6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
София, 13.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело 2310/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 238 от 14.07.2016 г. по в.т.д. № 355/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 87 от 26.02.2016 г. по т.д. № 276/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив е отхвърлен предявеният срещу [фирма]/ правоприемник на ЗАД [фирма]/ иск за заплащане на сумата 64 096.13 евро – обезщетение по застраховка „Отговорност на превозвача при международни автомобилни превози”, сключена с полица 1332 160 14 0224 от 16.05.2014 г.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че решаващият съд неправилно е квалифицирал иска по чл.215 КЗ/отм./, вместо по чл.229 КЗ/отм./, в резултат на което не е отчел релевантните факти за основателността на исковата претенция, а именно: наличие на валидно застрахователно правоотношение по гражданска застраховка „Отговорност на превозвач за международен превоз на товар”; настъпване на застрахователно събитие по време на действие на договора при извършване на международен автомобилен превоз на товари и ангажиране на отговорността на превозвача, възникнала от неизпълнение на задълженията по договора за международен автомобилен превоз на стоки и реализирането на отговорността му или плащане от застрахованото лице на конктрагента по договора за превоз вместо застрахователя. По съображения, подробно изложени в жалбата, дружеството претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск, с присъждане на разноски.
В изложението за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. Имуществена застраховка ли е застраховката „Отговорност на превозвача на товари по шосе” или е подвид на застраховката „Гражданска отговорност; 2. Кое е правното основание на иска на застрахованото лице по застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе” срещу своя застраховател, в случай, че той е обезщетил собственика на стоката за финансовите загуби, понесени вследствие погиване или увреждане на товара по време на превоз – чл.215 или чл.229 от КЗ/отм./ и 3. Кое лице следва да бъде определено като увредено лице при исковете по чл.229 КЗ /отм./ при сключен договор за застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе” – възложителят по договора за превоз или собственикът на увредения/липсващ товар. По първите два въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 2415/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., а по третия въпрос се твърди, че е от значение за развитието на правото, предвид наложената търговска практика, съгласно която сключването на договор за международен автомобилен превоз на стоки да се предхожда от верига сключени спедиционни договори.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество поддържа доводи за правилност на атакуваното решение. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да постанови атакуваното решение въззивният съдебен състав на Апелативен съд – Пловдив е приел за основателно надлежно въведеното в процеса възражение на застрахователя за липса на предпоставките по чл.37, т.2 от Общите условия за застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе” за изплащане на дължимото застрахователно обезщетение на застрахования, а именно, когато със знанието на застрахователя , или въз основа на влязло в сила съдебно решение, същият е удовлетворил претенциите на увреденото лице. Въз основа на извършена преценка на писмените доказателства по делото, установяващи, че възлагането на ищеца на превоз на товари от Турция до Германия е извършено от австрийското дружество „Ш.”, както и, че увреденото лице е изпращача на стоките – турското дружество „Емпай”, който е предявил претенции срещу дружеството „Ш.” Турция и е получил плащане от своя застраховател [фирма] за сумата 64 096.13 евро, а предявената регресна претенция от „Ш.” – Австрия е била удовлетворена от ищеца, е изведен извод, че последното плащане от страна на ищеца не съставлява удовлетворяване на увреденото лице по см. на чл.37, т.2 от ОУ. Констатирано е, че по делото не е установена връзката между турския застраховател, „Ш.” – Турция и „Ш.” – Австрия, респ. заплащане на товара по веригата, в съответствие с разпределената доказателствена тежест в доклада.
Предвид обективираната във въззивното решение правна воля на съда, настоящият състав на Върховния касационен съд, второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не попадат в обхвата на основния селективен критерий, тъй като въззивният съд не се е произнесъл изрично по вида на застраховката, предмет на процесната полица, а от друга страна, въпросът каква е правилната квалификация на исковата претенция е релевантен към поддържаното основание за касиране по чл.281, т.3, предл.1 ГПК и към доводите в жалбата за неправилното й определяне от съда като такава по чл.215, а не по чл.229 от КЗ/отм./. В тази насока касаторът не е съобразил липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, в каквато насока са и задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, следва да се отрази, че вторият от въпросите е изведен въз основа на твърдения на ищеца за обезщетяване на собственика на стоката за загубите, понесени вследствие погиване на товара, които не са възприети от решаващия състав на Апелативен съд – Пловдив. Дори и да се счете, че въпрос № 2 подлежи на конкретизиране, с оглед правомощията на ВКС /т.1 от цитирания акт на нормативно тълкуване/ то той не би могъл да се квалифицира като обуславящ за изхода на спора, тъй като обективираната в атакуваното решение воля на съда е основана на преценката за липса на удовлетворяване на увреденото лице – „Емпай” – Турция от страна на застрахования ищец, което съставлява предпоставка по чл.37, т.2 от ОУ за изплащане на застрахователно обезщетение на застрахованото лице до действителния размер на вредите съгл. чл.23 от Конвенцията CMR /съгласно лимита на отговорност по полицата/. Позоваването и на посочената задължителна практика на ВКС не доказва поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В приложеното от касатора решение по т.д. № 2415/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. действително е даден отговор на въпроса относно правната квалификация на договора за застраховка, сключен със застраховател от превозвач, с предмет на застраховката отговорността на превозвача за вреди или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, а именно, че се касае за вид застраховка „Гражданска отговорност”, но този въпрос е преценен като значим за изхода на спора, с оглед различните давностни срокове. Извършеното в решението разграничаване между договора за застраховане отговорността на превозвача по чл.229 КЗ/отм./ от договора за застраховане срещу рисковете на превоза по чл.215 КЗ/отм./ е именно с оглед произнасянето по конкретното възражение на застрахователя за погасяване по давност на исковата претенция.
Поставеният от касатора трети въпрос не би могъл да се определи като обуславящ за изхода на спора по см.на чл.280, ал.1 ГПК и при спазване на задължителните за съдилищата постановки в т.1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Касаторът претендира изясняване на понятието „увредено лице” по чл.229 КЗ/отм./, независимо от дадената от съда различна правна квалификация на иска. От друга страна, отговорът на въпроса предпоставя произнасяне по основателността на иска, доколкото определянето на лицата, понесли вреди от загуба на товара по време на превоз на стоки е и в зависимост от момента на преминаване на правото на собственост върху товара, чиято кражба е настъпила след предаването му на ищеца – превозвач, както и от доказване, от страна на превозвача, че е удовлетворил увредените от загубата на товара лица, за да може да претендира обезщетението по процесния договор за себе си. Въззивният съд, в рамките на възложената му правораздавателна дейност и след самостоятелна преценка на доказателствения материал, се е произнесъл кое е увреденото лице, а именно турското дружество – товародател „Емпай”, обезщетено по сключена от него застраховка на товара /застраховане срещу рисковете на превоза/ с друг застраховател, а не от превозвача, като е основал решаващите си правни изводи на липса на предпоставките по чл.37, т.2 от ОУ за заплащане на обезщетението на застрахованото лице. Отделно от това, спедиторът не би могъл да ангажира надлежно отговорността на превозвача. Следователно, въпросът не би могъл да се квалифицира като правен въпрос, попадащ в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК.
Независимо от горните съображения, следва да се има и предвид, че липсва противоречие както в съдебната практика, така и в правната теория относно предмета на договора за застраховка Гражданска отговорност на превозвача с МПС по суша – отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица при осъществяване на търговската му дейност – превоз на стоки по занятие, като при международни превози отговорността на превозвача е съгласно Конвенцията CMR. Няма спор и по принципния въпрос относно основанието за възникване отговорността на застрахования – от непозволено увреждане или от неизпълнение на договорно задължение. В случая, се претендира заплащането на обезщетение в размер на заплатената от застрахования превозвач сума /чрез преводи и прихващане/ на неговия възложител. За последния обаче не е изяснено доколко е легитимиран да ангажира имуществената отговорност на превозвача по превозния договор, съответно дали е извършено надлежно плащане „по веригата”, както е констатирал въззивният съд в мотивите към решението. Последната констатация е обвързана и с неизпълнение на конкретни указания на първата инстанция, дадени в доклада по делото.
Необходимо е да се отрази, че въпросът следва да се възприеме и като основан на поддържаните в жалбата твърдения на касатора за „необсъждане на останалите правни субекти”, т.е. на оплаквания за необоснованост на решението, евентуално за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Действително, в решението не е застъпено становище за качеството на дружествата „Ш.” – Турция и „Ш.” – Австрия – трети лица в процеса, вторият от които е възложител по договора за превоз и дали той е спедитор – превозвач, но след преценка на писмените доказателства, вкл. и на трите CMR товарителници, е изведен извод, че единствен превозвач е ищцовото дружество и не се касае за последователни превозвачи/ както и приела първата инстанция/, съответно не са възприети изводите в решението на Окръжен съд – Пловдив за приложимост на чл.36 от Конвенцията CMR. В случая, касаторът не е поставил процесуалноправен въпрос относно задължението на съда по чл.236, ал.2 ГПК. Липсата на изрично формулиран въпрос в този смисъл, който би могъл да се прецени като обуславящ по см. на чл.280, ал.1 ГПК, съставлява основание за отхвърляне на искането за допускане на касационно разглеждане на делото. В тази насока настоящият състав на ВКС съобразява указанията, дадени в посочения по-горе акт на нормативно тълкуване, според които е недопустимо касационната инстанция да извежда служебно правен въпрос, попадащ в обхвата по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 238 от 14.07.2016 г. по в.т.д. № 355/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: