2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№610
гр. София, 04.11.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 14. октомври , две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №3722/14 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Р./България/ЕАД-гр. София срещу решение № 1581/22.07.2014 г. по в.т.д. №3432/213 на САС г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение , постановено на 09.07.2013 г.по гр.д. №6655/2012 г. на СГС, с което е отхвърлен искът на касатора по чл.422 ГПК да бъде признато за установено по отношение на К. Г. Церовски , че последният дължи на банката сумата от 54 350 лева- главница по договор за кредит от 09.04.2008 година, заедно със законната лихва от 25.08.2010 г. до окончателното плащане, сумата от 34,84 лева-просрочена редовна лихва за периода 22.02.2010 г. до 21.03.2010 г. , 6533,97 лева-просрочена наказателна лихва за периода от 22.03.2010 г. до 24.08.2010 година и 542,50 лева-годишна комисионна за управление на кредита.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в писмен отговор от страна на особения си представител изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за неоснователен и недоказан иска предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т.2 ГПК за установяване, че К. Г. Церовски дължи на банката сумата от 54 350 лева- главница по договор за кредит от 09.04.2008 година, заедно със законната лихва от 25.08.2010 г. до окончателното плащане, сумата от 34,84 лева-просрочена редовна лихва за периода 22.02.2010 г. до 21.03.2010 г. , 6533,97 лева-просрочена наказателна лихва за периода от 22.03.2010 г. до 24.08.2010 година и 542,50 лева-годишна комисионна за управление на кредита, съставът на САС се позовал на задължителната практика на ВКС: т.18 от ТР № 4/ 18.06.2014 , според която, за да настъпи предсрочна изискуемост и на вноските за погасяване на банковия кредит, с падежи уговорени занапред във времето е необходимо, съгласно чл.60 ал.2 ЗКИ обявяването на същата чрез връчване на съобщение за това на длъжника, съответно- на поръчителя. Съдът е счел,че това не е налице в настоящия конкретен случай, тъй като в двете товарителници, удостоверяващи изпратените съобщения за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е отбелязано, че пратката не е получена от получателя. Според решаващия съдебен състав на въззивния съд, уговорките в договора за кредит, съответно в този за поръчителство, с които се уговаря фингирано връчване на съобщението –т.е. последното се счита за връчено, ако е изпратен по пощата с обратна разписка на посочените в самия договор адреси не поражда правни последици и не обвързва страните,доколкото подобни фикции могат да се създават само в нормативни актове, но не и в договор по волята страните по него. По изложените съображения, въззивният съд е счел иска по чл.422 ГПК за неоснователен и недоказан.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като значими за спора, с оглед преценка качеството им на обуславящи изхода по спора следните правни въпроси: за редовността на връчване на уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на цялата сума по банков кредит, съгласно чл.60 ал.ЗКИ в случая, когато не е връчено лично на длъжника и за действието между страните по договор за кредит на клауза предвиждаща фингирано връчване на съобщението до длъжника. Твърди се, че отговорите на тези два въпроса са в противоречие с посочените решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК: Р № 229/ 03.04.2014 г. по т.д. № 956/12 на второ т.о. , Р №283/06.04.2010 г. по гр.д. № 50782009 на Трето гр.отд. и Р №35/ 07.05.2012 г. по в.гр.д. №[ЕИК] г. на П. гр.о . на ВКС .
Твърдяното от касатора противоречие на обжалвания акт с цитираната практика на ВКС, обаче не е налице: Посочените съдебни решения са постановени по реда на чл.290 ГПК, но преди приемането на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГТК НА ВКС, което е задължително и за ВКС,за разлика от решенията по чл.290 ГПК,които се явяват задължителни само за съдилищата в страната. Последното в мотивите на тълкувателния акт изрично приема, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Отделен е въпросът, че нито едно от посочените от касатора решения по чл.290 ГПК не се отнася до хипотезата на чл.60 ал.2 ЗКИ за обявяване за предсрочно изискуем на целия кредит. Следователно не се обосновава да е налице основанието на чл.290 ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация.
По отношение наличие на основанието по чл.280 ал.1, т.3 ГПК за допускане до касация, то същото не се установява да е налице относно тълкуването и прилагането на чл.60 ал.2 ЗКИ, с оглед наличието на цитираното вече тълкувателно решение по въпроса. Относно липсата на основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК при наличие на задължителна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване се произнася и ОСГТК на ВКС в мотивите по т.4 на ТР 1/2009 от 19.02.2010 г..
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че липсва някое от основанията, на които се позовава касаторът за допускане до касация, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване.
Относно претенцията за присъждане на разноските на ответника по касационната жалба:
Последният е бил представляван по делото пред ВКС от особен представител- адвокат Р. от САК, за която е било определено възнаграждение от първоинстанционния съд, което е и внесено от насрещната страна. В настоящото производство пред ВКС е поискано в отговора на КЖ съдът да разпореди отново внасяне на възнаграждение. Компетентен да се произнесе по това искане е бил САС, който е администрирал КЖ, но същият не е сторил своевременно това. Относно депозираното становище едва на 06.10.2015 г. от друг адвокат с приложено пълномощно от страна на Церовски, то липсва основание за присъждането на адвокатско възнаграждение в полза на новопоявилия се по делото във ВКС пълномощник при положение, че не са извършени никакви процесуални действия от страна на същия и при редовното представляване на страната от служебния представител.
На основание изложеното, ВКС,състав на Второ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1581/22.07.2014 г. по в.т.д. №3432/213 на САС г
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.