О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 723
София, 17.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 940/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Д. с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 17 от 03.01.2019 г. по в.т.д. № 6363/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 5146 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 20232/2014 г. на Софийски градски съд, I-14 състав за уважаване на предявения от „Банка ДСК“ ЕАД иск по чл.430 ТЗ за сумата 260 000 лв. – предсрочно изискуема главница по договор за кредит от 03.04.2008 г. и за сумата 6 417.05 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.10.2011 г. до 26.07.2012 г.
В жалбата се поддържат касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Твърди се, че апелативният съд е тълкувал превратно фактите по делото и процесуалното поведение на банката, свързано с оттеглянето на иска по чл.422 ГПК, а към възприетата от съда дата на настъпване на предсрочна изискумост на кредита са извършени плащания в много по-голям размер от приетите за дължими непогасени вноски. Касационната жалбоподателка сочи, че при предявяване на осъдителния иск, в условията на евентуалност, по образуваното изп.дело, въз основа на обезсилен изпълнителен титул, са събрани 39 817.22 лв. – за погасяване на главница и 72 472.41 лв. – законна лихва, което означава, че не е имало неплатени вноски и не е налице първата предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост. По съображения в жалбата се иска постановяване на ново решение за отхвърляне на исковите претенции, евентуално – връщане на делото за ново въззивно разглеждане.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
От ответника по касационната жалба – „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез пълномощник, е постъпил писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество са наведени доводи за правилност на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – София е приел, че между страните е сключен валиден договор от 03.04.2008 г. за банков кредит, обезпечен с ипотека, усвоен напълно в размер на 260 000 лв., като в периода до 02.08.2011 г. кредитополучателката е погасявала редовно задълженията си към банката. Подробно е мотивирано становището на решаващия съдебен състав за недействителност на клаузите на чл.7, чл.14 от договора за кредит и на чл.9.1. и чл.25 от Общите условия, даващи право на банката кредитор едностранно да изменя БЛП, респ. размера на възнаградителната лихва. Позовавайки се на приетите в първоинстанционното производство съдебно-счетоводни експертизи, САС е счел, че към датата на получаване от препис от исковата молба – 10.09.2015 г. е налице забава с над 90 дни за плащане на две вноски за главница /след договорения гратисен период/, както и на начислена възнаградителна лихва, възлизаща на 59 314.77 лв. към 27.03.2015 г., изчислена съобразно договорения БЛП, без прилагане на едностранно извършеното от банката увеличение.
Въззивният съдебен състав е отхвърлил възраженията на ответницата/касатор в настоящото производство/ за ненастъпване на предсрочна изискуемост на кредита. Приел е, че са налице предвидените в чл.20.2. от ОУ предпоставки – неплащане повече от 90 дни на вноски по кредита и обявяване на предсрочната му изискуемост, а предвид липсата на доказателства за отправено нарочно изявление на банката преди образуване на делото, съдът е зачел връчването на преписа от исковата молба. За неоснователни са счетени и релевираните възражения относно: връчването на преписа от исковата молба на особен представител на ответницата, при съобразяване на последващите процесуални действия на надлежно упълномощения адвокат И., както и възраженията за недействителност на чл.20.1 и чл.20.2 от ОУ.
Отхвърлени са доводите на ответницата за съобразяване на събраните суми по образуваното, въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист, чийто общ размер от 155 868.05 лв., е установен от приетата във въззивното производство ССЕ, като САС се е позовал и на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изразено е становище, че с прекратяване на производството по делото поради оттегляне на установителните искови претенции по чл.422 ГПК и обезсилване на заповедта за изпълнение и изп.лист, за ответницата е възникнало право да иска издаване на обратен изп.лист за връщане на сумите, получени от банката въз основа на постановеното незабавно изпълнение, или да извърши прихващане, каквото възражение не е въведено в процеса.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В първата част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са възпроизведени касационните доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила, с позоваване на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, без да е формулиран конкретен процесуалноправен въпрос. Липсата на посочен от жалбоподателката правен въпрос, удовлетворяващ основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК /съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ е достатъчно за недопускане на обжалването.
В раздел II –ри от приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касация се твърди, че САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, прилагайки неправилно ТР № 4/2013 г./при неточно квалифициране на поддържаната допълнителна предпоставка – т.2, вместо т.1 на чл.280, ал.1 ГПК/. Формулирани са следните въпроси: „ В случай, че от кредитополучателя по договор за банков кредит бъдат събрани суми в изпълнително производство, образувано по обезсилени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по установителен иск по чл.422 ГПК, който иск е бил оттеглен от банката и производството по него е прекратено от първоинстанционния съд, следва ли събраните суми, отнесени от банката за погасяване на главница и лихви преди завеждане на осъдителен иск с основание предсрочна изискуемост, в условие на евентуалност към оттегления установителен по чл.422 ГПК, да се вземат предвид при обсъждане на въпроса налице ли е или не обективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост“ ; „Приложими ли са постановките на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса дали следва да се вземат предвид събрани суми от кредитополучателя в хода на изпълнително производство, образувано от банка по обезсилен изпълнителен титул, издаден по реда на чл. 417 ГПК, поради оттегляне на установителния иск по чл.422 ГПК от банката, при изчисляване размера на дължимите суми по договора за банков кредит и извършените погасявания“.
Предвид обективираната във въззивното решение правна воля на състава на САС, формулираните от жалбоподателката въпроси не попадат в обхвата на основния селективен критерий, а са пряко съотносими към правилността на атакувания съдебен акт. Допълнително следва да се посочи, че първият въпрос е и некоректно поставен, основан е и на твърдения за извършено погасяване на главница и лихви по кредита преди завеждане на евентуалния осъдителен иск, които не съответстват на данните по спора, вкл. и на събраните във въззивното производство доказателства.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, ТК, очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от особено тежък порок, който може да се констатира от самия акт, без необходимост от извършване на контрол за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща /отменена или изменена/ правна норма, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 17 от 03.01.2019 г. по в.т.д. № 6363/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: