О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
Гр. София, 10.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 05.12.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 1793/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Стара Загора, чрез процесуален пълномощник, против решение № 96 от 21.03.2018 г., постановено по в. т. д. № 30/2018 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, II състав, В ЧАСТТА, с която е отменено решение № 180 от 02.06.2017 г., постановено по т. д. № 180/2014 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора и е постановено друго по съществото на спора, с което е отхвърлен предявеният от касатора установителен иск по чл.422 ГПК срещу „Къща на спорта“ ООД за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 58 787.76 лева – главница, представляваща неплатен наем за периода: м. юни 2013 – 09.09.2014 г., както и на вземане от 14 025.16 лева – неустойка, изчислена по реда и условията на чл.4 от договор 956 от 08.05.2008 г. за наем на недвижим имот и анекс № 579/12.03.2012 г., за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение № 1556 от 07.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2500/2016 г. на Районен съд Стара Загора; и В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за разликата над 58 787.76 лева до предявения размер от 111 834.30 лева – главница и за разликата над 14 025.16 лева до размера от 43 025.17 лева – неустойка, като е общината осъдена да заплати разноски в размер на 8 905.26 лева.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение страда от материалноправна незаконосъобразност и също така е необосновано, за което се развиват подробни съображения. Поддържа се от касатора, че въззивниият съд е формирал решаващата си воля въз основа на неправилния извод, че наемният договор от 08.05.2008 г. е сключен при липса на съгласие и следователно е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Твърди се, че правилото на чл. 14, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗОС е неприложимо в случаите на приемане на решение за управление на имот, по отношение на който е налице съсобственост между общината и трето лице и общината притежава миноритарен дял от правото на собственост. Този извод следва от систематичното тълкуване на правилото на чл. 14, ал. 1 от ЗОС и правилото на чл. 14, ал. 7 от ЗОС, в което законодателят изрично е предвидил възможността части от имоти — публична общинска собственост да бъдат обект на наемно правоотношение. Изрично съответно правило по отношение на действията на управление на свободни нежилищни имоти – частна общинска собственост, законодателят не е приел. Решението не се основава на събраните по делото доказателства, установяващи действителното фактическо положение, вкл. и поради неправилно приложение на материалния закон, доколкото не са съобразени приложимите норми при управление на съсобствени вещи. Моли се решението да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго по съществото на спора, с което исковите претенции да бъдат уважени, с присъждане на сторените разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е поставен следният въпрос: Следва ли да се приеме, че в случаите на обикновена съсобственост върху сграда, в която общината притежава по-малко от половината от общата вещ е неприложимо правилото на чл.32, ал.1 ЗС, а съсобственикът – частноправен субект всякога е обвързан от съответно решение на общински съвет и административна процедура относно сключването на договори за наем? По този въпрос касаторът се позовава на допълнителното селективно основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, чрез цитиране на съдържанието на правната норма.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор с срока по чл.287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок за обжалване, против подлежащ на касация въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да бъде ясно формулиран и да има значение за изхода по делото – да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата правна воля на съда, както и да касае тълкуването и приложението на общовалидна правна норма, а не обосноваността и правилността на конкретния съдебен акт, с оглед фактите по делото. При наличие на надлежно формулиран правен въпрос, подлежат на изследване допълнителните предпоставки за достъп до касация, релевирани от касатора, които следва да бъдат съответно доказани.
Видно от съдържанието на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, формулираният от касатора въпрос не удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е приел, че исковете са неоснователни, защото претендираните от общината вземания произтичат от договор за наем, който е нищожен поради противоречие със закона /при липса на проведена процедура по реда на чл.14, ал.2 ЗОС/, като не е било спорно между страните, че договорът за наем е сключен, без да е провеждана тръжна процедура или конкурс, а наемната цена не е определена от общинския съвет. Съдът е приел, че предмет на договора за наем с Община Стара Загора е общински нежилищен недвижим имот – частна общинска собственост, представляващ първи и втори етаж със застроена площ от 96 кв.м., целият трети етаж със застроена площ от 366 кв.м. от триетажна масивна сграда в гр. Стара Загора ул. „Цар Калоян” 50, както и сутерен под ниво кота 0 със застроена площ от 96 кв.м. в същата сграда, като съгласно описанието в договора се касае до конкретно определен и индивидуализиран имот, отговарящ на имота, описан в акт за частна общинска собственост № 00189/1998 г. Имотът в същата сграда – предмет на втори договор за наем с ответника от същата дата и при еднакви условия, принадлежи на С. „Организация на евреите в България Ш.“, конституирано по делото като трето лице – помагач. При тези факти съдът е счел, че наемните договори са сключени относно самостоятелни обекти в обща сграда, които не са в режим на съсобственост, тъй като няма пречка етажи и части от етажи да принадлежат на различни собственици, вкл. и на общината, като този случай управлението на имотите – общинска собственост се извършва по реда на чл.14, ал.2 ЗОС.
При така приетото в обжалваното решение се налага изводът, че формулираният по делото правен въпрос не е обусловил решаващата воля на съда за изхода от спора. Въпросът е базиран на твърдения относно факти, които не са били възприети от съдебния състав, а именно, че общината е отдала под наем ид. части от съсобствен имот. При липса на предвидената в чл.32 ал.1 ЗС обикновена съсобственост, приложението на цитираната норма при сключване на договор за наем от общината относно имот, съсобствен между нея и трето лице, е ирелевантно за преценката относно действителността на процесния наемен договор.
С оглед този резултат от предприетото касационно обжалване, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените за защитата му разноски, доказани в размер на 3 470 лв. и представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 96 от 21.03.2018 г., постановено по в. т. д. № 30/2018 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, II състав.
ОСЪЖДА Община Стара Загора да заплати на „Къща на спорта“ ЕООД сумата от 3 470 лева – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: