О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 731
София, 19.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 793/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 894 от 19.11.2018 г. по в.т.д. № 1213/2018 г. на Варненски окръжен съд, постановено по реда на чл.294 ГПК, с което след отмяна на решение № 3994 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 14081/2014 г. на Варненски районен съд, ГК, 33 състав, в частта за отхвърляне на предявения от Д. Н. Р.-Г. и С. Г. С. осъдителен иск срещу „Уникредит Булбанк“ АД за платена без основание сума от 10 316.11 евро, ведно със законната лихва от 06.11.2014 г., този иск е уважен, с присъждане на разноски в полза на ищците.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд е извел извод за дължимост на посочената сума, без да обсъди възраженията на банката, че сумата е получена на договорно основание – чл.4.1.а. от договора за кредит, а е допуснато и нарушение на указанията на ВКС, дадени в отменителното решение по т.д. № 2111/2016 г. Касационният жалбоподател сочи, че не е установен точен размер на договорената възнаградителна лихва, като неправилно е отхвърлено искането за допускане на вещо лице. По отношение на солидарния длъжник С. С. се поддържат и допълнителни доводи за неоснователност на осъдителната искова претенция, поради липса на данни, че парите по разплащателната сметка на кредитополучателката Д. Р., от която е платена исковата сума, са съпружеска имуществена общност.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение; 2. В случай, че във въззивната инстанция е направено уточнение, че фактите, на които се основава исковата претенция, са различни от тези, които първата и въззивна инстанция при първото разглеждане на спора са възприели, задължен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото, в доклада си по чл.146 ГПК да посочи нуждаещите се от доказване обстоятелства и кой носи доказателствена тежест; 3. Длъжен ли е съдът, след като приеме, че искът е основателен по своето основание, да изложи мотиви защо приема за основателен иска по размер; 4. Длъжен ли е съдът, на основание чл.20 ЗЗД, да тълкува волята на страните, изразена в процесния договор, като вземе предвид всички негови действителни клаузи и 5. Може ли да се присъди на съпруга – солидарен длъжник по договора за кредит, връщане на суми като неоснователно обогатяване, инкасирани от сметката на съпругата му, при необорена законова презумпция, че парите по банковата сметка, от която са инкасирани сумите, са индивидуална собственост на съпругата. По първите четири въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т.1, с позоваване на приложена практика на ВКС, а по въпрос пети – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
От ответниците по касация са постъпили: становище за процесуална недопустимост на жалбата поради просрочието й, както и писмени отговори на изложението за допускане на обжалването и на поддържаните от касатора оплаквания в жалбата. Твърди се липсата на основания за допускане на касация, а по същество за правилност на атакуваното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен при повторно разглеждане на делото. Като неоснователно следва да се прецени възражението за просрочие на жалбата предвид посочената дата в приложен към нея договор за правни услуги – 29.11.2018 г. Началото на предвидения в чл.283 ГПК едномесечен срок е от връчване на въззивното решение, в случая от 03.12.2018 г. и този срок е спазен, при приложимост на чл.62, ал.2 ГПК.
С постановено от ВКС, състав на второ т.о., решение по т.д. № 2111/2016 г., след отмяна на решение № 606/18.07.2016 г.- по в.т.д. № 1926/2015 г. в частта за потвърждаване на решение № 3994/14.10.2015 г. на РС-Варна по гр.д. № 14081/2014 г. по предявените установителни искове, са прогласени за нищожни клаузите на чл.11.1.1, чл.11.1.2 и чл.11.1.3 от договор за кредит № 6876 от 20.08.2007 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД, кредитополучател Д. Н. Р.-Г. и солидарния длъжник С. Г. С., на основание чл.146 ал.1 ЗЗП във вр. с чл.143, т.10 ЗЗП. С касационното решение, след констатация за съобразяване от съда на ненадлежно релевирани факти, е обезсилено въззивното решение в отменително-осъдителната му част по иска, с който банката е осъдена да заплати на ищците сумата 10316.11 евро, ведно със законната лихва от 06.11.2014 г.1, като делото е върнато за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
При повторното разглеждане на делото по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съдебен състав, преценявайки събраните по делото доказателства и конкретните клаузи на процесния договор за банков кредит, е приел, че размерът на сумата, с който банката е осъществила служебно инкасо от сметката на ищеца е в размер на 10 316.11 евро над договорения първоначално размер за посочен в исковата молба период. В тази насока подробно е обсъдена приетата по делото ССЕ, според която, банката е въвела допълнителна компонента към ГЛП – „премия“, съответно увеличавана по решения на УС, в резултат на което банката е инкасирала възнаградителни лихви в размер на 16 605.75 евро, при дължими съобразно уговореното между страните- 6 289.64 евро за периода от 10.11.2009 г. до 10.10.2014 г. Поради неустановено от страна на банката основание за инкасиране на разликата между посочените суми, възлизаща на 10 316.11 евро, искът е уважен изцяло, съобразно допуснато в процеса изменение на размера. Отразено е, че единственото основание, поддържано в целия процес, е правото на банката да коригира лихвения процент в променливата му компонента, а в случая е без значение дали посочената сума представлява променливия БЛП и/или премия, въведена като допълнителен компонент въз основа на решения на УС. Въззивният съдебен състав е съобразил липсата на уговорка в договора и в приложимите ОУ за дължимост на премия, както и обективираните признания на банката в първоначалната касационна жалба относно обхвата на променливата компонента на възнаградителната лихва.
Решаващият съд е изложил и допълнителни съображения, основани на влязлото в сила решение на ВКС, с което са прогласени за нищожни клаузи от кредитния договор, касаещи възможността за едностранна промяна на възнаградителната лихва от страна на банката. Изведен е извод, че сумата от 10 316.11 евро е усвоена при начална липса на основание, като даденото въз основа на нищожни клаузи подлежи на връщане като недължимо платено. С оглед възприетата основателност на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, е присъдена и законна лихва, считано от предявяване на иска.
Възражението на банката за погасяване на претенцията с кратката погасителна давност е отхвърлено, с позоваване и на т.7 от ППВС № 1/1979 г., като е прието, че към момента на предявяване на иска предвидената в чл.110 ЗЗД погасителна давност не е изтекла.
Предвид обективирана във въззивното решение правна воля на съда, настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, II т.о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Част от формулираните от касатора въпроси – №№ 2, 4 и 5 не удовлетворяват общия селективен критерий. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Материалноправните въпроси биха могли да се възприемат като съотносими единствено към правилността на атакуваното решение. По тях не са изведени изводи, които да са обусловили изхода на спора. Що се отнася до въпрос № 2, той е изцяло ирелевантен и абстрактно поставен, тъй като в случая основанието за обезсилване на първоначалното въззивно решение по осъдителния иск не е нередовност на исковата молба, а произнасяне извън заявените с исковата молба обстоятелства, което изключва процесуалната възможност за конкретизиране/уточняване на основанието на иска и съответно, не налага извършване на нови процесуални действия от страна на съда във връзка с доклада по делото.
По първия процесуалноправен въпрос, макар и принципно релевантен към всяко производство по чл.294 ГПК, не се установява поддържаната допълнителна селективна предпоставка, предвид липсата на данни за несъобразяване на конкретните, задължителни за новия въззивен състав, указания, дадени в решението на ВКС по т.д. № 2111/2016 г.
Въпросът, свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си в частта относно размера на иска, е основан изцяло на поддържаните касационни оплаквания, възпроизведени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да са отчетени конкретните мотиви на ОС-Варна в частта, относно установения, с допустими доказателствени средства, размер на претендираното вземане.
Предвид горното, искането за достъп до касация е изцяло неоснователно. Затова Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 894 от 19.11.2018 г. по в.т.д. № 1213/2018 г. на Варненски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: