3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№222
С..18.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 813/2017 година
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма],[ЕИК], чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № 110 от 27.02.2017 г. по ч.т.д. № 33/2017 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено определение № 2798 от 24.11.2016 г. по т.д. № 655/2014 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която търговското дружество [фирма] е осъдено да заплати по сметка на Варненския окръжен съд сумата 7 044.66 лв. – дължима държавна такса, на основание чл.77 ГПК, съобразно отхвърлената част от предявения иск по чл.694 ТЗ.
В частта, с която въззивният съд, при съобразяване на изменената разпоредба на чл.694, ал.7 ТЗ, е отменил първоинстанционното определение за осъждане на дружеството да заплати ДТ за горницата над 7 044.66 лв. до 28 178.62 лв., въззивното определение е влязло в сила.
Частният касатор поддържа доводи за недопустимост на определението, поради постановяването му извън срока по чл.248 ГПК и без да е заявено искане от страните. По съображения в жалбата се иска обезсилване на определението в атакуваната част.
В инкорпорираното в жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен процесуалноправен въпрос в следния смисъл : В хипотезата на постановено окончателно съдебно решение, с което се отхвърля установителен иск по чл.694 ТЗ, в което съдът не се е произнесъл по въпроса – на кого следва да се възложи отговорността за заплащане на дължимата държавна такса съгл. чл.694, ал.7 ТЗ, допустимо ли е той да допълни решението си, като се произнесе по този въпрос, извън рамките на преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК. Частният касатор твърди, че този въпрос е релевантен към допустимостта на въззивното определение, на какъвто порок на съдебния акт се е позовал в жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния касатор, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащо на обжалване въззивно определение.
При постановяване на атакуваното определение, въззивният съдебен състав е счел за неоснователни доводите на частния жалбоподател за недопустимо присъждане на държавна такса по реда на чл.694, ал.7 ТЗ. Изложени са съображения във връзка със задължението на съда да събере дължимата държавна такса, което може да стане след приключване на делото, в рамките на 5-годишния давностен срок. Съдът се е позовал и на задължителна практика на ВКС по приложение на чл.77 ГПК – определение по ч.т.д. № 112/2015 г., І т.о.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от частния касатор правен въпрос в частта относно принудителното събиране на дължимата държавна такса по чл.694, ал.7 ТЗ безспорно попада в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. В тази си част въпросът не е свързан с допустимостта на въззивното определение, както неоснователно се поддържа от частния касатор. Становището на Апелативен съд – В. изцяло съответства на правната уредба в ТЗ – чл.694, ал.7, обвързваща дължимостта на държавната такса от изхода на спора. Според посочената разпоредба, при предявяване на иска по чл.694 ТЗ не се внася предварително държавна такса, но ако искът бъде отхвърлен, разноските са за сметка на ищеца. В съответствие със задължителната практика на ВКС – определение по ч.гр.д. № 385/2015 г., ІІ г.о. ВКС, както и цитираното от въззивния съд определение по ч.т.д. № 112/2015 г., І т.о. е прието, че съдът е длъжен да събере принудително дължимата държавна такса, в рамките на давностния срок. Посочената задължителна практика, макар и пряко касаеща предварително дължими разноски от страната, която е поискала извършването на съответни съдопроизводствени действия, вкл. и предварителната дължимост на държавната такса – чл.73, ал.3 ГПК, е съответно приложима и в хипотезите, когато дължимостта на таксата е обвързана от изхода на спора и събирането й се извършва съобразно резултата по делото.
Що се отнася до твърдението на частния касатор, че изменението на решението в частта за разноските е реализирано извън преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК/ на което твърдение е основано оплакването за недопустимост на атакуваното определение/ то е необосновано. От друга страна, предвиденият в тази разпоредба преклузивен срок е неприложим при постановяване на определение за принудително събиране на дължима, с оглед изхода на делото, държавна такса. Дори и да се приеме, че при постановяване на определението по чл.694, ал.7, изр.3 ТЗ, във вр. с чл.77 ГПК, с което съдът служебно се произнася по финансово-правното задължение на ищеца към съда при частичното отхвърляне на иска за установяване съществуването на неприето вземане, съдът е обвързан от посочения в чл.248, ал.1 ГПК срок, той в случая е спазен. Въззивното решение е влязло в сила на 25.10.2016 г., а определението за дължимата държавна такса от ищеца по установителния иск е постановено на 24.11.2016 г.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 110 от 27.02.2017 г. по ч.т.д. № 33/2017 г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: