О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
гр. София, 18.10.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 10.10., две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №862/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „АГРИХОЛ КОНСУЛТ“ ЕООД – [населено място], обл. Благоевград срещу решение № 238 от 17.11.2017 г. на АС-Варна по в.т.д. №371/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 35/ от 11.04.2017 г., постановено по т.д. № 93/2015 г. на ОС-Силистра, с което отхвърлен искът на касатора срещу В. М. В. за сумата от 240 000 лева, предявен като частичен от общо 440 696 лева-вреди от деликт по чл.145 ТЗ в качеството й на управител на дружеството- ищец в периода:23.03.1999 г. -25.05.2010 г., както и акцесорната претенция за заплащане на лихва-обезщетение за забава за периода от подаване на ИМ /25.05.2015 г. /до окончателното плащане
В касационната жалба се навеждат оплаквания за: нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК/ ред. след изм. в ДВ бр.86/2017 г./ и на очевидна неправилност.
Ответната страна В. М. В. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на КЖ. Претендира разноски пред ВКС .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е в размер над 20 000 лева намира, че касационната жалба в тази част е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови въззивното решение, съдебният състав се е позовал на следното:
Изрично са изложени съображенията на решаващия орган,че следва да се занимава единствено с въведено своевременно и по надлежен ред във въззивната жалба оплакване относно това, дали процесното вземане за вреди от деликт е погасено по давност с изтичането на 5 години от неправомерното и вредоносно поведение на ответницата-управител на дружеството. За да приеме положителен отговор, същият се е позовал на следните приети за установени факти:
Ответницата по иска по чл.145 ТЗ В. М. В. е била съдружник и управител в ищцовото дружество „АГРИХОЛ КОНСУЛТ“ ЕООД до 10.05.2010 г., когато е била освободена и в двете си горни качества с решение на ОС на съдружниците. Дяловете й в дружеството са били продадени с договор с нотариална заверка на подписите , сключен на същата дата. Промяната в персоналния състав на съдружниците е вписана в ТР на 25.05.2010 г.. Претендираните вреди се основават на отказано с РА 2101110579 от 25.11.2011 г. право на данъчен кредит по изплатени суми за неизвършени доставки на ДМА по фактури в размер на 1 200 580 лева.
Самото неправомерното и вредоносно поведение на ответницата-управител на дружеството, изразяващо се в подаване на декларации по ЗДДС за неизвършени доставки, предхожда нейното освобождаване като управител на 10.05.2010 г., когато е била освободена с решение на ОС на съдружниците. Съгласно разпоредбата на чл.115 б.Д ЗЗД от тази дата започва да тече и давностния срок за вземането за управленски деликт срещу управителя, а не от датата на издаване на РА, с който само се констатира самото неправомерно поведение на управителя в периода, когато е изпълнявал тази функция спрямо самото дружество. От друга страна в отношенията между дружеството и управителя решението за освобождаване има действие от датата на вземането му, а не от датата на вписване в ТР, което има действие само за трети лица. Ето защо и след като от 10.05.2010 г. до 25.05.2015 г./ датата на завеждане на ИМ в съда/ е изтекъл срок надвишаващ 5 г., то правото да се иска обезщетение в хипотезата на чл.145 ТЗ е погасено по давност.
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.
Първият въпрос формулиран в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК е, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. Отговорът, който е даден в обжалваното решение, че относно правилността му, съдът следва да се занимава единствено с въведеното своевременно и по надлежен ред във въззивната жалба оплакване, е напълно в съответствие с изведеното по тълкувателен път в задължителната практика на ВКС понятие за ограничен въззив в ТР 1/13 на ВКС, ОСГТК, което допуска изключение единствено при допуснато нарушение от страна на съда на материалноправна норма с императивен характер.
Отговорът на горния въпрос обосновава и липсата на качеството обуславящ изхода на спора на втория въпрос: за това, как се отразява на теченето на давностния срок фактът на смъртта на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество, доколкото подобни доводи и съответни оплаквания за незаконосъобразност, не са навеждани в първоначалната бланкетна въззивна жалба, а са изложени едва в подадената след срока за въззивно обжалване допълнителна молба.
Такова качество липсва и на третия въпрос в изложението, дали решенията на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК в ред. преди тази в ДВ бр.86/2017 г., имат задължителен за съдилищата характер, ако въззивното решение е постановено вече след влизането на новата редакция, която не им признава качеството на задължителна практика. Този въпрос няма никакво значение за изхода на спора, тъй като съдът се произнася въз основа на закона и своето вътрешно убеждение и отчитайки установените обстоятелства по делото. Отделен е въпросът, че макар и косвено, отговор е даден в ясната разпоредба на пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК/ДВ бр.86/27.10.2017 г., поради което и няма как да е налице основанието по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
В искането за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК/ред.ДВ бр.86/2017 г./. За да е налице обаче очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая наличието на такъв недостатък, нито се обосновава в КЖ, нито обективно е налице.
По изложените съображения, съдът счита, че липсва основание по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК/ред.ДВ бр.86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
В полза на ответника не следва да се присъждат разноски, направени в настоящата инстанция, доколкото липсват доказателства за такива.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 238 от 17.11.2017 г. на АС-Варна по в.т.д. №371/2017 г..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.