7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 26.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2274/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. С. Б., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1025 от 04.05.2016 г. по т.д. № 2840/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение от 24.03.2016 г. по т.д. № 98/2015 г. на Окръжен съд – Монтана в обжалваната част – за уважаване на предявените от [фирма] искове по чл.422, ал.1 ГПК и приемане за установено, че Е. Б. дължи на банката сумата 65 349.25 лв. – главница по договор за предоставяне на кредит овърдрафт от 25.04.2008 г., сумата 1 778.27 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2013 г. до 24.04.2013 г., сумата 28 578.18 лв. – наказателна лихва за периода от 25.01.2013 г. до 26.05.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.05.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по гр.д. № 80661/2014 г. на Районен съд – Монтана.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението, поради произнасяне по непредявен иск и по нередовна искова молба. Твърди се и наличието на предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Касаторът подробно е мотивирал всяко едно от поддържаните основания, като претендира обезсилване на решението, евентуално неговата отмяна и отхвърляне на предявените от банката искове, с присъждане на разноски по делото.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да следи служебно за неравноправни клаузи в договор за кредит овърдрафт в случаите, когато кредитополучателят се е позовал на нищожност на клаузи от договор за банков кредит овърдрафт поради неравноправност, на основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143, т.5 и т.10 от З.; 2. За да се ползва от защитата по З., длъжен ли е кредотополучателят да доказва, че е действал извън рамките на своята професионална дейност, поради което спрямо него е налице качеството „потребител” по см. на §13 , т.1 от ДР на З. и поради което е приложима защитата по З., или съдът може служебно да приеме за доказан този спорен факт само въз основа на записаното в преамбюла на договора, че физическото лице – кредитополучател е „земеделски производител”, или при наличие на възражение за нищожност поради неравноправност, съдът е длъжен да разпредели доказателствената тежест между страните, за да се произнесе по основателността на възражението за нищожност поради неравноправност; 3. За да се установи приложимост на защитата по З., длъжен ли е съдът да тълкува договора и клаузите в него по реда на чл.20 ЗЗД, или преценката досежно качеството „потребител” се извършва без необходимост от тълкуване на договора и неговия функционален признак, за да се ползва кредитополучателя от защитата по З.; 4. Какво е основанието на предявен по реда на чл.422 ГПК иск за съществуване на вземането по договор за банков кредит, за което е издадена заповед за изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК; 5. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; 6. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания и 7. Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника. По всички въпроси се поддържа допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК / в редакция към датата на депозиране на жалбата – 11.07.2017 г., преди изм. на ГПК – ДВ бр.86/2017 г./, с позоваване на: приложената към изложението практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, на задължителна за всички съдилища практика – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. ; ТР № 1/2001 г. ОСГК и ТР № 4/2013 г. – т.18, както и на практика на С..
Ответникът по касационната жалба – [фирма], чрез пълномощника си, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване. По същество заявява становище за правилност на въззивното решение. Съображения са изложени в постъпил по делото писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна наличието на сключен между страните договор за банков кредит на 25.04.2008 г., по силата на който страните са се съгласили банката да отпусне кредит в размер на 75 000 лв., с уговорено предназначение на усвоявания кредит – рефинансиране на предходни кредити и ремонт и преустройство на стопански обекти, с изрично отразяване, че кредитът се сключва във връзка с осъществяваната от кредитополучателя Е. Б. дейност като земеделски производител. Прието е, че липсва спор между страните относно усвояването на сумата от кредитополучателя, както и, че уговорения в договора срок за връщане на кредита е до 25.04.2013 г.
Като неоснователно е преценено оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Отчетено е, че заявеното искане за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК е за цялата сума по кредита, предвид изтекъл на 25.04.2013 г. срок за връщането й и липсата на твърдения на заявителя и ищец в производството по чл.422 ГПК за предсрочна изискуемост на кредита. При произнасяне по това оплакване, въззивният съд е зачел извършените от страните съдопроизводствени действия както в заповедното, така и в исковото производство, като е счетена за неприложима разпоредбата на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции.
Поддържаното възражение от ответника по иска за неравноправност, на основание чл.143 З., на част от клаузите по процесния договор, е отхвърлено като неоснователно, по съображения, основани на дефиницията за потребител – §13, т.1 от ДР на З., съответна на чл.2, б.”б” от Директива 93/13/Е. на Съвета, както и на изричната воля на ответника, обективирана в съдържанието на договора за кредит – овърдрафт. Прието е за установено, че ответникът извършва дейност като земеделски производител, съобразно дефиницията в § 1 от ДР на ЗПЗП, като договорът за кредит е сключен от него именно във връзка с осъществяваната от него дейност като земеделски производител и ще му послужи за погасяване на взети предходни кредити, с които е финансирал тази си дейност, както и за ремонт и преустройство на стопански обекти. Изведен е извод, че след като кредитополучателят няма качеството „потребител” по см. §13, т.1 ДР на З. при сключване на процесния договор, той не може да се ползва с предвидената в този закон по-силна защита за потребителите физически лица. При произнасяне по това възражение, въззивният съд е съобразил задължителната за него практика на ВКС, цитирана в мотивите към решението.
При определяне на размера на дължимите суми по издадената заповед за изпълнение, решаващият състав е съобразил, че доброволното плащане на 5 000 лв. е предварително изключено от заявителя – ищец, а по отношение на сумата от 26 573.56 лв., събрана в рамките на образуваното изпълнително дело въз основа на постановеното незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение, липсва основание за приспадане. В последния смисъл съдът е съобразил задължителните указания, дадени в т.9 и т.13 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Наред с така изложените подробни правни съображения по оплакванията в сезиращата го жалба, въззивният съдебен състав е използвал и процесуалната възможност по чл.272 ГПК и е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По делото липсват данни, от които да се изведе извод за вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт на сочените от касатора основания. По поддържаните и във въззивното производство доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съдебен състав е преценил не само основанието за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, предвид посочените в заявлението обстоятелства, но и обстоятелствената част на депозираната от банката искова молба, с която е предявен положителния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Липсват каквито и да било твърдения за упражнено право на банката да направи кредита предсрочно изискуем, а напротив, изрично е посочено, че крайният срок за погасяване на всички задължения по ползвания овърдрафт е до 25.04.2013 г. Този срок е изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като заявителят е индивидуализирал не само непогасените вноски по кредита, но и претендираните договорни и наказателни лихви. Предвид всички предприети от банката действия, вкл. и процесуални, не би могло да се изведе извод нито за нередовност на исковата молба, нито за произнасяне по непредявен иск, което би предпоставило вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение.
Като недоказан следва да се прецени основният селективен критерий по първите три въпроса, относими към предпоставките за нищожност на клаузи в потребителски договор поради неравноправността им и тяхното доказване в процеса, съответно към относимостта на З. към процесния договор за кредит. Тези въпроси са изведени въз основа на невъзприети от въззивния съд възражения на ответника по иска /сега касатор/. При произнасяне по доводите в тази насока, решаващият състав е извел изводите си след преценка на данните по делото, вкл. и ясната воля на страните, обективирана в самия договор, като правилността на тази преценка е извън обхвата на настоящата фаза на касационното производство. Отговорът на тези въпроси пряко предпоставя проверка за правилност на изведените от въззивния съд изводи за неприложимост на З.. Относно недопустимостта касационният съдебен състав да се произнася по материалната и процесуална законосъобразност на въззивното решение и обосноваността му в производството по чл.288 ГПК, са приложими задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По процесуалноправните въпроси относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си при произнасяне по основателността на предявените искове след преценка на фактите и доказателствата по делото и обсъждане на всички доводи на страните от значение за спорното право, които безспорно са значими за всяко дело, липсват данни за допуснато от решаващия състав на САС отклонение от задължителната практика на ВКС, на част от която се позовава касатора. Това е видно от обективираното в мотивите към атакувания съдебен акт, в които са обективирани както фактическите, така и правните изводи на въззивния съд по спорното право и отразяват надлежно реализираната от него самостоятелна правораздавателна дейност като съд по съществото на спора.
Формулираният от касатора въпрос № 4 не покрива изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е основан на поддържани при инстанционното разглеждане на делото доводи на кредитополучателя, че претендираното вземане на банката произтича от банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Тези доводи са отхвърлени от решаващия състав на Апелативен съд – София, предвид липсата на твърдения и волеизявление на банката за упражнено от нея право за обяви кредита за предсрочно изискуем, което по своята същност би съставлявало изменение на договора. Липсват данни ищцовата банка / сега ответник по касация/ да е претендирала вноски с ненастъпил падеж, които да са станали изискуеми по силата на достигнало до кредитополучателя нейно изявление за обявяване на предсрочна изискуемост. В тази насока въззивният съд е преценил съдържанието на заявлението по чл.417 ГПК и приложеното към него извлечение от счетоводните книги на банката, както и очертания предмет на делото по положителния установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, като е изведен извод, че претендираните вземания са изискуеми на основание изтичането на уговорения между страните срок за погасяване на кредита. В резултат на това е застъпено и становище за ирелевантност на доводите, основани на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 300 лева, съобразно приложените към отговора договор за правна защита и съдействие и доказателства за плащане по банков път на уговореното адвокатско възнаграждение.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1025 от 04.05.2016 г. по т.д. № 2840/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, шести състав.
ОСЪЖДА Е. С. Б. да заплати на [фирма] сумата 2 300 /две хиляди и триста/ лева разноски за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: