О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 106
София, 17.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2159/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Н. от [населено място], с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение от 27.02.2015 г. по гр.д. № 3610/2013 г., поправено с решение № 548 от 25.03.2016 г., на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав, в частта, с която след отмяна на решение на Софийски градски съд, І ГО – 16 състав от 24.01.2013 г. по гр.д. № 390/1998 г. за отхвърляне на предявения от М. А. В. – Л. против СД „У.-Н., Д. и с-ие, А. Б. Н. и М. Г. Д., ответниците са осъдени да заплатят солидарно на М. В.-Л., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата 22 414.49 лв. /левова равностойност на 24 000 щатски долара/, съставляваща неустойка за забава за периода от 10.01.1996 г. – 10.01.1998 г., дължима по споразумение от 24.10.1995 г. Ответникът М. Г. Д. не е обжалвал въззивното решение и по отношение на него то е влязло в сила.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението поради постановяването му срещу несъществуващ правен субект и поради неотстранени нередовности на исковата молба. Инвокирани са и оплаквания за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, подробно мотивирани.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен доводите за недопустимост на въззивното решение, поради прекратяване на събирателното дружество със смъртта на единия от двамата съдружници, са поставени и следните въпроси: 1. За материалните предпоставки, които трябва да са налице, за да бъде уважена претенция за договорна неустойка за забава и за лошо изпълнение; 2. За приемането на извършена по договор за изработка работа по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД; 3. Представлява ли предварителният договор за изграждане на обект в сграда доказателство за привидността на сделката, извършена с окончателния договор и следва ли да се цени доказателствената сила на нотариален акт, за който има писмени доказателства за симулация, като въз основа на него се приема за доказано, че прехвърленият имот е в степен на завършеност „груб строеж”; 4. В сграда, завършена на етап „груб строеж”, може ли отделните обекти да имат различна степен на завършеност; 5. Относно разпределението на тежестта на доказване и последиците от недоказване на фактите, от които страната извлича за себе си изгодни правни последици и преценката на всички доказателства и доводи на страните.
По въпроси от 1 -3, вкл., се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпрос № 4 касаторът твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителна практика на ВКС, а по последния въпрос се позовава както на задължителна практика, така и на практика на ВКС, постановена по реда на ГПК /отм./. Към изложението са приложени копия от цитираните в изложението съдебни актове.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от Б. П. М. и М. А. В., чрез техния процесуален пълномощник. Отговорът следва да се зачете само по отношение на втората от тях, предвид атакуваната с касационната жалба част от въззивното решение. Ответницата по касация М. В. оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Независимо от титулната част на жалбата, в която като касатор е посочен само А. Б. Н., предвид доводите в жалбата и нейния петитум, и съобразявайки обстоятелството, че Н. е съдружник и управител на СД „У.- Н., Д. и с-ие”, представлявано в процеса пред първата инстанция от подписалия жалбата процесуален пълномощник, тя следва да се счете за подадена и от дружеството.
За да постанови атакуваното осъдително решение по предявения от М. В. – Л. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, решаващият състав на Апелативен съд – София, след преценка на доказателствения материал по делото, е приел, че е налице валидна уговорка между тази ищца и ответното дружество за извършване на посочените в споразумение от 24.10.1995 г. довършителни строително-монтажни работи на къща № 4, находяща се в [населено място], м. „М. ливади”, [улица], със срок за завършване на къщата – 10.01.1996 г., при наличие на действителна клауза за заплащане на неустойка за забава в размер на 1 000 щ.д. на месец. С оглед писмените доказателства по делото и становището на ответниците е прието за безспорно, че ищцата В. е заплатила изцяло уговореното в споразумението възнаграждение.
Възражението на ответниците за нищожност на неустоечната клауза, поради уговарянето й в чуждестранна валута, е отхвърлено като неоснователно. В тази насока въззивният съд е съобразил задължителните за съдилищата постановки на Тълкувателно решение № 2/1997 г. След подробно обсъждане на писмените и гласни доказателства, решаващият състав е счел исковата претенция за доказана по основание, предвид установеното неизпълнение на задължението на дружеството за извършване на описаните в споразумението СМР в рамките на уговорения срок, както и за исковия двугодишен период. Зачетено е и обстоятелството, че към момента на сключване на окончателния договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 28 от 13.03.1997 г., том ХХVІ, дело № 4872/1997 г. на Първи нотариус при Софийска нотариална служба, еднофамилната жилищна сграда на ищцата е била изградена в груб строеж. След отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение, претендираната неустойка е присъдена в нейната левова равностойност, възлизаща на сумата 22 414.49 лв., съобразно приетата икономическа експертиза.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По делото липсват данни, въз основа на които да се изведе извод за вероятна недопустимост на атакуваното осъдително решение по иска на М. В. – Л. срещу касаторите като постановено по нередовна искова молба, или поради уважаване на иска по отношение несъществуващо ЮЛ. Видно от книжата по делото е, че констатираните нередовности на исковата молба са отстранени в производството пред първата инстанция. По отношение на второто основание, въз основа на което се твърди недопустимост на атакуваното решение, следва да се има предвид, че не се поддържа, нито се констатира заличаване от търговския регистър на събирателното дружество, конституирано като ответник с исковата молба. Едва със заличаването на търговското дружество от ТР, то губи своята правосубектност и не би могло да бъде надлежна страна в процеса. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, надлежно публикувана.
Материалноправният въпрос, свързан с предпоставките за уважаване на предявения иск, е пряко съотносим към правилността на изведения от въззивната инстанция извод за доказаност на претенцията по чл.92, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 6 от споразумението по основание. Отговорът на този въпрос предпоставя проверка на правилността на изразеното от Софийски апелативен съд становище, обективирано в мотивите към решението, което е в резултат на преценка на конкретните доказателства по спора, събрани при инстанционното му разглеждане. Такава проверка не би могла да се реализира в производството по селектиране на касационните жалби, което изрично е отразено и в мотивите към т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В ТР е направено ясно разграничение между основанията за достъп до касация от основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Липсата на тъждество между тях не е съобразена обаче в достатъчна степен при формулиране на посочения въпрос.
Поставените в изложението въпроси № 2, 3 и 4 не биха могли да обосноват наличието на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях не са формирани решаващи за изхода на спора правни изводи.
По последния правен въпрос, свързан с тежестта на доказване в процеса и задължението на въззивния съд за мотивиране на съдебния акт по същество, при спазване на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, не се установява поддържаното в касационната жалба основание за допускане на касационно обжалване. Първата част от въпроса е пряко свързана с доклада по делото, в каквато насока страните не са въвели оплаквания във въззивното производство, както и с правилността на изводите на решаващия състав за недоказаност на твърденията на ответниците за извършване на възложената работа в уговорения срок. По отношение на императивните изисквания за мотивиране на решението по същество, след преценка на събрания доказателствен материал и на доводите на страните, по делото липсват данни за допуснато отклонение от задължителната практика, приложена към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Независимо от изхода на делото, искането на ответницата по касация за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като с отговора на жалбата не са представени доказателства за направени такива за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.02.2015 г. по гр.д. № 3610/2013 г., поправено с решение № 548 от 25.03.2016 г., на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав, в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: