О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 403
София, 19.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 1021/2017 година
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби, подадени от: [фирма]/н/, представлявано от синдика Е. Т., чрез процесуалния си пълномощник, и от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 4193 от 16.12.2016 г. по ч.гр.д. № 5125/2016 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено протоколно определение от 28.06.2016 г. на Окръжен съд – Кюстендил за прекратяване на производството по т.д. № 31/2014 г. поради недопустимост на исковите претенции.
В частните касационни жалби се поддържат доводи за неправилност на определението, тъй като исковете по чл.646 – 647 ТЗ, респ. чл.135 от ЗЗД не съставляват изчерпателно изброен набор от искове за попълване на масата на несъстоятелността. Твърди се, че исканата ревандикация на подробно изброените недвижими имоти е основана на нищожност на придобивното основание, поради неспазване на чл.8, ал.2, т.2 от ЗОЗ, обуславящо нищожност и на последващия /актуален владелец/. Освен това, се поддържа, че предявеният иск за попълване на масата на несъстоятелността е самостоятелен и е извън неизчерпателно посочените в ТЗ отменителни искове, тъй като наведените фактически обстоятелства в исковата молба не съвпадат с възможните фактически състави на отменителните искове по чл.647 ТЗ. В конкретния случай [фирма]/н./ твърди, че ответното дружество [фирма] не е станало собственик на имотите след поредица от транслативни сделки, защото първоначалният прехвърлител на процесното имущество [фирма] не е придобил право на собственост, като липсва нормативно ограничение за доказване на твърдяната нищожност в производството по предявения ревандикационен иск, доколкото нищожността произтича от твърдяно противоречие с чл.8, ал.2, т.2 ЗОЗ, а не от разпоредбите на чл.645, чл.646 и/или чл.647 ТЗ, съответно чл.135 ЗЗД. Претендира се касиране на атакуваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към частната касационна жалба на [фирма]/н./ са формулирани следните въпроси: „1. Съществуващата задължителна съдебна практика, която приема, че исковете по чл.108 ЗС, свързани с дружества в производство по несъстоятелност, поначало са обусловени от исковете по чл.646 – 647 ТЗ, респ. чл.135 ЗЗД, визира ли всички възможни хипотези на предявени ревандикационни искове с оглед въведено основание за недействителност на последващата придобивна сделка, увреждаща масата на несъстоятелносттта, или визира единствено онази група искове по чл.108 ЗС, при които основанието за недействителност на придобивната сделка, увреждаща масата на несъстоятелността са само изброените в чл.646 – 647 ТЗ, респ. чл.135 ЗЗД обстоятелства /като основания за недействителност/. Съществува ли връзка на обусловеност, при която „отм.искове” обуславят всички възможни ревандикационни искове, в това число и тези, основаващи се на твърдяна недействителност извън фактите и обстоятелствата /вкл. действия/ по отменителните искове – например чл.26 ЗЗД и 2. Групата на т.нар. „отменителни искове”, включваща исковете по чл.646 – 647, респ. чл.135 от ЗЗД, съставляват ли единствено възможните искове за попълване на масата на несъстоятелността или е възможно предявяване на други искове, в това число искове по чл.108 ЗС, но въвеждащи като основание за недействителност на придобивната сделка, увреждаща масата на несъстоятелността, други обстоятелства – например: чл.26 ЗЗД, и като негова конкретна разновидност в разглежданата хипотеза – нарушаване на императивното правило на чл.8, ал.2, т.2 от Закона за особените залози.” Поддържа се допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид празнота в съдебната практика, която подлежи на допълване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба на [фирма] са формулирани следните въпроси: 1.” Предвижда ли чл.658, ал.1, т.7 ТЗ ограничения пред правото на синдика да предявява от името на длъжника искове по чл.108 ЗС; 2. Допустимо ли е самостоятелно предявяване на осъдителния ревандикационен иск по чл. 108 ЗС за връщане на имущество в масата на несъстоятелността, когато правното основание на този иск произтича от фактически обстоятелства, които не са обусловени от хипотезите по чл.645, чл.646, чл.647 и чл.135 ЗЗД; 3. Съществува ли правен интерес за дружество в несъстоятелност да предяви осъдителния ревандикационен иск по чл.108 ЗС за връщане на имущество в масата на несъстоятелността и извън случаите на предявяване на искове по чл.645, чл. 646 и/или чл.647 ТЗ, съответно чл.135 ЗЗД”. Поддържа се допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове на ВКС: решение по гр.д. № 3903/2014 г., І г.о., решение по гр.д. № 6916/2013 г., І г.о., решение по гр.д. № 815/2012 г., І г.о., решение по гр.д. № 75/2012 г., І г.о.; решение по т.д. № 829/2010 г., І т.о. и решение по гр.д. № 4130/2015 г., ІІ г.о., решение по т.д. № 672/2008 г., ІІ т.о. и решение по т.д. № 39/2009 г., І т.о. Освен това се твърди и, че формулираните правни въпроси обуславят допускане до обжалване на процесното определение и поради значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като е необходимо изясняването на смисъла на правилото на чл.658, ал.1, т.7 ТЗ, а от друга страна, решаването на посочените три въпроса ще преодолее риска от неточно прилагане на чл.649, ал.2 ТЗ.
В постъпилите по реда на чл.276, ал.1 ГПК отговори на частните касационни жалби, подадени от [фирма], ЕИК[ЕИК] и от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез техните процесуални пълномощници, се оспорва искането за допускане на касационно обжалване. По същество се поддържат доводи за правилност на въззивното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частните касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото поради недопустимост, въззивният съдебен състав е възприел крайният извод за липса на правен интерес от обуславящия ревандикационен иск, независимо от невъзприемане на мотивите на Окръжен съд – Кюстендил, основани на : предприетото пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ от страна на първоначалния заложен кредитор – [фирма], при съобразяване на разпоредбите на чл.43, ал.1 ЗОЗ и чл. 32 ЗОЗ, както и на обстоятелството, че след като банката – кредитор е избрала извънсъдебния начин на удовлетворение по ЗОЗ, то процесните имоти не се намират в масата на несъстоятелността.
Решаващият състав на Апелативен съд – София, съобразявайки конкретните фактически твърдения в исковата молба и предвид разпоредбата на чл.649, ал.2 ТЗ е приел, че в случая предявеният главен иск – ревандикационният – за връщане на имущество в масата на несъстоятелността следва да се съедини с някой/или някои/ от исковете по чл.645, чл.646, чл.647 ТЗ, евентуално чл.135 ЗЗД /а не самостоятелно/, защото предявяването му се обуславя от съдбата на предходно сключените сделки, респ. извършените действия, като договор за цесия, продажба на имоти, учредяване на особен залог на търговско предприятие, продажба по ЗОЗ, апорт. Този извод е основан и на разпоредбата на чл.649, ал.1 ТЗ, с оглед естеството на твърденията в исковата молба. Прието е, че в случая липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 108 ЗС, а такъв би бил налице само при предявяване на иск или искове по чл.646 и/или чл.647 ТЗ, респ. чл.135 ЗЗД, при което претенцията по чл.108 ЗС би могла да се съедини с тях или да се предяви впоследствие, след уважаване на съответния отменителен иск. Такива искове обаче не се твърди да са предявявани и липсват данни по делото за реализиране на защита по предвидения в ТЗ ред.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Формулираните от частните касатори правни въпроси в частта им относно процесуалната възможност за дружеството – длъжник, представлявано от синдика, да предяви самостоятелно ревандикационен иск за връщане на имущество в масата на несъстоятелността и извън случаите на предявяване на искове по чл.645, чл.646 и/или чл.647 ТЗ, съответно чл.135 от ЗЗД и доколко групата на отменителните искове по чл.646 – 647, респ. чл.135 ЗЗД съставляват единствено възможните искове за попълване на масата на несъстоятелността, или е възможно предявяване и на други искове, в т.ч. и на искове по чл.108 ЗС, не попадат в обхвата на основния селективен критерий. Видно от обективираното в мотивите към въззивното определение е, че съдебният състав на Апелативен съд – София не е извел правен извод в насоката, в която са формулирани посочените въпроси. Решаващият съд не е застъпил становище за принципна недопустимост от предявяване на самостоятелен осъдителен иск по чл.108 ЗС за попълване на масата на несъстоятелността. Изводът за недопустимост на ревандикационния иск е направен с оглед на конкретните фактически твърдения в исковата молба, въз основа на които съдът е приел, че е следвало да се предявят някой/ или някои от исковете по чл. 645, чл.646 и чл.647 ТЗ, евентуално чл.135 от ЗЗД по отношение на сключените сделки, респ. действия – продажба на процесните имоти / прехвърляне на собственост срещу дълг/, учредявяне на особен залог на търговското предприятие, продажба по ЗОЗ, апорт и едва с оглед изхода по този/ тези искове, да се предяви и обусловения иск по чл.108 ЗС. Именно въз основа на това становище и липсата на данни, както и на твърдения да са предявявани такива искове в рамките на предвидените преклузивни срокове по ТЗ, решаващият въззивен състав е приел за недопустим, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – правен интерес от самостоятелно предявяване на осъдителния ревандикационен иск. Изразеното разбиране относно възникването на субективното право за предявяване на обусловен осъдителен иск за попълване на масата на несъстоятелността / чл.649, ал.2 ТЗ/ и надлежното му упражняване, е в съответствие с практиката на ВКС – така например, решение по т.д. № 3707/2013 г. , І т.о. и на множеството решения, цитирани в мотивите към него.
Що се отнася до поставените от частните касатори въпроси в частта им относно фактическите обстоятелства, от които произтича правното основание на предявения иск, които не са обусловени от хипотезите по чл.645, чл.646, чл.647 и чл.135 ЗЗД, то следва да се приеме, че те са основани на твърдения, които очевидно не са възприети от въззивния съд. Това ги прави съотносими към правилността на изводите на съда. Относно невъзможността да се преценява правилността на атакувания съдебен акт в производството по селектиране на жалбите, както и за липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране, са налице задължителни за съдилищата указания, дадени в акт на нормативно тълкуване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които настоящият състав съобразява.
В атакуваното определение липсва произнасяне и по въпроса дали в чл.658, ал.1, т.7 ТЗ са предвидени ограничения пред правото на синдика да предявява от името на длъжника искове по чл.108 ЗС, поради което той не отговаря на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не се дължи произнасяне по поддържаните допълнителни предпоставки.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 4193 от 16.12.2016 г. по ч.гр.д. № 5125/2016 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: