О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
Гр.София, 26.04. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 20.04.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 267/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Националната агенция за приходите [населено място], чрез пълномощника й – ст. експерт по приходите в отдел „Ч.” – Д. Н., срещу определение № 565/24.08.2015 г. на Апелативен съд [населено място] по в.ч.т.д.№ 544/2015 г. в частта, с която е потвърдено определение № 1734/13.05.3015 г. по т.д.№ 1891/2014 г. на Варненски окръжен съд за оставяне без уважение на искането на НАП – [населено място] за конституиране на МРРБ като съищец, на основание чл.26 ал.4 ГПК. Жалбата е подадена от легитимирано лице, в законоустановения за обжалване срок, срещу подлежащ на касационно обжалване акт. В нея се излага, че обжалваното определение е неправилно. В производството по чл.422 ГПК НАП не действа от свое име, а като процесуален субституент. Носителят на правото е съответното министерство, с оглед произхода на частното държавно вземане /наложена финансова корекция/, възникнало на основание договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, сключен между ответника и МРРБ. На НАП са делегирани правомощия само да установява по размер, да обезпечава и да събира вече възникнали частни държавни вземания. В тази хипотеза нормата на чл.26 ал.4 ГПК е приложима и задължава съда служебно да конституира като главна страна носителят на материалното право, наред с процесуалния субституент. По тези съображения се моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде поставено друго, с което искането за конституиране на МРРБ като главна страна /съищец, наред с НАП/ да бъде уважено.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: Предметът на производството по чл.422 ГПК представлява ли функция на обективните и субективни предели на спора, така, както е очертан в заповедното производство, вкл. по основание – въз основа на документ по чл.417 т.7 ГПК /акт за установяване на частно държавно вземане, издаден от НАП на основание чл.3 ал.8 вр. чл.3 ал.7 т.6 от З./; Какъв е характерът на акта за установяване на частно държавно вземане, подлежат ли на преценка в исковото производство мотивите в акта относно наложената с него финансова корекция, единствено те ли подлежат на преценка в исковото производство и НАП ли е органът, който има правомощия със съответния акт да извърши /наложи/ финансови корекции по средства, отпускани от Европейския съюз; Кой е носителят на спорното материално право, за което има издаден акт за установяване на частно държавно вземане – НАП или управляващият орган; Спорното материално право /вземането/ възниква от акта за установяване на частно държавно вземане или от договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, сключен между ответника [община] и МРРБ; От разпоредбите на чл.3 ал. 13 и ал.14 З. може ли да се направи извод, че НАП е носител на вземанията по чл.3 ал.7 т.6 З..
Ответникът [община], чрез процесуалния си пълномощник – адв. В. Б., оспорва наличието на предпоставките за допускане на определението до касация, а по същество счита жалбата за неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение, с оглед доводите на страните и материалите по делото, приема следното:
От фактическа страна съставът на въззивния съд е съобразил, че Агенцията е предявила иск по чл.422 ГПК за установяване по съдебен ред, че Държавата има частно изискуемо вземане против [община] по договор за безвъзмездна финансова помощ в размер на сумите, описани в Акта за установяване на частно държавно вземане, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 т.7 ГПК. По отхвърленото от първата инстанция искане с правно основание чл.26 ал.4 ГПК за конституиране в качеството на ищец на МРРБ – страна по договора за безвъзмездна финансова помощ, въззивният съд е преценил, че предметът на производството по чл.422 ГПК е функция на обективните и субективните предели на спора така, както е очертан от заповедното производство, включително по основание – документа, послужил за издаване на заповедта за изпълнение. Следователно, на преценка в исковото производство ще са решаващите мотиви в издадения от ищеца А. относно извършената с него финансова корекция. Това предопределя и отрицателния отговор на въпроса, дали МРРБ следва да бъде конституиран като ищец по реда на чл.26 ал.4 ГПК. По силата на законовата делегация, след като НАП е легитимирана да установява и събира частните държавни вземания, вкл. и въз основа на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в хипотезите на чл.3 ал.7 т.6 от З., следва изводът, че в тези случаи носител на спорното материално право е Държавата, независимо, че то е възникнало въз основа на договор с МРРБ. Аргументи в същата насока съдът е почерпил и от нормите на чл.3 ал.14, респ. чл.3 ал.13 от З..
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
Решаващият правен извод в обжалваното определение, обусловил изхода по делото, е относно идентитета от субективна и обективна страна /т.е. по страни и предмет/ между заповедното производство и исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК. Той съответства изцяло на трайно установената практика на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 43/11.03.2013 г. по т.д.№ 325/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 281/06.01.2016 г. по гр.д.№ 1589/2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др./ и е изводим от разпоредбите на закона и постановките на ТР № 4/2013 г. на О.. Останалите доводи на съда в различна степен подкрепят произтичащото от горния принцип становище, че когато вземането, предмет на иска по чл.422 ГПК, се основава на документ по чл.417 т.7 ГПК – Акт за установяване на частно държавно вземане, единствена главна страна – ищец в исковото производство е заявителят, т.е. НАП, съобразно изричната законова регламентация на чл.3 ал.8 от З. вр. чл.3 ал.1 т.9, вр. чл.3 ал.7 т.6 от същия закон. С оглед изложеното съдът намира, че по обуславящия изхода на спора правен въпрос /първия от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/ не са налице допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на които бланкетно жалбоподателят се позовава. По него е приложима посочената по-горе практика на ВКС, на която обжалваното определение съответства. Останалите формулирани въпроси не се явяват самостоятелно значими за постановения от въззивния съд краен резултат, поради което спрямо тях не се доказва наличието на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба е направил искане за присъждане на разноски, надлежно уговорени, но не е представил доказателства за тяхното заплащане, съобразно указанията в т.1 на ТР № 6/2012 г. на О..
С оглед горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 565/24.08.2015 г. на Апелативен съд [населено място] по в.ч.т.д.№ 544/2015 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: