О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
Гр.София, 22.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 2499/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. О., [населено място], чрез процесуалния му пълномощник – адв. Д., против решение № ІІ-27/15.05.2015 г. по в.гр.д. № 1977/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд, В ЧАСТТА, с което е отменено решение № 1451/10.07.2014 г. по гр.д.№ 5384/2012 г. по описа на Бургаски районен съд и касаторът е осъден да заплати на М. АД [населено място] сумата 20 000 лв. – част от остатък от дължима главница в размер на 841 438.40 лв. по фактура № 201533/03.01.2011 г., издадена въз основа на договор за строителство от 08.08.2008 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
Допускане на касационно обжалване на решението в посочената част се претендира, поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за материално-правната квалификация на спора, като норма от императивен характер, а именно: Следва ли на основание чл.5 ГПК въззивната инстанция да следи за правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да няма оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение и дължи ли въззивната инстанция нови указания на страните относно подлежащите на доказване факти във връзка с правилното приложение на императивния материален закон. Въпросът е поставен с оглед различната квалификация на предявените искове от двете съдебни инстанции – първата инстанция ги е квалифицирала като такива с правно основание чл.79 ал.1, чл.84 ал.1, чл.86 ЗЗД вр. чл.258 и сл. ЗЗД, а въззивната, едва с постановяване на решението си е намерила основанието на исковете в чл.79 ал.1 пр.І вр. чл.266 ЗЗД вр. чл.286 ТЗ и чл.86 ЗЗД. В резултат на това, въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е прилагал правилата за търговска сделка, без да укаже своевременно това на страните и да ги уведоми за релевантните, подлежащи на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест.
Касационните основания са за неправилност на решението в обжалваната му част, във всички хипотези на чл.281 т.3 ГПК. Моли се за отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният частичен иск за заплащане на сумата от 20 000 лв. да бъде отхвърлен, ведно с присъждане на разноските по делото.
Ответникът по касационната жалба – М. АД [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И., е депозирал писмен отговор със становище, че формулираният от касатора правен въпрос не отговаря на общото основание за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с оглед на което е допустима.
С нея обаче не се доказват основанията за селектиране на жалбата до разглеждане по същество. Формулираният от касатора въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора по конкретното дело /съобразно т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, поради следното:
Въззивният съд е намерил за основателно оплакването във въззивната жалба на М. АД за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на доклад по смисъла и със съдържанието на чл.146 ал.1 ГПК, вкл. при липса на разпределение на доказателствената тежест и указания по чл.146 ал.2 ГПК. На това основание във въззивната инстанция съдът е указал кои от твърденията на страните счита за спорни, разпределил е доказателствената тежест, както и е допуснал нови доказателства, при съобразяване на факта, че в първата инстанция ответникът – настоящ касатор не е подал писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, поради което спрямо него са настъпили последиците на чл.133 ГПК. В частност ответникът не е въвел конкретни възражения, както и не е оспорил представените писмени доказателства, в т.ч. актовете обр.19, подписани от двете страни, и рекапитулациите за тях по месеци, също подписани от представителите на двете страни. По същество съдът е основал изводите си на установените по делото факти, че СМР, чието заплащане, предмет на фактурата от 03.01.2011 г., се претендира, са били надлежно извършени от ищеца и приети и одобрени от ответника без възражения и рекламации. Съдът е съобразил и данните по заключението на КСТИЕ, че всички фактури, включително процесната, са осчетоводени, както от ищеца, така и от ответника, който ги е декларирал в дневника си за покупките по ЗДДС и е ползвал данъчен кредит по тях.
Предвид изложените в обжалваното въззивно решение съображения, от процесуална страна /в какъвто смисъл е и зададен въпросът, по който се иска да бъде допуснато решението до касация/ е прието, че липсата на депозиран в срок отговор на исковата молба на основание чл.133 ГПК създава преклузия по отношение на неупражнените права по чл.131 ГПК, която не може да се преодолее посредством доклада, извършен от въззивния съд, в изпълнение на задълженията му по ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2. Що се отнася до правната квалификация на иска, то липсва разлика, както между предмета на спора, по който са се произнесли първата и въззивната инстанция, така и по същество в посоченото от тях правно основание на исковата претенция.
Не е налице и допълнителният критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Както се изясни по-горе, съдът е действал в пълно съответствие с изискванията на т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, доколкото по делото изобщо не е бил извършен доклад от първоинстанционния съд, а сочените несъответствия биха могли да съществуват само в хипотезата, при която в резултат на неправилно определена правна квалификация на иска в първата инстанция на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В този случай въззивният съд е длъжен служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти, разпредели доказателствената тежест и насочи страните да ангажират съответните доказателства.
Поради недоказване на общите и допълнителните предпоставки за достъп до касация, на които касаторът се позовава, искането му в този смисъл се явява неоснователно.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № ІІ-27/15.05.2015 г. по в.гр.д. № 1977/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: