О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
София, 22.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 216/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Литоинвест“ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1913 от 19.07.2018 г. по т.д. № 4497/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 170 от 24.01.2017 г. по т.д. № 4598/2013 г.на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав, в частта за отхвърляне на предявените от дружеството касатор, при условията на обективно евентуално и пасивно субективно съединяване срещу Столична община и „Софийска вода“ АД, искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 200 000 лв. – стойност на изградени магистрален водопровод от 361 линейни метра по ул.“664“, [улица], ул.“665“, [улица]и външен канал, ведно със законната лихва от исковата молба.
Касаторът поддържа оплаквания за материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди, че във връзка с изграждане на съоръженията, дружеството е предприело действия за уреждане на отношенията си с ответниците, но последните са изтъкнали, че съоръженията са свързани само с временна връзка с останалата градска мрежа, а липсва канализационен колектор. Такъв колектор е изграден едва през 2013 г. и от тогава изградените от ищцовото дружество съоръжения са станали неразделна част от ВиК мрежата на [населено място], от който момент следва да тече давностният срок за предявяване на исковите претенции. Сочи се, че окончателното привеждане в експлоатационна годност на по-рано изградените съоръжения е извършено с подвключването им към градската мрежа и едва след 2013 г. процесните съоръжения са били включени в баланса на Столична община и на „Софийска вода“ АД.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател твърди, че правният спор е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като са формулирани следните въпроси: 1. Към кой момент възниква правото на инвеститора, изградил за своя сметка ВиК мрежа, да търси връщане на вложените от него средства от съответната община; 2. Към кой момент ВиК мрежа, изградена със средства на инвеститор, придобива качеството на публична общинска собственост и какво е значението на приемането на такова изградено трасе от съответната община по законоустановения ред и 3. Ако е изградена ВиК мрежа от инвеститор, но същата не е включена и не съставлява част от общата ВиК мрежа на града, следва ли да бъде изчакано подвключването й и официалното й сливане с общата мрежа на града, за да може инвеститорът да търси възстановяване на платените от него разноски.
По поддържаното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос, нито е обоснована допълнителната предпоставка с посочване на практика на ВКС.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото са постъпили писмени отговори от ответниците по касация, с които се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е депозирана от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима.
При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е съобразил обхвата на въззивна проверка на първоинстанционното решение, а именно за отхвърляне на исковете до размер на 200 000 лв., която сума е определена с оглед оттеглянето на въззивната жалба за разликата над 240 000 лв. до пълния размер на исковете – 1 006 197.70 лв. и последващото надлежно оттегляне на исковете за разликата над 200 000 лв.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният състав е възприел установеното от първата инстанция от фактическа страна и при съобразяване на допуснатата в производството пред САС комплексна експертиза, прецизирана в техническата част при приемането й, е извел категоричен извод за доказаност на твърденията на ищеца, че именно той е изградил, със собствени средства, процесните съоръжения. Последните, с оглед естеството и предназначението им, от момента на изграждането са станали публична общинска собственост и извършването им от ищеца /сега касатор/ е довело до обогатяване на Столична община със стойността им, без основание и за сметка на ищеца.
Исковите претенции срещу ответника „Софийска вода“ АД са приети за неоснователни, т.к. това дружество е само ползвател на публичните активи на водоснабдителната и канализационна системи на [населено място] /част от която са и процесните ВиК съоръжения/, по силата на представения по делото договор за концесия от 23.12.1999 г., с допълнителни споразумения към него.
Въззивният съд подробно е мотивирал своя правен извод за основателност на главния иск по чл.59 ЗЗД, предявен срещу Столична община и неговата доказаност до размер от 99 761.69 деноминирани лева. Приел е обаче, че правото на иск на ищеца за така установената и принципно дължима му се от Столична община сума, е погасено по давност. За да приеме за основателно надлежно релевираното от Столична община възражение за погасяване по давност, САС е съобразил, че обогатяването на общината е настъпило с фактическото изграждане и завършване на съоръженията, описани в издаденото на 23.12.1997 г. разрешение за ползване на изградената от ищцовото дружество сграда, и тези съоръжения са действащи от същия момент, макар и чрез изградена от ищеца временна връзка с ВиК мрежата на града. За неоснователни са счетени доводите на ищеца, че разрешението за ползване е само за сградата, както и, че стойността на съоръженията е дължима след изграждане на магистрален канализационен колектор на [улица]през 2013 г. и свързването на изграденото от ищеца с постоянна връзка с ВиК мрежата на града. В тази насока постановилият решението съдебен състав е съобразил не само съдържанието на издаденото в края на 1997 г. разрешение за ползване, но и категоричното становище на техническите експертизи. Прието е още, че неприемането на процесните съоръжения с акт обр.16 е ирелевантно за възникване на претендираното вземане и за неговата изискуемост.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси, по които се поддържа допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /макар и част от тях – № 2 и № 3, да са фактологично обусловени/, най-общо са релевантни към обуславящ за изхода на делото въпрос – за началото на давността за вземания за неоснователно обогатяване по общия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД. Според задължителните указания в т.7 от ППВС № 1/1979 г., в случаите на чл.59, ал.1 ЗЗД погасителната давност за произтичащо от неоснователно обогатяване вземане започва да тече от деня на получаване на престацията. В мотивите към този акт на нормативно тълкуване е посочено, че при фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД началото на петгодишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД е от деня на получаване на престацията от неоснователно обогатилото се лице, тъй като неоснователността на преминаването на блага от имуществото на обеднелия в имуществото на обогатилия се съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. Постановките в т.7 от ППВС №1/1979 г. са съобразявани и в постановени по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./ съдебни актове, на част от които се е позовал САС /възприемайки изцяло становището на първата инстанция по възражението за изтекла погасителна давност/, както и в решения на ВКС, цитирани в депозиран от „Софийска вода“ АД отговор на касационната жалба. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика, като е приел, че погасителната давност по чл.110 ЗЗД за претендираното срещу Столична община вземане, основано на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД, е започнала да тече от момента, в който е приключено изграждането на процесните съоръжения /канализация и водопровод/ и общината се е обогатила неоснователно със стойността им.
Що се касае до отнасянето на началния момент на давността към 23.12.1997 г., а не към поддържания от дружеството – касатор момент – 2013 г., то е в резултат на изведен от въззивния съд фактически извод, че процесните съоръжения са окончателно изградени и е започнала тяхната експлоатация именно от 23.12.1997 год. Както бе посочено и по-горе, този извод е основан не само на релевантните писмени доказателства, но и на категоричните становища на експертите. Съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, изводите на въззивния съд, които касаят възприемането на фактическата обстановка по спора, са от значение за правилността на въззивното решение и свързаните с нея въпроси не съставляват правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в изложението не се сочи практика на ВКС /дори и при възприемане, че посочената предпоставка, наред с т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, се твърди по изрично формулираните въпроси/.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При обосноваване на това самостоятелно основание за достъп до касация, търговското дружество – касатор поддържа доводи за процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното въззивно решение.
Съгласно практиката на ВКС, Търговска колегия, очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от особено тежък порок и който може да бъде констатиран от самия акт, без необходимост от извършване на същинска касационна проверка. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма, или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, но не и когато необосноваността произтича от необсъждане на доказателства и доводи на страните. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно.
При този изход на делото, на ответника по касация „Софийска вода“ АД следва да се присъдят разноски в размер на 6 571.58 лв., доказани с приложените към отговора на жалбата писмени доказателства. Ответникът по касация Столична община не е установил претендираното с отговора по чл.287, ал.1 ГПК вземане за разноски за настоящото производство.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1913 от 19.07.2018 г. по т.д. № 4497/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА „Литоинвест“ АД да заплати на „Софийска вода“ АД сумата 6 571.58 /шест хиляди петстотин седемдесет и един лева и петдесет и осем стотинки/ лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: