7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№731
София, 17.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1244/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на : Национална агенция за приходите, [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник М. М. – старши експерт по приходите в отдел „Частни държавни вземания” и на Г. М. Якалиев с ЕГН [ЕГН], действащ като ЕТ с фирма ”Евроимпекс – Г. Якалиев”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк][жилищен адрес] чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. Д., срещу решение № 737 от 01.12.2014 г. по в.т.д. № 971/2014 г. на Апелативен съд – П..
Касаторът ищец – Национална агенция за приходите /НАП/ обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 26 от 07.03.2014 г. по т.д. № 80/2012 г. на Окръжен съд – Хасково за отхвърляне на иска за установяване дължимост на лихва по чл.18.2, предложение второ от Общите условия към договора от 29.12.2006 г. върху главницата, в размер на лихвения процент прилаган от Европейската централна банка относно нейните основни операции по рефинансиране, увеличена с 3.5 процентни пункта, считано от 25.10.2010 г. до окончателното изплащане на задължението. Изразява се несъгласие с изводите на въззивната инстанция за неопределяемост на договорната лихва и за възможността да се присъди само законната лихва. Твърди се, че в договора за безвъзмездна финансова помощ подробно е описан методът за определяне на размера на лихвата, като същият е установен и от приетата счетоводна експертиза, а моментът до който тя ще се начислява е еднакво неизвестен, независимо от това, дали се претендира законната лихва или договорно уговорена такава.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следния правен въпрос: „Може ли заявителят в производството по чл.417 от ГПК да претендира присъждане на договорно уговорена лихва за забава от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението”. Бланкетно се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 26 от 07.03.2014 г. по т.д. № 80/2012 г. на Окръжен съд – Хасково, е прието за установено по предявения от НАП иск по чл.422 ГПК задължението на [фирма] в общ размер на 40 045.15 евро, от които: 36 162.18 евро главница, 2 793.58 евро наказателна лихва за периода от 21.09.2008 г. до 26.02.2010 г. и 1089.39 евро мораторна лихва за периода от 26.02.2010 г. до 25.10.2010 г., за които са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 812/2010 г. по описа на Районен съд – Харманли.
В жалбата се поддържат доводи за липса на процесуалноправна и материалноправна легитимация на ищеца, а от друга страна, за липса на доказателства, удостоверяващи наличие на юридическо образование и правоспособност на лицето подписало АУЧДВ № 14/01.03.2010 г., както и доказателства за редовността на исковата молба и на касационната жалба, с оглед изискването по чл.284, ал.2 ГПК. По същество се поддържа, че не е спазена предвидената в общите условия към договора процедура за прекратяване на договора, а в писмото на МТСП, с което е прекратен договора, не са посочени конкретни неизпълнени задължения, което не е съобразено от въззивната инстанция. Според касатора, решаващият състав не е зачел резултатите на одиторския доклад и не е съобразил предвидения в чл.15.2 от общите условия срок, в който финалният отчет се счита за одобрен. Твърди, че след като възложителят е приел, че са изпълнени всички изисквания по проекта и е одобрил разходите по него, е преклудирана възможността да се претендира възстановяване на получени по проекта суми.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК.
По делото е постъпил писмен отговор от НАП на подадената от ответния ЕТ касационна жалба, в който се поддържа липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди, че въззивното решение е правилно в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК искове.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Като неоснователни следва да се преценят възраженията на [фирма] /обективирани в касационната жалба на ЕТ/ относно редовността на подадената от НАП касационна жалба, предвид приложените към последната редовно пълномощно и удостоверение за юридическа правоспособност на подписалата жалбата М. М..
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П., след цялостна самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за доказано едностранното прекратяване на сключения на 29.12.2006 г. договор между Министерство на труда и социалната политика, като възложител и ответника за безвъзмездна финансова помощ за финансиране на проект „Благосъстояние на деца с увреждания чрез алтернативни услуги”, по който на Г. Якалиев са били преведени авансово 53 997 евро по програма ФАР и 19 999 евро – по националното съфинансиране. Относно прекратяването на договора е зачетено писмо изх. № BG-2004/016-711.01.02.-1.09 от 14.07.2008 г., надлежно връчено на ответника, с посочени в него фактически основания за прекратяване на договора: закъснение в дейностите по договора, липсата на помещение за предоставяне на услуги, липсата на обяснения от страна на изпълнителя във връзка със съставен констативен мониторингов протокол от 06.12.2007 г., както и становище на Държавната агенция за закрила на детето, според което има нарушения на процедурите по предоставяне на социални услуги за деца и несъответствието им с държавната политика в областта на закрила на детето. Отчетено е и съдържащото се в писмото искане до изпълнителя за връщане на авансово платената сума от 71 996 евро и на начислените лихви, като с оглед представен от ответника заключителен доклад и искане за възстановяване на средства по договора, на ответника са признати като допустими разходи за 35 833.82 евро, а останалата част в размер на исковата сума за главницата, ответникът е поканен да върне като недължимо получена след прекратяването на договора.
Като неоснователни са преценени доводите на ответния ЕТ за незаконосъобразно прекратяване на договора поради липса на предизвестие. Изложени са съображения, че съгласно клаузата на чл.12.2 от общите условия не е необходимо предизвестие за прекратяване на договора поради неизпълнение на договорни задължения от изпълнителя. Въззивният съд е отчел отправеното писмено изявление за прекратяване на договора, получено от ответника на 06.08.2008 г., както и посочения в цитираното по-горе писмо констативен мониторингов протокол от 06.12.2007 г., връчен и подписан от ответника. Констатациите в този протокол са за неизпълнени в срок задължения по всички дейности, подробно описани, с даден срок на ответника да предостави информация, документи и обяснения по въпроси, касаещи неизпълнението на съществени договорни задължения, от която възможност ответникът не се е възползвал и не е представил задоволителни обяснения по см. на чл.12.2 от общите условия.
Отхвърлени са и възраженията за наличие на непреодолима сила, поради прекратяване от страна на Община – Х. на договор за отдаване на помещение за осъществяване дейността „Дневен център за деца с увреждания, по съображения, основани на чл.11.5 от общите условия и на преценка на релевантните доказателства, относими към това възражение.
Въззивният съдебен състав не е възприел доводите на ответника за дължимост на всички разходи, посочени във финалния отчет, като направени във връзка с проекта. Констатирано е, че в случая не става въпрос за одобряване на финален отчет, а за произнасяне по искане за получаване на част от безвъзмездната помощ от изпълнителя, след прекратяване на договора по негова вина, като за произнасяне по това искане не е уреден срок. Изложени са и допълнителни съображения за изготвянето на писмен отговор на искането в предвидения в чл.15.2 от общите условия срок, а несвоевременното връчване на отговора не съставлява основание за получаване на посочената във финалния отчет безвъзмездна помощ. Изготвеният на 29.04.2009 г. одиторски доклад е счетен за необвързващ възложителя при произнасяне по въпроса за дължимостта на сумите по чл.12.3 от общите условия след прекратяването на договора и, че наличието на такъв доклад не лишава възложителя от възможност да провери извършените до прекратяването на договора разходи и да се произнесе по искането за възстановяване на част от тях.
Решаващият съд е съобразил, че за задълженията на ответника по процесния договор НАП е издала акт за установяване на частно държавно вземане № 14/01.03.2010 г., подписан от надлежно оправомощено лице, който не подлежи на обжалване, тъй като няма характер на индивидуален административен акт.
В мотивната част към решението са изложени подробни правни аргументи за легитимацията на НАП – заявител в заповедното производство, съответно ищец по иска с правно основание чл.422 ГПК, основани на приложимите от ЗНАП разпоредби и § 36, ал.3 от ПЗР на Закона за държавния бюджет на РБ за 2010 г.
Като неоснователен е преценен положителният установителен иск за присъдената със заповедта за изпълнение лихва върху главницата в размер на лихвения процент, прилаган от Европейската централна банка относно нейните основни операции по рефинансиране, увеличен с 3,5 процента пункта, за периода от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 25.10.2010 г. до окончателното изплащане на сумата. Прието е, че наказателна лихва по чл.18.2 от договора би могла да се претендира до датата на подаване на заявлението, докогато тя е определяема по размер /съобразно уговорките в договора/ и по период. След тази дата би могло да се присъди само законната лихва върху главницата , но не и договорената наказателна лихва.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В приложеното към касационната жалба на НАП изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулираният правен въпрос е аргументиран с доводи за неправилност, при възпроизвеждане на оплакванията в касационната жалба. Касаторът не е съобразил т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което във фазата по селекция са ирелевантни доводите, относими към основанията за неправилност на атакуваното въззивно решение и е недопустимо тяхната преценка да се реализира в тази фаза на процеса, съответно не е допустимо искането за достъп до касация да се основава единствено на поддържани от касатора твърдения за незаконосъобразност на решението. Дори и да се приеме, че въпросът, касаещ възможността да се претендира договорена лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, попада в обхвата по чл.280, ал.1 ГПК, то допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно, което съставлява достатъчно основание за недопускане на обжалването.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в атакуваната от [фирма] част от въззивното решение се твърди наличие на противоречива практика на съдилищата по въпроса относно процесуалноправната легитимация на НАП по установителен иск по чл.422 ГПК/ т.2 от изложението/, с позоваване на решение по т.д. № 100/2011 г. на Окръжен съд – Търговище и въззивното решение по делото на Апелативен съд- В. – по в.т.д. № 810/2013 г. Предвид решаващите изводи на въззивния съдебен състав, включително и по материалноправната легитимация на НАП, следва да се приеме, че този въпрос макар и да обосновава основния селективен критерий, недоказана е поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация. Представеното въззивно решение на АС-Варна не е в цялост, а от друга страна липсват данни за влизането му в сила, поради което не може да приеме, че то обективира противоречива практика на съдилищата по аналогичен спор. В този смисъл е и т.3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В останалата част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът [фирма] не е формулирал ясни и точни правни въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда, обективирана в обжалвания въззивен съдебен акт. Неизпълнението на задължението на касатора за точно формулиране на правен въпрос, включен в обхвата на общия селективен критерий, съставлява достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания по т.1, съответно по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В този смисъл настоящият състав съобразява задължителните постановки в т.1 от цитираното тълкувателно решение, в което е направено и ясно разграничение между основанията за допускане на обжалването от общите основания по чл.281, т.3 ГПК. Видно от съдържанието на тези части на изложението, това разграничение не е съобразено от касатора.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 737 от 01.12.2014 г. по в.т.д. № 971/2014 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: