О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 19.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 886/2017 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу определение № 53 от 23.02.2017 г. по в.ч.т.д. № 16/2017 г. на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено определение № 3086 от 05.12.2016 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 1676/2016 г. поради недопустимост на предявения от дружеството срещу Л. Ф. Л. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено съществуването на облигационно правоотношение по договор за наем от 22.08.2012 г., със срок на действие 22.08.2025 г., останал в сила спрямо приобретателя на имота.
Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакуваното определение, с искане за неговото касиране. Твърди, че след като договорът за наем на 12 кв.м. от имот, находящ се в [населено място], с идентификатор 83510.67.27, сключен с предишния собственик на имота – [фирма], е вписан на 19.09.2012 г., той е противопоставим на ответника Л., комуто е възложен имота в резултат на проведена от ЧСИ З. публична продан по изп. дело № 20148760400188. Поддържа, че насроченият въвод във владение е спрян с обезпечителна заповед на Шуменския районен съд, а във връзка с това възниква правен интерес от установяване съществуването на договора за наем, който остава в сила и по отношение на приобретателя на имота. Позовавайки се и на ТР 8/2012 г. ОСГТК на ВКС частният касатор счита, че преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Подробни съображения в тази насока са изложени в частната касационна жалба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран следният въпрос: Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск от наемателя на недвижим имот срещу собственика на имота за установяване съществуването на вписан договор за наем като средство за защита срещу предстоящо принудително отстраняване на наемателя от имота в рамките на изпълнителното дело за въвод във владение въз основа на възлагане на имота след публична продан. Поддържат се всички допълнителни предпоставки, с позоваване на посоченото по-горе ТР и на приложената практика на ВКС и на други съдилища.
От ответника Л. Ф. Л., чрез неговия процесуален пълномощник, е постъпил писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Застъпва се становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на въззивното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с който е потвърдено прекратителното определение на сезирания първоинстанционен съд.
За да потвърди постановеното от Районен съд – Шумен определение за прекратяване на производството по гр.д. № 1676/2016 г., образувано по предявен от [фирма] положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника Л. Ф. Л., че между страните съществува облигационно правоотношение по договор за наем от 22.08.2012 г., останал в сила и по отношение приобретатерля на имота, въззивният съдебен състав е формирал следните изводи от фактическа страна: Наличието на сключен договор за наем между дружеството – длъжник по изп.дело и ищеца – наемател за срок от 13 години, който е вписан в СВ, [населено място] на 19.09.2012 г. и по силата на който ищцовото дружество ползва 12 кв.м. от недвижим имот в [населено място], с идентификатор 83510.67.27/целия имот с площ 4935 кв.м./; В резултат на проведена публична продан, с постановление на ЧСИ З., рег.№ 876 имотът е възложен на ответника, като по искане на ищеца насроченият въвод е спрян въз основа на обезпечителна заповед на РС –Шумен.
Съобразявайки конкретните твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и петитума, въззивният съд е възприел дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск, а именно чл.124, ал.1 ГПК. Изведен е обаче извод, че така предявеният иск е недопустим, поради липса на правен интерес. Този извод е основан на процесуални норми, относими към въвода във владение след проведена публична продан на имота, както и на реда за защита на наемателя, в качеството му на държател на част от имота – принципната противопоставимост на правата на последния, които обаче следва да се реализират чрез иск за изпълнение/неизпълнение на договора, или иск за заплащане на обезщетение вместо изпълнение. Съобразявайки посочените в мотивите към определението процесуални и материалноправни норми, сочещи на друг ред за защита на правата на наемателя, въззивният съд е приел предявения установителен иск за недопустим.
Доводите на частния жалбоподател, основани на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС са счетени за неоснователни, предвид предмета на този акт на нормативно тълкуване/ т.2/ и невъзможността постановките, касаещи установителния иск за собственост да се прилагат автоматично в настоящата хипотеза.
С оглед липсата на положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, е възприето становището на първата инстанция за наличие на предпоставките за прекратяване на производството по иска.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, независимо от установената обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по формулирания правен въпрос. Като недоказани следва да се преценят всички поддържани от частния касатор допълнителни предпоставки, предвид следното:
Неоснователно е позоваването на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в неговата т.2 са дадени задължителни за съдилищата указания по различен правен въпрос: Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Що се отнася до постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС, І г.о. по гр.д. № 268/2015 г., то не доказва първата поддържана допълнителна предпоставка, доколкото съдебният състав се е произнесъл по осъдителен иск, основан на неизпълнени задължения по сключен договор за аренда от страна на лицето, придобило право на собственост върху имот след извършване на публично продан. Касационното обжалване по това дело е допуснато по друг, различен правен въпрос, а именно дали правата на арендатор, произтичащи от договор за аренда, сключен и вписан след налагане на възбрана върху имоти, са противопоставими на купувача на публичната продан, извършена по реда на Глава 43 ГПК.
Във връзка с твърденията на частният касатор, че формулираният правен въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, са приложени: решение по гр.д. № 5923/2016 г. на Районен съд – Пловдив, решение по в.гр.д. № 72/2013 г. на Окръжен съд – Ямбол и определение по гр.д. № 15754/2015 г. на Районен съд – Пловдив, за които обаче липсват данни за влизането им в сила. Поради това и с оглед указанията, дадени в т.3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези съдебни актове не доказват наличие на второто поддържано допълнително основание за достъп до касация.
Позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно, което води до неоснователност на искането за допускане на касационно разглеждане. Що се отнася до твърдението на частния касатор, че по поставения процесуалноправен въпрос „липсва трайно установена практика”, то следва изрично да се посочи, че то не попада в обхвата на нито един от компонентите, образуващи общото основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно въпросът да е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. В тази насока са изричните постановки в т.4 от ТР № 1/2009 г.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 53 от 23.02.2017 г. по в.ч.т.д. № 16/2017 г. на Окръжен съд – Шумен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: