалифицирана по чл.327, ал.1 ТЗ и е изведен извод за нейната основателност, като е потвърдено осъдителното първоинстанционно решение. Този извод е основан и на приетата и неоспорена счетоводна експертиза, установила двустранно осчетоводяване на процесните фактури, включването им в подадените от [фирма] справки – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, както и включването им в дневниците за покупки. Преценявайки конкретни разпоредби, относими към задълженията на регистрирани по ЗДДС търговци и към правото за приспадане на данъчен кредит, решаващият състав е приел, че действията по осчетоводяване на фактура, отразяваща изпълнението на сключен договор за продажба и упражненото право на приспадане на данъчен кредит от ответното дружество имат правното значение на признание за получаването на стоките. Отделно от това, съдът е изразил становище за доказано приемане на доставените стоки от надлежен представител на ответника, обективирано в приемо-предавателните протоколи, удостоверяващи точно изпълнение на договорните задължения на ищеца. В мотивите към решението е застъпено и евентуално становище, свързано с приложимостта на чл.301 ТЗ и липсата на противопоставяне от страна на ответното дружество, считано от осчетоводяването на фактурите.
Възражението на ответното дружество – въззивник относно вида на посоченото в част от фактурите основание е счетено за преклудирано, тъй като е въведено след приключване на устните състезания пред първата инстанция.
Отхвърлено е като неоснователно и твърдението на въззивника за ненастъпил падеж на вземанията на ищеца, независимо от договорната клауза на чл.4, обвързваща плащането на цената на доставените стоки с плащането от трето лице по договор с въззивника. Констатирано е, че по делото не е представен посочения в отговора на исковата молба договор за изработка, по силата на който е възложено на [фирма] извършването на СМР в процесния обект, във връзка с което са и доставените от ищеца стоки, препятстващо установяване настъпването на падежа, респ. дали и кога е извършено плащане от третото лице.
Независимо от горната констатация, за релевантен за изхода на делото е счетен фактът на деклариране на задълженията пред НАП по реда на ЗДДС и осчетоводяването на данъчните фактури за доставка на стоки. Изразено е разбирането, че длъжникът, вписвайки възникналото за самия него задължение по осъществената доставка, предхождащо е констатирал настъпването на падежа на тези задължения, или не по-късно от датата на деклариране на процесните доставки е извършено плащане от третото лице, съответно е изтекъл предвидения в чл.4 от договора едноседмичен срок за плащане. Падежът на задълженията по съответните фактури е определен именно съобразно декларирането на доставките пред НАП и изтичане на срока по посочената договорна разпоредба.
Предвид решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В първата част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото, попадащ в общия селективен критерий. К. съд не може и не е длъжен да извежда правен въпрос съобразно твърденията и доводите в жалбата, съответно в изложението, тъй като това би съставлявало отклонение от диспозитивното начало в гражданския процес. Непосочването на конкретен правен въпрос, от значение за изхода на спора, съставлява достатъчно основание за отхвърляне на искането за допускане на касация, без задължение за преценка на поддържаната допълнителна предпоставка. В този смисъл е задължителното тълкуване на чл.280, ал.1 ГПК /в приложимата редакция – преди изм. с ДВ бр.86/2017 г./, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което се съобразява от настоящия състав.
Изрично формулираните от касатора въпроси в т.2 от изложението /от № 1 до № 4, вкл./ са изцяло относими към правилността на атакувания съдебен акт, която не може да се преценява в стадия по селекция на жалбите. Всъщност, видно и от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е, че поставянето на тези въпроси е основано на доводи за неправилност на въззивното решение, без отчитане липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Върху разликата между тези основания е акцентирано и в цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване. От друга страна, посочените въпроси са изведени на база твърдения на ответното дружество /сега касатор/ във връзка с изискуемостта на претендираните вземания, които обаче са останали недоказани, предвид представянето на неотносим договор за възлагане на обществена поръчка, с възложител [община], както и на преклудирани възражения във връзка с основанието за плащане – „задържана гаранция” по две от процесните фактури. Видно от съобразителната част към въззивното решение е, че и по същество посочените възражения са отхвърлени като неоснователни.
Обосноваването на въпрос № 3 и въпрос № 4 с това, дали са приложими правилата на договора за изработка, е насочено също към законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивната инстанция, основани и на задължителна съдебна практика – решение по т.д. № 2404/2014 г., І т.о. относно валидността на клауза, обвързваща плащане с плащането от трето лице. Тази съдебна практика е съобразена съответно – „с оглед особеностите на конкретния спор”, което е изрично отразено в мотивите, а освен това и позоваването на цитираното решение не е обусловило самостоятелен правен извод по делото.
Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване е изцяло неоснователно.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 4 990 лв., съобразно приложените към отговора на жалбата списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплатено адвокатско възнаграждение в този размер.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 694 от 27.03.2017 г. по в.т.д. № 461/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав.
ОСЪЖДА „ [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 990 /четири хиляди деветстотин и деветдесет/ лева разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: