5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
Гр. София.12.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 336/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1855 от 04.10.2016 г. по в.т.д. № 2838/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 168 от 20.01.2016 г. по т.д. № 322/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-10 състав за отхвърляне на предявените искове против [фирма]: с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да изпълни задължението си по договор № ДПЕРМ [ЕГН] от 28.09.2011 г. да изгради присъединителни съоръжения и да ги въведе в експлоатация, както и да присъедини към електроразпределителната мрежа изградената от ищеца жилищна сграда и с правно основание чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата 69 300 лв. – обезщетение за вреди от забавеното изпълнение.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Поддържат се доводи, че [фирма] не е дължало съдействие на длъжника чрез учредяване в негова полза на сервитути по чл.64 ЗЕ, тъй като те възникват по силата на закона в полза на лицата, които ще изграждат и експлоатират енергийния обект, а чл.193 от ЗУТ е неприложим. Евентуално се твърди, че дори и сервитутите да не възникват по силата на закона, то ответникът не е изпълнил задължението си по чл.10, ал.3 от договора да извърши съгласуване на инвестиционния проект, което поставя в невъзможност присъединяваното лице да учреди сервитути. В жалбата са изложени и подробни съображения във връзка с претендираните от ищеца вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи, произтичащи от прекратяването на четири броя договори за наем на обекти в изградената сграда, поради липса на електрозахранване. Претендира се касиране на решението и постановяване на ново решение по същество за уважаване на исковите претенции, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Сервитутите по чл.64 ЗЕ възникват ли по силата на закона при наличие на влязъл в сила ПУП или е необходимо съдействие от страна на присъединяваното лице чрез учредявянето им чрез договор. Намира ли приложение чл.64, ал.4 ЗЕ в случаите, при които енергийното предприятие разширява съществуващи и изгражда нови въздушни и подземни електропроводи, преминаващи през имот, собственост на присъединяваното лице; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в постановеното решение всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и 3. В случай, че сервитутните права по чл.64 ЗЕ не възникват по силата на закона и е необходимо учредяването им от присъединяваното лице чрез договор, длъжно ли е енергийното предприятие, преди да може да претендира учредяването им, да съгласува с присъединяваното лице инвестиционен проект, в който да е определен точния размер и местоположение на претендираните сервитути. По първия и втория въпроси се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като по въпрос № 1 допълнително се поддържа, че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, а по третия въпрос, който е евентуален спрямо първия, се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество поддържа доводи за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 3 500 лева. Съображения в подкрепа на становището са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена e от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното въззивно решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е извършил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, в резултат на която е приел от фактическа страна следното: Наличието на валиден договор между страните, по силата на който ответникът [фирма] се е задължил да присъедини към собствената си разпределителна мрежа обекта на [фирма], находящ се в [населено място], парцел VІІ от кв.97 по плана на града; Съгласно чл.10, ал.2 от договора ответникът се е задължил да изгради и въведе в експлоатация съоръженията, необходими за присъединяване на обекта, в срок от 8 месеца от издаване на разрешението за тяхното изграждане, а в срок от 10 месеца от сключване на договора да подаде документи за разрешение за строеж; За безспорни са приети следните обстоятелства: неподаването на документи от страна на ответника за снабдяване с разрешение за строеж в предвидения в чл.10, ал.3 от договора срок, както и неучредяването от страна на ищеца на сервитутни права по реда на чл.64 ЗЕ, при спазване на съответните, цитирани в решението разпоредби на Наредба № 6/2004 г. и на ЗУТ.
Съобразявайки конкретните договорни клаузи – чл.10, ал.2 и ал.3, както и чл.16 и чл.23 и възприетата като приложима нормативна уредба, въззивният съд е приел, че срокът за изпълнение задължението на ответника за присъединяване на процесната сграда към електропреносната мрежа започва да тече от датата на получаване на разрешение за строеж, но снабдяването от страна на изпълнителя с такова разрешение е обусловено от своевременното изпълнение на задължението на възложителя за учредяване на сервитутно право, което е абсолютна предпоставка за снабдяване със строително разрешение. Изведен е извод, че именно забавата на ищеца за изпълнение на задължението му по чл.23 от договора – за учредяване на сервитутно право, е обосновало забавата на ответника, поради което не е налице виновна забава, а кредиторова забава, която е освободила длъжника от отговорност за реално изпълнение и от отговорност за вреди от неизпълнение. Потвърден е крайният извод на първата инстанция, че срокът по чл.10, ал.2 от договора не е започнал да тече, което обуславя неоснователност на исковите претенции.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни доводите на ищеца във връзка с твърдяното неизпълнение на задължението по чл.16 от договора за съгласуване на проектите. В тази връзка е преценено, че изпълнението на това задължение не е скрепено със срок, а от друга страна, че то не е предпоставка за учредяване на сервитутно право, доколкото разположението на обектите, границата на сервитутна линия и правото на преминаване на хора и техника се разпростират върху целия имот и са неделими, а и могат да бъдат променяни. Не са възприети и доводите на ищеца за приложимост на разпоредбата на чл.64, ал.4 ЗЕ, с оглед процесните отношения между страните.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприетата фактическа обстановка на база извършена преценка на конкретните доказателства по делото. В посочения акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията по чл.281, т.3 ГПК. Липсата на тъждество между тези основания не е напълно съобразена от дружеството – касатор, доколкото въпроси № 1 и 3 са изведени въз основа на поддържани в хода на инстанционното разглеждане на делото доводи, които обаче не са споделени от решаващия въззивен състав. Отговорът на тези въпроси /вторият от които е поставен в зависимост от наличие на основанията за достъп до касация по въпрос № 1/ предпоставя преценка за материална законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт, постановен в рамките на възложената на въззивния съд правораздавателна функция по съществото на спора. Видно от мотивите към решението е, че съдебният състав на Апелативен съд – София е отчел ясните договорни клаузи, регламентиращи задълженията на всяка от договарящите страни, вкл. и задължението на дружеството ищец да учреди в полза на [фирма] сервитутно право, право на прокарване на електропроводни линии и право на преминаване на хора и техника за обслужване на енергийни съоръжения в срок от един месец от подписване на договора /чл.23 от договора/. Съобразявайки и изричните уговорки между страните е изведен извод за неприложимост на регламентираните в чл.64, ал.4 ЗЕ предпоставки и моментът на възникване на сервитутите по ЗЕ /чл.64, ал.2/. Поради недоказаност на общото основание за селекция на касационните жалби, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни предпоставки.
Формулираният процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди релевантните за изхода на спора доводи на страните, е важен за всяко дело. В случая обаче, предвид съобразителната част към решението, не би могло да се приеме, че въззивният съдебен състав се е отклонил от практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, на част от която се позовава касатора. От друга страна, твърденията на касатора за необсъждане на отразените в изложението три довода, свързани със: задължението на ответника за определяне на точните размери и местоположение на сервитутите в инвестиционния проект, недоказване от страна на ответника на готовност да изпълни своите задължения и да положи грижата на добрия търговец при изпълнение на договорните си задължения, се основават на несъгласието на касатора с изведените от съда изводи относно правната същност на сервитутното право по чл.64, ал.1 ЗЕ и са релевантни към материалната законосъобразност на атакувания съдебен акт. Както бе посочено по-горе, преценката за правилност на въззивното решение е извън обхвата на производството по селектиране на касационните жалби.
При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.25а от Наредба за заплащане на правната помощ.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение№ 1855 от 04.10.2016 г. по в.т.д. № 2838/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] сумата 100/сто/ лева – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: