О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 638
Гр. София, 06.12.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 1874/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ОБЩИНА М., чрез процесуалния й пълномощник адв. П., против определение № 1731/18.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 2386/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд. С него е отменено определение от 19.01.2016 г. по гр.д.№ 7873/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, 2 състав в частта, в която МРРБ е осъдено да заплати на ОБЩИНА М. сумата 58 508.48 лв. разноски по делото, на основание чл.78 ал.2 ГПК, като искането на общината в горния смисъл е било оставено без уважение.
В частната жалба се излагат оплаквания, че определението е неправилно – необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, поради което се претендира същото да бъде отменено и да бъде оставено в сила първоинстанционното определение, ведно с присъждане на разноските на настоящата инстанция.
Доводите на жалбоподателя са, че като ищец, предявил отрицателен установителен иск, е направил отказ от същия, след като в хода на производството ответникът го уведомил за отпадане на оспорваното задължение, респективно – на правния интерес от водене на иска. Твърди се, че се касае до нововъзникнали обстоятелства, които не могат да се вменят във вина на ищеца, като същевременно към момента на завеждане на делото поведението на ответника е давало основание за предявяване на иска, поради което следва да се приложи правилото на чл.78 ал.2 ГПК и той да носи отговорност за сторените от ищеца съдебно-деловодни разноски.
Като значими по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за постановяване на обжалвания съдебен акт жалбоподателят формулира следните въпроси: 1. Само при решаване на спора по същество ли намира приложение разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК или въпросът за изследване поведението на ответника във връзка с отговорността му за разноските може да бъде преценяван и в хипотезата на чл.233 ГПК при отказ от иска; 2. Следва ли да има яснота по основателността на предявения иск, за да се направи преценка, дали с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото; 3. Налице ли е празнота в правото по отношение отговорността на ответника по чл.78 ал.2 ГПК в хипотеза, при която след предявяване на иска той не поддържа тезата си за съществуване на оспореното от ищеца право и ако е така, допустимо ли е и следва ли да се приложи нормата на чл.78 ал.2 ГПК; 4. Представлява ли промяна в позицията на ответника, ако първоначално оспорва предявения иск като неоснователен, а след това недвусмислено заявява, че спорната сума не се дължи от ищеца и се отказва от предприетите действия по принудително изпълнение; 5. Ако ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на делото и след това е променил позицията си, което е станало причина ищецът да направи отказ от предявения иск, има ли значение каква е причината, довела до промяна на позицията му и как ще бъде решен въпросът за разноските, сторени от ищеца в този случай; 6. В случай, че има наложена финансова корекция и предприети действия за принудително събиране на сумата от ответника спрямо ищеца, следва ли да има яснота по предявения иск, за да се направи преценка дали с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, с оглед претенцията на ищеца за присъждане на деловодни разноски. По първите три въпроса жалбоподателят поддържа, че е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, а по вторите три – хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението.
Насрещната страна – Министерство на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител гл. ю.к. Т., изразява становище, че жалбата не отговаря на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Поддържа, че спорът между страните относно исковата сума е отпаднал не с оглед поведението на ответника, а в резултат на протоколно решение № 54/22.12.2014 г. на МС, с което е определено сумата, дължима от общината, да бъде за сметка на държавния бюджет /платима по реда на чл.63 от Закона за публичните финанси/. Тези действия не могат да се приравнят на признание за основателност на предявения отрицателен установителен иск за недължимост на сумата.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е взел предвид, че делото е образувано по искова молба на ОБЩИНА М. против МРРБ за установяване недължимост на сума в размер на 760 711.92 лв. – наложена финансова корекция в размер на 25 % от разходите по договор № BG161PO001/3.1-03/22010/021-S-108-9, сключен в изпълнение на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по ОП „Регионално развитие” /2007-2013/, като с писмо от 09.10.2014 г. ответникът МРРБ е отправил искане към ЦУ на НАП за отпочване на процедура по принудително събиране на посочената сума от ищеца. В хода на делото МРРБ заявява, че правният интерес на ищеца от отрицателния установителен иск е отпаднал, като с оглед новонастъпили обстоятелства, заплащането на исковата сума вече не се претендира от него. Ищецът е депозирал молба, съдържаща отказ от иска. Съдът е прекратил производството по делото, на основание чл.233 ГПК, и е присъдил в полза на общината сторените разноски в размер на 58 508.48 лв., с оглед предприето поведение на ответника в хода на процеса, довело до отпадане на правния интерес на ищеца от установяване недължимостта на финансовата корекция.
От правна страна въззивният съд е приел, че в този случай липсва празнота в правото, за да се търси аналогия с чл.78 ал.2 ГПК, приложим при решаване на спора по същество. Според тази норма, само при постановяване на акт по същество може да се преценява, дали ответникът е дал повод за завеждане на делото и дали е признал иска. Във всички останали хипотези, вкл. в тази на чл.233 ГПК при отказ от иска поради отпадане на правния интерес, касаещ допустимостта на производството, ищецът е единствено отговорна страна за висящността на спора. На етапа и на основанието, на което делото е приключило, съдът не е имал право да преценява дали ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото няма яснота относно основателността на предявения иск. Освен това, още с отговора на исковата молба, ответникът е възразил по допустимостта на иска, с оглед новонастъпило обстоятелство – акт на трето за спора лице – МС на РБ, в този смисъл и няма промяна в становището на МРРБ в хода на процеса, както е неправилно е приел първоинстанционният съд.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение не следва да се допуска до касация, по следните съображения:
Формулираните от жалбоподателя правни въпроси обобщено се свеждат до това: Следва ли в хипотеза на отказ от иска, изцяло обусловен от промененото поведение на ответника, с което искът се признава, на ищеца да се присъдят сторените разноски в процеса при прекратяване на производството по делото, както и в подобен случай поведението на ответника има ли значение, или то е релевантно единствено в хипотезата на чл.78 ал.2 ГПК – когато искът е основателен и съдът го уважава. Поставените въпроси, макар и част от предмета на спора, по който въззивният съд се е произнесъл, не са единствено обуславящи за неговия изход. Независимо от изводите в обжалваното определение, че само при постановяване на акт по същество може да се преценява, дали ответникът е дал повод за завеждане на делото и дали е признал иска, съобразно чл.78 ал.2 ГПК, която норма не може да се прилага по аналогия, съдът е приел, че в конкретния случай не е налице и промяна в процесуалното или извънпроцесуално поведение на ответника. Съдът е възприел тезата на ответната страна, че отпадането на задължението на ищеца за заплащането на финансовата корекция се дължи на поведението на трето за спора лице, а именно МС на РБ, който със свое решение след предявяване на иска е постановил дължимата финансова корекция да бъде за сметка на държавния бюджет. С оглед изложеното, формулираните правни въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, така, както е изяснен с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 – да са включени в предмета на спора и да са обусловили решаващата воля на съда, доколкото, наред с така направеното тълкуване на чл.78 ал.2 и ал.4 ГПК, е счетено, че липсва поведение на ответника след завеждане на делото, което да е в причинна връзка с направения отказ от иска.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1731/18.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 2386/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: