О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
Гр. С., 06.07.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 10.05.2017 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 692/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. 2 О. [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния пълномощник адв. П., против въззивното решение на СГС, ГО, ІІ-Е състав № 7930/28.10.2016 г. по гр.д.№ 15259/2015 г. С него е отменено решение № 67-ІІ-72/11.08.2015 г. по гр.д.№ 22220/2014 г. на СРС в обжалваната от ответника осъдителна част и е постановено друго, с което е отхвърлен искът на касатора срещу ДЪРЖАВЕН ФОНД ЗЕМЕДЕЛИЕ с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 925.93 лв. – лихва за забава за периода от 11.05.2009 г. до 01.12.2009 г. върху главница от 178 751.12 лв., представляваща дължима безвъзмездна финансова помощ по договор от 27.12.2006 г. за извършване на инвестиция: „Изграждане на подобект „Семеен хотел” на обект – „Семеен хотел и ресторант-механа за селски туризъм” в [населено място], като погасен по давност. С въззивното решение е потвърдено и първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца отхвърлителна част за сумата 12 257.30 лв. /разлика над уважената част до пълния претендиран размер на вземането от 24 877 лв. /неточно посочен в решението, вместо 23 183.23 лв./ – лихва за забава върху същата главница за периода от 19.11.2008 г. до 10.05.2009 г.
Твърди се, че въззивното решение е неправилно – постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно тълкуване и приложение на материалния закон и е необосновано. Въз основа на подробно изложени съображения се моли то да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по същество, с което предявеният иск по чл.86 ал.1 ЗЗД да бъде уважен, чрез присъждане на сумата 23 183.23 лв.
Искането за допускане на решението до касационен контрол се основава на следните правни въпроси: 1/ Със завеждането на частичен иск прекъсва ли се давността по отношение на останалата част до пълния размер на вземането, както и дали със завеждането на частичен иск се спира давността по отношение на останалата част до пълния размер на вземането? От кой момент започва да тече новата давност /или продължава да тече давността/ и какъв е нейният срок в конкретния случай?; 2/ При заплащането на цялото вземане за главницата по време на спора, при наличие на висящ съдебен процес по частично предявен иск по това вземане, както и при заплащане на присъдената сума от 1 000 лв. /частично предявен иск/ по акцесорния иск за вземането за обезщетението за забава /общо в размер на 24 877 лв./ след постановяване на съдебното решение, дали същите се приемат за признание на главния иск, както и на акцесорния иск, като при това положение, дали се прекъсва и/или спира давността по отношение на акцесорния иск за лихви върху вземането по главния иск?
Касаторът се позовава на решения на ВКС по чл.290 ГПК относно спирането и прекъсването на давността за непредявената част от вземането по частичен иск, твърди противоречива практика на ВКС, както и намира, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което сочи всички допълнителни предпоставки на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, като обуславящи искането му за достъп до касация.
С писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК, ответникът по касационната жалба – ДЪРЖАВЕН ФОНД ЗЕМЕДЕЛИЕ, чрез ю.к. Зарева, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Основният спорен по делото въпрос, разгледан от въззивния съд, е с оглед направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихви, предмет на исковата претенция. Съобразено е наличието на предходно исково производство между същите страни по частични искове за главница и лихви, дължими по договора от 27.12.2006 г., в хода на което е било извършено плащане на главницата от 178 751.12 лв., а присъдените лихви в размер на 1 000 лв. са платени след постановяване на осъдително решение. Решаващите изводи на съда са, че при тези обстоятелства липсва основание за спиране или прекъсване на течението на погасителната давност за остатъка от вземанията, в частност относно предявеното по настоящото дело вземане. Този извод е изведен след съпоставка на задължителната практика на ВКС и предвид факта, че в хода на предходното производство с предмет – частични искове, не е било предприето увеличение на исковите претенции до пълния размер на вземанията. Съдът е съобразил задължителната практика, обективирана в решение № 22/14.07.2010 г. по т.д.№ 428/2009 г. на ВКС, ТК, І ТО. Според нея, със завеждането на частичен иск не се прекъсва погасителната давност по отношение на останалата част от вземането до пълния му размер; с предявяването на частичния иск се спира течението на давностния срок по реда на чл.115 ал.1 б.Ж ЗЗД за цялото вземане, което спиране следва да се зачете в хода на съдебното производство, след като не е формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск. След анализ на мотивите на решението в неговата тълкувателна част е прието, че спирането на давността за цялото вземане при предявен частичен иск е приложимо единствено в случай, че в същото производство е направено увеличение на иска до пълния му размер. Предвид това, при отделното предявяване на иск за горницата, това правило не важи – щом като е формирана СПН по отношение на частичния иск, не може да се зачете спирането на давността по отношение онази част от вземането, която в рамките на висящия исков процес не е била въведена като предмет на делото чрез увеличение на иска. Съдът се е позовал и на практиката, обективирана в решение № 610/09.12.2008 г. по т.д.№ 391/2008 г. на ВКС, ТК, І ТО, че давността не се спира и не се прекъсва за непредявената в рамките на производството по частичния иск част от вземането.
Настоящият съдебен състав, при преценка относно наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Поставеният от касатора първи въпрос е включен в предмета на спора и по него е формирана правораздавателна воля на съда, но не се доказват допълнителните селективни основания, на които касаторът се позовава. Липсва противоречие между мотивите във въззивното решение и задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК, нито по въпроса има противоречива практика на ВКС, както твърди касаторът. Приложените към изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: решение № 22 по т.д.№ 428/2009 г. на І ТО, решение № 48 по т.д.№ 567/2014 на ІІ ТО, решение № 160 по т.д.№ 808/2011 г. на ІІ ТО дават еднозначен отговор на поставения въпрос в хипотезата, когато увеличение на иска от частичен до пълен е направено в хода на процеса, и той съответства на приетото в обжалваното въззивно решение. Решенията обаче не са приложими в настоящия случай, в който за разликата до пълния размер на вземането, след уважаването на частичния иск, е предявен отделен нов иск. Приложеното решение № 610 по т.д.№ 391/2008 на І ТО се отнася именно за случая, когато, след като частичният иск е бил уважен, е предявен нов иск за горницата до пълния му размер. По него съставът на ВКС е дал отговор, че предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва погасителната давност за останалата част от вземането, която не е била въведена в предмета на делото. Приложеното решение № 235 по гр.д.№ 1762/2011 г. на ІІІ ГО изобщо не третира прекъсване и/или спиране на давността в хипотеза на предявен частичен иск. Извън горното, противоречие в практиката на ВКС е установено по реда на чл.292 ГПК, вкл. е образувано тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, но по въпроса, дали предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване в рамките на същия процес има за последица спиране или прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Когато горницата е предявена в отделен следващ процес, спрямо нея липсва както прекъсване, така и спиране на давността, породени от завеждането на частичния иск.
Вторият въпрос не съответства на общото селективно основание на чл.280 ал.1 ГПК, т.к. е поставен изцяло в зависимост от конкретните факти и обстоятелства по делото. Но дори да бъде преформулиран, съобразно правомощията на настоящата инстанция, то по него въззивният съд не се е произнасял, поради което въпросът не може да се квалифицира като такъв от значение за изхода по конкретното дело.
И по двата въпроса допълнителният селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е надлежно обоснован /твърдяната разлика между доктрина и съдебна практика по чл.290 ГПК не попада в приложното поле на това основание, чието съдържание е разяснено с т.4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
По изложените съображения, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на СГС е неоснователно. С оглед този резултат, в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, поискано с отговора на касационната жалба, в размер на 300 лв. /чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25 НЗПП/.
Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 7930/28.10.2016 г. по гр.д.№ 15259/2015 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Е състав.
ОСЪЖДА К. 2 О. [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на ДЪРЖАВЕН ФОНД ЗЕМЕДЕЛИЕ [населено място] съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 300 /триста/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: