4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
София, 27.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 714/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9354 от 29.09.2017 г., подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 8498 от 23.11.2016 г. по в.гр.д. № 215/2016 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав, с което е потвърдено решение № І-27-63 от 14.09.2015 г. по гр.д. № 36790/2014 г. на Софийски районен съд, І г.о., 27 състав, в частта за уважаване на предявения от И. Божилкова – К. и Р. К. С. иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.16 от договор № 3406/R/2006 , на основание чл.26, ал.1, пр.1, във вр. с чл.143, т.3 З., а след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, са прогласени за нищожни, кто противоречащи на чл.143, т.3, т.10, т.12 и т.13 З. клаузите на чл.14, ал.2 и чл.15, ал.5 от договор за кредит от 12.12.2006 г., както и чл.1, ал.1 и чл.1, ал.3 от Анекс № 1, а банката е осъдена да заплати на ищците, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 180 лв. за периода 15.10.2007 г. – 16.10.2008 г., а за периода от 17.10.2008 г. – 30.08.2011 г. – сумата 1700 лв., представляващи недължимо платени лихви по договор за кредит от 12.12.2006 г.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че при подписване на договора за банков кредит ищците са се съгласили с условията, вкл. и с Общите условия, като банката е спазила уговорения метод за определяне на приложимия лихвен процент. Според касатора, процесният договор попада в приложното поле на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З., според което не са неравноправни клаузи в договор с потребител, имащ за предмет финансови инструменти, дори и да се осъществяват фактическите състави на чл.143, т.10 и т.12 З.. Счита, че в приетите от страна на кредитополучателите Общи условия се съдържат изчерпателно изброени хипотези на обективни икономически условия, като промяната на лихвения процент е обусловена от едно от тези условия.
В жалбата се поддържат твърдения за преклудиране на част от възраженията на ищците, въведени едва с въззивната жалба.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК/ в редакция към момента на депозиране на жалбата – преди изм. със ЗИД ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./. В изложението са формулирани следните въпроси:„1. За задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си относно предмета на спора; 2. Следва ли съдът да обсъди всички представени по делото доказателства в мотивите към своето решение и 3. Спазени ли са разпоредбите на чл.20 ЗЗД, според които съдът е бил длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните, да търси действителната им воля и какви са правилата за тълкуване на договорите. По първите два въпроса касаторът основава поддържаният допълнителен селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК на решение по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, І г.о, а по третия въпрос – на решение по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о. Допълнителното условие за достъп до касация по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е само цитирано, без да е представена практика на съдилищата, а това по т.3 е бланкетно.
Ответниците по касация – И. К. и Р. С. не са заявили становища по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел за безспорно наличието на валидно облигационно отношение по силата на договор за кредит № 3406/R/2006 от 12.12.2006 г. и анекс № 1 към него от 31.08.2011 г. Преценени са конкретните клаузи, касаещи договорната лихва и автоматичната й промяна при промяна на 3 месечния SOFIBOR, както и възможността банката да променя едностранно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните. Решаващият съд е счел, че процесният договор попада в предметния обхват на З., при съобразяване на разпоредбите на чл.143, т.3, т.10, т.12 и т.13 З., на които са се позовали ищците в исковата молба при обосноваване на предявените искове за нищожност на процесните договорни клаузи. След анализ на чл.14, ал.2, чл.15, ал.5 и чл.16 от договора, както и на чл.1, ал.1 и ал.3 от анекса, е изведен извод, че потребителят /в случая кредитополучателите/ е поел задължение за заплащане на лихва за ползването на уговорения кредит, чийто размер е определяем, като зависи от БЛП на банката и 3-месечния SOFIBOR, но не по-малко от 3.6% плюс надбавка от 3.9% процентни пункта. Отчетена е липсата на яснота за компонентите, имащи значение за определяне на БЛП, приети от банката при сключване на договора, а в анекс № 1 е предвидена възможност за банката да променя размера не само на лихвата и формиращите я компоненти, а и да прави едностранна промяна на структурата на анюитетната вноска. От друга страна, решаващият състав е изразил становище за неяснота в договора относно начина на формиране на лихвения процент, който е предоставен изцяло на волята на кредитора, като предвидените в Общите условия към договора критерии за изменение на лихвения процент, не променят този извод. Независимо от тези обективни критерии, в договора и в Общите условия не е посочена тяхната тежест, съответно въздействието им при формиране на лихвения процент, което води до извод за неяснота за потребителя за формиране на изменението на лихвения процент. Съдът е акцентирал и върху уговорения минимум на пазарния индекс SOFIBOR, приемлив за банката, като с подобна клауза се ограничават допълнително обективните пазарни фактори, въздействащи върху формирането на лихвения процент и е налице противоречие с чл.58, ал.2 ЗКИ.
Въззивният състав на СГС е изразил становище за неприложимост на чл.144, ал.2, т.1 З., поради неустановеност на предвидените предпоставки: доставчикът на финансова услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна да има право незабавно да прекратип договора.
Предвид тези съображения и неангажиране, от страна на ответната банка, на доказателства, че атакуваните клаузи са индивидуално уговорени, е изведен извод за неравноправността им . С оглед изхода на делото по главните искове, са уважени и обусловените осъдителни искове в посочените по-горе размери и периоди.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По делото липсват данни за частична вероятна недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд решение, поради произнасяне по незаявени от ищците основания за нищожност на атакуваните договорни клаузи. В мотивите към решението съдът изрично е отразил, че спазвайки диспозитивното начало в процеса, се произнася само по посочени в исковата молба разпоредби от З. във връзка с исковете за нищожност по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, като тази констатация е съответстваща на данните по делото.
Видно от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е, че начинът, по който са поставени и обосновани въпросите, категорично сочи за съотносимостта им към основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, въведени и поддържани в жалбата на банката. В тази насока касаторът не е съобразил липсата на тъждество между основанията за достъп до касация и основанията по чл.281, т.3 ГПК, разяснено и в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и недопустимостта ВКС да преценява правилността на атакувания съдебен акт при селектиране на жалбите. Обосновката на формулираните въпроси в изложението възпроизвежда поддържаните в касационната жалба доводи във връзка с релевираната материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение.
При недоказаност на изискванията на основния селективен критерий, за настоящият състав не съществува задължение за преценка на допълнителните предпоставки за достъп до касация, в каквато насока са и постановките в цитирания акт на нормативно тълкуване.
Предвид горното, искането за допускане на касационно разглеждане на делото е изцяло неоснователно. Затова Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 8498 от 23.11.2016 г. по в.гр.д. № 215/2016 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: