О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 685
гр. София, 19.11.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 13 ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски ч.т.д. № 154/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адвокат В. Й. Н. от САК, като процесуален пълномощник на В. И. В., срещу определение № 3545 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 5896/2017 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението по чл. 248 ГПК, с което е отказано присъждане на адвокатски хонорар, определен по реда на чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата (ЗАдв). По изложените в жалбата съображения се иска отмяна на атакувания съдебен акт и осъждане на ответното застрахователно дружество да заплати в полза на адв. Н. възнаграждение за осъществено процесуално представителство по отношение на малолетната В. И. В. за първата и въззивната инстанции, изчислено съразмерно на уважената част от иска.
Ответникът по частната жалба – „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], счита същата за неоснователна по съображения, изложени в постъпилия по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания съдебен акт и да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските, решаващият състав на Апелативен съд – София е приел, че с молбата не са въведени нови обстоятелства, които да наведат на промяна на вече изложените от въззивния съд мотиви досежно дължимите от и на страните разноски. Отделно от това, съдът е приел, че адв. Н. е бил пълномощник на всички ищци/въззивници и не следва неговият хонорар да се определя по всеки отделен иск, а по съвкупност, доколкото защитата по всеки отделен иск не е самостоятелна, а е обвързана и обусловена от защитата по останалите субективно съединени искове.
Определението е неправилно.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. В случая, такъв договор е представен още пред първата инстанция. В хода на производство насрещната страна не е въвела възражение за липса на предпоставките за договаряне на безплатна правна помощ, нито е представила доказателства, опровергаващи основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, поради което съдът не следва да преценява валидността на сключения между ищеца/въззивник и процесуалния му представител договор за правна защита.
Неправилен е изводът на съдебния състав, че адв. Н. е бил пълномощник на всички ищци/въззивници и не следва неговият хонорар да се определя по всеки отделен иск, а по съвкупност, доколкото защитата по всеки отделен иск не е самостоятелна. Съгласно чл. 43 от ЗАдв няма пречка един адвокат да защитава повече от един ищец или ответник в процеса, освен ако не са налице противоречия в интересите им. В случай на процесуално представителство на повече от едно лице на страната на ищеца или на ответника, то съответно са налице и повече от една упълномощителни сделки и договори за правна защита и съдействие, независимо от това, дали същите са удостоверени с едно пълномощно и договор или не. При такава хипотеза, произнасяйки се по разноските, съдът следва да съобрази, че всеки от упълномощителите и възложители по договора има право да иска присъждане на направените от него разноски за адвокатско възнаграждение, с оглед на което и възражението в частната жалба, че хонорарът следва да е един, е неоснователно.
Неправилен е и изводът на съда, че първоинстанционото решение в частта му за разноските не следва да бъде изменяно предвид обстоятелството, че определението, с което е оставено без уважение искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, е влязло в сила като необжалвано. Действително, по подадени молби по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските са били постановени Определение № 14765/02.06.2017 г. и Определение № 21227/18.08.2017 г., двете по по гр.д. № 12337/2014 г. по описа на Софийски градски съд, които като необжалвани са влезли в сила. Същите обаче касаят дължимите в първоинстанционното производство разноски на другите трима от общо четиримата ищци, но не и тези, дължими за процесуалното представителство на В. В., доколкото предявеният от нея иск е бил отхвърлен от първоинстанционния съд изцяло, като при този резултат същата е нямала право на разноски. При частично уважаване от въззивния съд на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) до размера на 100 000 лв., е следвало да бъде определен съобразно него и размерът на възнаграждението, дължимо на адв. Н., пропорционално на сумата, за която искът е бил уважен.
Предвид горното и съобразно изхода по спора пред въззивната инстанция, в полза на адвоката – процесуален представител на ищеца/въззивник, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в общ размер на 5 530 лв. за оказаната безплатна правна помощ в първата и въззивната инстанции, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 3545 от 15.11.2018 г. по гр.д. № 5896/2017 г. по описа на Апелативен съд – София, вместо което постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 1944 от 23.07.2018 г. по гр.д. № 5896/2017 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], да заплати на адв. В. Й. Н. от САК на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 5 530 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на В. И. В. пред първата и втората инстанции.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.