6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
София, 06.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 513/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Еко Агро Дар“ ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 331 от 27.11.2018 г. по в.т.д. № 541/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 135 от 05.06.2018 г. по т.д. № 148/2017 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С първоинстанционното решение са отменени приетите на 14.08.2017 г. решения на Общо събрание на съдружниците за: изключване на съдружника В. И. С. на основание чл.126, ал.3, т.1 и т.3 ТЗ; намаляване на капитала със 717 лв. и увеличаване на същия със 718 лв.; прекратяване правомощията на управителя В. С. и неосвобождаването й от отговорност, както и решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ; избор на нови управители; изменение на дружествения договор и продължаване на процедурата за участие на дружеството в проект по мярка 4.1. пред ДФ Земеделие.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Изразено е несъгласие с изводите на решаващия съд, че посочените в протокола на ОСС от 14.08.2017 г. нарушения / с изключение на първото от тях – „отказ на С. да присъства на срещи с останалите съдружници, както и да присъства на ОСС“/ С. би могла да извърши само в качеството й на управител на дружеството, а предвидената в чл.145 ТЗ имуществена отговорност на управителя не обхваща и посочената в чл.126, ал.3 ТЗ възможност за изключване на управителя като съдружник. Касационният жалбоподател сочи, че въззивният състав не се е произнесъл по оплакванията в сезиращата го жалба и не е извършил преценка на доказателствата по делото, установяващи отразените в протокола на ОСС нарушения на ищцата.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „ Съответства ли на материалния закон изводът на съда, че задълженията на съдружника да участва в управлението на дружеството се осъществява не чрез функциите на управителя, а чрез работата на общото събрание и затова ако съдружникът е и управител, отговорност за своето лошо управление такъв съдружник може да носи само при условията на чл.145 ТЗ, но не и по чл.126, ал.3, т.2 и т.3 ТЗ, в контекста на правната характеристика на дружеството с ограничена отговорност и може ли да се тълкуват разделно действията на съдружника – управител против интересите на дружеството“; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички пороци на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба, при условие, че препраща към мотивите на първоинстанционния съд, по реда на чл.272 ГПК. Касационният жалбоподател твърди, че атакуваното решение /по първия въпрос/ е постановено в противоречие с практика на ВКС – решение по т.д. № 683/2006 г. и с правната доктрина и пререшаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По процесуалноправния въпрос се твърди допуснато от АС-Пловдив отклонение от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и от множество решения на ВКС, приложени към изложението.
Ответницата по касация не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
При постановяване на атакуваното въззивно решение съставът на Апелативен съд – Пловдив е извършил преценка на посочените в протокола на ОСС от 14.08.2017 г. основания за изключване на ищцата като съдружник, а именно: финансови злоупотреби със средства на дружеството и неспазване на разпоредби на дружествения договор относими към сключването на договори; задължаване на дружеството и заплащане на суми по договори на стойност над 15 000 лв., без предварително писмено съгласие на останалите съдружници; отказ на В. С. да предостави намиращи се при нея документи, водещ до загуби за дружеството и невъзможност да се кандидатира за получаване на субсидии; отказ на същия съдружник да присъства на срещи с останалите съдружници и да присъства на заседания на ОСС; подаване на заявление от 23.05.2017 г. до ДФ „Земеделие“ за прекратяване на процедурата по предходно направено от дружеството искане за подпомагане, с представяне на неистински протокол от ОСС.
Преценявайки всяко едно от основанията за изключване на ищцата като съдружник, с оглед доказателствата по делото и при прилагане на процесуалната възможност по чл.272 ГПК, въззивният състав е извел следните изводи:
По отношение на формулираното в протокола на ОСС от 14.08.2017 г. нарушение на съдружника С., изразяващо се в „отказ да присъства на срещи с останалите съдружници, както и да присъства на заседания на ОСС“ е прието, че липсват доказателства това нарушение да е довело до неблагоприятни за дружеството последици, поради което не е възможно това твърдяно нарушение по чл.124, пр.2 и 3 ТЗ да послужи като основание по чл.126, ал.3, т.1 или т.3 ТЗ за изключване на съдружника.
За всички останали нарушения на ищцата, посочени като основания за изключването й като съдружник, решаващият съд е изложил подробни правни съображения относно: задължението на съдружника да участва в управлението на дружеството по см. на чл.124, пр.2 ТЗ; разграничаване на действията на съдружника при упражняване на функциите на управител на дружеството и отговорността му за лошо управление, която се реализира по реда на чл.145 ТЗ; обхватът на имуществена отговорност на управителя, извън който е предвидената в чл.126, ал.3 ТЗ възможност за изключване на управителя като съдружник; невъзможността действията на управителя да бъдат и отделно основание за изключването му като съдружник. Въз основа на тях е формиран краен извод, че изключването на съдружник по чл.126, ал.3 ТЗ е възможно само при неизпълнение на задълженията му по чл.124 ТЗ и за дейността му като съдружник, но не и като непредвидено в закона допълнение към имуществената отговорност на управителя по чл.145 ТЗ, при отчитане и на създадена в този см. практика на ВКС – решение по т.д. № 472/2009 г. и решение по т.д. № 665/2012 г. на второ т.о.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение приема, че не са налице поддържаните от дружеството касатор основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
Начинът, по който е формулиран материалноправният въпрос, сочи на пряката му относимост към поддържаните в жалбата касационни основания – нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение. Дори и да бъде конкретизиран този въпрос /съобразно правомощията на ВКС по т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, а именно – относно приложението на чл.126, ал.3, т.3 ТЗ когато съдружникът е и управител, по него е създадена практика на ВКС, цитирана и от въззивния съд, съобразена при постановяване на атакувания съдебен акт. Преценката за това, дали конкретно посочените действия на съдружника, квалифицирани като насочени против интересите на дружеството, представляват по своята същност действия само във връзка с упражняването на функциите му на управител на дружеството, е винаги конкретна. Дори и при установеност на извършени от управителя действия, които могат да се квалифицират по чл.126, ал.3, т.3 ТЗ и съответно – при доказаност на предпоставките за реализиране на отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди, то това би съставлявало само основание за освобождаването му като управител и за ангажиране на имуществената му отговорност по предвидения в чл.145 ТЗ ред. В тази насока настоящият състав споделя не само създадената по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г./ тълкувателна практика, цитирана от въззивния съд, а и казуална практика, вкл. и решението по т.д. № 683/2006 г. на ВКС, на което се позовава касатора, според която: при предявен конститутивен иск по чл.74 ТЗ проверката за материална законосъобразност /при надлежно въведено от ищеца основание за отсъствие на материалноправните предпоставки по чл.126, ал.3 ТЗ/ на решения на общото събрание на съдружниците, в хипотезата на изключен съдружник, включва и проверка на предпоставките на основанията, довели до предприемане на предвидената от законодателя крайна мярка за уреждане на отношенията между съдружниците, както и, че във всички случаи съдът преценява дали изключването е адекватно на виновно извършено от съдружника нарушение или неизпълнение на негови имуществени или неимуществени задължения по чл.124 ТЗ. Съдът дължи проверка и преценка доколко са налице посочените в съответното решение на ОСС основания за изключване на съдружника, обусловена от установеност на съответни нарушения или неизпълнение на конкретни задължения на съдружника, които се обхващат от фактическия състав на чл.126, ал.3 ТЗ.
Предвид горното, поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице.
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си според изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, в случая не удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация, предвид съдържащата се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновка. Доводите на дружеството касатор са насочени пряко към проверка за законосъобразност и обоснованост на фактическите и правни изводи на въззивния съд, включително и по квалификацията на посочените в атакуваното решение на ОСС действия на съдружника и дали те съставляват управленски решения. Законодателят е направил ясно разграничение между основанията, обосноваващи приложното поле на касационното обжалване и основанията по чл.281, т.3 ГПК, водещи до неправилност на обжалвания съдебен акт. Процесуално недопустимо е тяхното отъждествяване, в какъвто смисъл са и задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационно обжалване не би могло да се допусне и на бланкетно въведеното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, Търговска колегия, очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от особено тежък порок и който може да бъде констатиран от самия акт, без необходимост от извършване на същински касационен контрол. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма, или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, но не и когато необосноваността произтича от необсъждане на доказателства и доводи на страните. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 331 от 27.11.2018 г. по в.т.д. № 541/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: