7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№266
София.29.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2168/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 98 от 09.05.2019 г. по в.т.д. № 71/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна и съответно частично потвърждаване на решение № 195 от 16.11.2018 г. по т.д. № 33/2018 г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен предявения от банката иск за установяване съществуването на вземане от Б. А. М. за разликата над 18 012.65 лв. до 29 767.02 CHF – главница по договор за потребителски кредит № HL 36374/31.03.2008 г., изчислена като левова равностойност на 14 901.27 швейцарски франка, включваща падежирали и неплатени вноски за периода 10.10.2013 г. – 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху съответните вноски, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7360/2017 г. на Районен съд – Плевен, както и в частта за отхвърляне на иска за вземане в размер на 306 лв. – нотариални такси.
В частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение по отношение на договорните лихви по процесния договор, след констатация, че те не са предмет на заповедта за изпълнение, съответно на иска по чл.422, ал.1 ГПК, решението не е предмет на настоящото производство.
Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, по изложени в жалбата фактически и правни съображения. Оспорва изводите на съда за нередовност на връчването на изпратената до ответницата нотариална покана. Твърди, че нотариусът е длъжностно лице, удостоверило връчване на нотариалната покана, като разписката, подписана от нотариуса е официален свидетелстващ документ, по отношение на който не е проведено надлежно оспорване по реда на чл.193 ГПК. Счита се за неаргументирано становището на съда във връзка с валутния риск, както и по приложимостта на чл.143 ЗЗП.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1. Налице ли е прехвърляне на целия валутен риск на кредитополучателя, при условие, че съгласно договора за кредит кредитополучателят поема валутния риск само при повишаване на курса на чуждестранната валута, което е написано на ясен и разбираем език и е налице поемане на валутен риск от страна на банката, т.к. курсът се е понижил след датата на усвояване на кредита; 2. На ясен и разбираем език ли е клаузата на чл.23 от процесния договор, съобразявайки се с решенията на СЕС, че това включва да са посочени икономическите последици за кредитополучателя. Ако констатацията на съда е, че клаузата не е на ясен и разбираем език, какви са пороците на клаузата, които трябва да бъдат отстранени, за да се счита същата на ясен и разбираем език; 3. Какво означава, че потребителски договор не може да бъде изготвен предварително, в противен случай е неравноправен. В кой момент и от коя страна се изготвя договора. На кои клаузи от договора за кредит кредитополучателят може да влияе и на кои клаузи не може да влияе. В процесния случай, правилно ли е определил въззивният съд, че посочените от него клаузи са от категорията клаузи, върху кредитополучателят може да влияе, но не е имал тази възможност. 4. Информацията, която се предоставя на кандидат-кредитополучатели, за движението на курса на чуждестранната валута следва да бъде анализна историческите нива или трябва да бъда прогнозна информация. Какво означава една валута да е стабилна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че по отношение на непадежиралите вноски по договора за кредит, отхвърлени поради липса на подпис на получател в разписката за връчване на нотариалната покана за предсрочна изискуемост, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – решение по т.д. № 2072/2015 г., определение по т.д. № 252/2018 г. и решение по т.д. № 2400/2015 г. , I т.о. и определение по т.д. № 60255/2016 г., IV г.о. По изрично формулираните въпроси е посочена т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по въпрос № 1 и № 4 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на последното допълнително селективно основание следва да се счете, че касаторът се позовава на посочени в самата жалба решения: С-186/16 и С-119/17 на СЕС, т.к. в изложението това основание не е конкретизирано.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно сключването на процесния договор за потребителски кредит, с последващи споразумения към него, по силата на които кредиторът „Юробанк и Еф Джи България“ АД предоставя на кредитополучателите потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 46500 лв., по курс „купува” за швейцарския франк към лева на „Юробанк и Еф Джи България” АД в деня на усвояването на кредита, съгл. Приложение № 1 от 07.04.2008 г. В мотивите към решението подробно са преценени отделни клаузи от договора и допълнителните споразумения към него, имащи значение за произнасяне по въведените в процеса възражения от ответницата и съответно относими към: валутата, в която следва да се погасява кредита, възможността банката да извършва погасяване на вноски от други сметки на кредитополучателите /в друга валута/, след служебно изкупуване на дължимите швейцарски франкове, последиците от предвидените превалутирания, както и към предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Констатирано е, че с нотариална покана рег. № 3096/12.07.2017 г., изпратена до ответницата, банката е направила волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като в разписката за връчване на поканата липсва подпис на получател, а на мястото, където би следвало да се положи подписа, е вписано „лично”.
При постановяване на атакувания съдебен акт решаващият състав на АС-В.Търново е преценил приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, както и представените банкови извлечения и справки по процесния договор.
Въззивната инстанация е счела за основателно поддържаното от ответницата възражение за неравноправност на клаузите на договора, предвиждащи потребителят да носи валутния риск от промяна в курсовете на швейцарския франк към българския лев, като се е позовал на константна практика на ВКС – решение по т.д. № 3539/2015 г., ІІ ТО, решение по т.д. № 1599/2017 г., ІІ ТО, решение по т.д. № 2520/2016 г., ІІ ТО, съобразена с практиката на СЕС – Решение по дело С-186/16 и определение по дело С-119/17, във връзка с тълкуване на разпоредбите на чл. 3 – чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП. Прието е, че в случая, ответницата има качеството на потребител, като липсват твърдения от страна на ищеца, и съответно доказателства оспорената клауза /чл.23/ да е индивидуално уговорена. С оглед на бланкетния и декларативен характер на клаузата на чл. 23, с която кредитополучателят е приел да носи за своя сметка риска от предвиденото в договора превалутиране, апелативният съд е приел, че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й, предвид факторите, посочени в чл.145 ЗЗП. Решаващият съд е приел, че: основата на изчисляване размера на кредита е заложена в левове, преизчислени в равностойността на швейцарски франкове по курс „купува” на банката – чл. 1 от договора; в чл. 2, ал. 1 от договора е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, но по блокирана сметка, като швейцарските франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в левове преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита се извършва в левове – чл. 2, ал. 3; в чл. 6, ал. 2 от договора е посочено, че погасяването се извършва в швейцарски франкове, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил такива, а има средства в лева или евро, банката служебно изкупува дължимите швейцарски франкове по курс „продава” за швейцарски франк към лева. Въз основа на това, изведен е извод, че освен възнаградителна лихва, в тежест на потребителя са наложени и допълнителни разходи, вследствие на поемане на валутния риск и валутните разлики, което оскъпява общите разходи по кредита, а последните трябва да са посочени от банката изрично и предварително оповестени. Съдът се е позовал и на изискването по чл. 147, ал. 1 ЗЗП за съставяне на клаузите по ясен и недвусмислен начин. В мотивите към решението е изтъкнато, че банката е дължала предоставяне на необходимата информация на потребителя за преценка на икономическите последици от сключването на договора. Непредоставянето на такава информация, нарушава принципа на добросъвестност, поради което клаузите на чл.2, а и чл.6, ал.2 /последната включена в обхвата на поетия риск от превалутиране/, са приети за неравноправни, съответно неприложими, заместени с предвиденото в чл.240, ал.1 ЗЗД. Съдът е констатирал, че доколкото паричните средства са получени в национална валута, връщането им се следва в същата валута, по курс „продава” на банката в деня на получаването на паричните средства – 1 CHF/1,2088 лв.
Относно твърдяната от банката предсрочна изискуемост, апелативният съд е приел за доказано оспорването, направено от ответницата, във връзка с получаване на нотариалната покана. Съобразено е, че за връчването на нотариалните покани важат както правилата на чл. 569-576 и чл. 592 ГПК, така и общите правила на ГПК. Предвид разпоредбата на чл.44, ал.1, изр.1 и изр.4 ГПК, изискваща връчването на съобщения и книжа да бъде удостоверено както с подпис на връчител, така и с подпис на получател, и направената констатация за липса на подпис на получател в разписката, е изведен извод за недоказаност на твърдението за надлежно връчване на волеизявлението на банката за предсрочна изискеумост на кредита.
При зачитане на задължителните постановки в ТР № 8/02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, апелативният съд е уважил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на присъдено нещо – 18012.65 лв., като за разликата до 29767,02 CHF искът е отхвърлен като неоснователен.
За установено е счетено вземането за такса управление и администриране, начислени съобразно валидни договорни клаузи, а по отношение на претендираните нотариални такси е изведен извод, за включването им в таксите за администриране на просрочен кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси са фактологически обусловени, а от друга страна, те са изведени въз основа на поддържани от банката доводи във въззивното производство, невъзприети от решаващия съдебен състав. Освен, че въпросите не притежават характеристиката на правни и не удовлетворяват основната предпоставка за достъп до касация /съгл. разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, отговорът на въпросите предпоставя проверка за законосъобразност и обоснованост на изведените от АС-Велико Търново правни изводи, която не попада в обхвата на селективната фаза. Съотнасянето на въпросите към правилността на съдебния акт е видно и от обосновката им в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Независимо от горното, необходимо е да се отрази, че част от въпросите – например: на кои клаузи от договора за кредит кредитополучателят може да влияе и на кои не може да влияе; какво означава една валута да е стабилна, са абстрактни, а и по тях не е формирана обуславяща за изхода на спора правна воля на съда.
Неустановяването на основната селективна предпоставка съставлява достатъчно основание за недопускане на обжалването, без да съществува задължение за ВКС да се произнася до сочените от касатора допълнителни предпоставки, в какъвто смисъл е и цитираното ТР. Независимо от това, не би могло успешно да се твърди, че отговорът на формулираните въпроси /дори и след евентуалното им конкретизиране/ е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид наличието на многобройна и непротиворечива практика на ВКС по идентични казуси, част от която е цитирана от апелативния съд, постановени при съобразяване на задължителното действие на относими решения на СЕС.
Що се отнася до реда за връчване на нотариални покани, както бе констатирано и по-горе, касаторът не е формулирал правен въпрос, но становището на апелативния съд по отношение приложимите изисквания за редовност на връчването е в съответствие тълкуването, дадено в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, надлежно публикувана. В този акт на нормативно тълкуване изрично е прието, че кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Отговорът на въпроса – доколко длъжникът е надлежно уведомен за предсрочната изискуемост на кредита, във всеки конкретен казус е в зависимост от ангажираните от ищеца доказателства, в чиято тежест е да установи, че волеизявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника– кредитополучател.
По приложението на правилото на чл.50 ЗННД, съгласно което, при връчване на нотариални покани от нотариус, респ. от натоварен от него служител, се спазват правилата на чл. 37-58 ГПК, практиката на ВКС е непротиворечива – така например, решение по т.д. № 62/2014 г., определение по ч.т.д. № 496/2009 г., I т.о., решение по т.д. № 1556/2015 г. и определение по ч.т.д. № 187/2011 г., II т.о. Тази практика е обобщена в принципния отговор, даден в решение по т.д. № 439/2017 г. : в производството по установителен иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документ, преценката за редовността на връчването се извършва от съда, след обсъждане на конкретните възражения; волеизявлението на банката, че счита вземанията по договора за предсрочно изискуеми, зависи от способа за уведомяване, избран от кредитора. С оглед на този способ, в случая са приложими императивните правила на чл.37 и сл. ГПК, вкл. и чл.44, ал.1 ГПК, съгласно препращащата разпоредба на чл.50 ЗННД, зачетена от решаващия съдебен състав.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 98 от 09.05.2019 г. по в.т.д. № 71/2019 г. на Апелативен съд- Велико Търново,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: